АНАЛИЗИ > СТАТИИ
За носталгиците и антиносталгиците на прехода[*]

Бончо Асенов - 15 декември 2020

Преминаването от социалистическа към капиталистическа система доведе до резки размествания на обществените пластове в България. Политическият и икономическият елит почти изцяло се смени.

От политическата власт постепенно бяха свалени всички номенклатурни кадри на БКП /БСП/. Това са партийните и комсомолските кадри, които в рамките на ЦК на БКП, ЦК на ДКМС, на окръжните, градските и районните комитети на партията и комсомола и на други по-низши техни подразделения фактически ръководеха политическия, икономическия и духовния живот в страната. БСП стана една от многото политически партии в страната. Отнеха се привилегиите, с които се ползваха тези номенклатурни кадри, а също привилегиите на многобройните „активни борци срещу фашизма и капитализма“.

Уволнени бяха десетки хиляди служители на Държавна сигурност и офицери от армията, повечето от които бяха пенсионирани.

В законодателната, изпълнителната и съдебна власт постепенно се настаниха нови хора, предимно привърженици на реформите и демокрацията.

Икономическите промени, и най-вече ликвидирането на индустрията, доведоха до уволнението на директори, зам.-директори, административни служители на заводи и фабрики, а също до изхвърлянето на стотици хиляди чиновници, инженери и работници като безработни на улицата.

Ликвидирането на Аграрно-промишлените комплекси, на ТКЗС-та и раздробяването на колективизираната земя на милиони парчета доведе до рязък спад в производството на селскостопанска продукция и до нова вълна от селяни, търсещи препитание в градовете или в чужбина.

Ликвидирането на стотиците научни институти и ограничаването на дейността на други изхвърли на улицата много научни работници, инженери, проектанти, специализанти и други експерти.

Съкращаването на десетки театри, опери, ансамбли, танцови състави лиши от препитание много артисти, певци, музиканти.

Разрушаването на спортната материална база, ограничаването на масовия спорт, премахването на повечето от спортните училища остави много треньори и спортни деятели без работа. Хиляди спортисти изведнъж се оказаха ненужни и без препитание.

Тези обществено-политически, икономически и духовни промени, това рязко разместване на обществените пластове доведоха и до промяна в света на носталгията.

Една част от българите при тази промяна не можеха да изпитват някаква носталгия по времето на социализма. Напротив, те посрещнаха с радост и с ентусиазъм неговата подмяна и се включиха активно в осъществяването ѝ. В тази част ще различим няколко групи.

Първата е сред най-ревностните носталгици от социалистическо време, които още тогава

изпитваха носталгия по капитализма и мечтаеха за неговото завръщане в страната

Това са семействата на ликвидираните веднага след 9 септември 1944 г. без съд или с присъди от Народния съд и други съдилища, а също на осъдени на смърт след това за „антинародна дейност“ /шпионаж, терор, участие в нелегални групи и организации/.

Това са всички „бивши хора“, изпращани в затвори и лагери, изселвани, ограничавани в своите права и свободи.

Това са участници в опозиционната дейност веднага след 9 септември 1944 г. до нейното ликвидиране през 1947 г. – изпращани в затвори, в лагери, изселвани.

Това са семействата на „бившите хора“ и на опозиционерите от първите години след 9 септември – съпруги /съпрузи/, синове, дъщери, роднини, включени в категорията на „вражеските елементи“.

Това са горяните и техните ятаци, а също и техните семейства.

Това са онези хора, които са отраснали в социалистическа България и водени от антисоциалистически идеи и чувства са се ангажирали с „вражеска дейност“, за която са съдени, изпращани в лагери, изселвани, профилактирани.

Те бяха и в първите редици на опозицията след 10 ноември 1989 г., най-активните членове на антикомунистическите партии, движения и организации. Те се включиха и най-ревностно в замяната на социалистическата с капиталистическата система. Да споменем някои от по-популярните имена – Петър Дертлиев /председател на БСДП/, Милан Дренчев и Петко Огойски /БЗНС „Никола Петков“/, Иван Дочев /СБНЛ/, Йосиф Петров, Любомир Собаджиев /Движение „Гражданска инициатива“/.

Всички те посрещнаха положително промените след 10 ноември и активно участваха в тяхното осъществяване. Това е естествено и логично. Най-после носталгичните им идеи и чувства, носталгичните образи, които са имали за миналото, желанието им то да се върне, се сбъдна практически в България. Осъществиха и се осъществяват техните идеи за промени, подкрепени от западните европейски държави и от САЩ. Те участват в този процес вече като жертви на „тоталитарната власт“. Те станаха ръководители и най-активни участници във възстановените и новосъздадени политически партии, обединени първоначално в СДС. Те бяха избирани за депутати в Народното събрание, кметове и общински съветници, бяха назначавани вече с предимство в изпълнителната и съдебна власт. Дадоха им се възможности да развиват свои бизнес начинания.

Към тяхната група трябва да прибавим и част от българската политическа емиграция, която се завърна в страната с претенциите да подкрепи и участва в тези промени, водена основно от своите антикомунистически идеи и настроения.

И още една група носталгици от времето на социалистическа България осъществиха своите  блянове. Това е групата на индустриалците, на собствениците на заводи и фабрики, национализирани след 9 септември 1944 г., на собствениците на жилищни имоти, отнети им със Закона за едрата собственост, на едрите земевладелци и, разбира се, на техните потомци. С няколко реституционни закона /Закон за собствеността и ползването на земеделските земи, 1991, Закон за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, 1992 и други/ им бяха върнати имотите или бяха компенсирани за тях. При това без да се отчитат подобренията, направени по тези имоти, а също и компенсациите, които някои от тях са получавали. За един ден те забогатяха и естествено, че ще бъдат доволни от промените и ще ги подкрепят активно. Ненапразно от тези среди са едни от най-активните участници в промените след 1989 г. от СДС. Ще посоча няколко от по-популярните имена, забогатели изведнъж след 10 ноември 1989 г. – Стефан Савов, Александър Джеров, Александър Праматарски, Александър Сталийски, Илко Ескенази.

Доволни от промените бяха и

националистически настроените български турци

и българи мохамедани, които са изпращани в затвори и лагери, които са изселвани и репресирани заради протурската им националистическа дейност. Не само защото им се възстановиха имената, но най-вече защото новите управляващи разрешиха да имат свои етнически партии. Не можем да търсим носталгични моменти в ръководителите и активистите на ДПС и другите етнически партии, които възникнаха в противоречие с Конституцията.

Наред с тази група на „жертви“, „пострадали“, „репресирани“, „борци срещу тоталитарния режим“, има още няколко групи сред българското население, които очевидно са доволни от промените след 1989 г. и е трудно да търсим сред тях носталгични пориви по отношение на социализма.

На първо място сред тях ще посоча групата на

рязко забогателите след промените бизнесмени

Това стана първоначално благодарение на подкрепата на БСП, която позволи на нейни привърженици да започнат печеливш бизнес в условията на пазарната икономика. Още повече забогатяха някои благодарение на масовата „криминална“ приватизация, извършена от СДС, при която се оказаха собственици, почти без пари, на заводи, фабрики, цехове, икономически и търговски организации и всичко, което бе приватизирано по времето на Иван Костов. Някои забогатяха благодарение на поемането на обществени поръчки за милиони левове. Други забогатяха по престъпен начин – в рамките на различните мутренски групировки.

Немалко от заемащите важни позиции в законодателната, изпълнителната и съдебната власт натрупаха състояние в резултат на корупционните възможности, от които се възползваха. Оформи се и групата на олигарсите, разполагащи с изключителна икономическа и политическа власт. Разбира се, в обобщаващата група на забогателите в страната трябва да поставим и онези бизнесмени, които с честен труд успяха да прогресират и да натрупат добри финансови активи за себе си и за семействата си.

Има и една група висши чиновници в държавни и частни институции, които живеят сравнително добре благодарение на високите заплати, които получават. Важното е, че всички тези богати хора, представляващи малък процент от българския народ /сочи се цифрата от пет процента/ не може да изпитват носталгия към времето на социализма, когато са живели в условията на „уравниловката“ и когато не са разполагали с такива материални възможности.

Не може да имат носталгия по социалистическо време тези, които изведнъж от нищото станаха партийни лидери, депутати, министри и зам.-министри, кметове, ръководители на заводи и предприятия, на научни институти. Някои от тях може да имат качества, но животът показа, че огромната част от тези хора са били кариеристи, ренегати, приспособленци. Не малко от тях се оказаха посредствени хора, без необходимите професионални и лични качества за високите постове, които заемаха. Възникна институцията на т.н. „калинки“, които буквално от „магистралите“ се назначаваха на такива отговорни постове.

Най-яркият израз на този процес бе възклицанието на бившия министър на транспорта и заместник министър-председател в правителството на СДС от 1992 – 1993 г. Нейчо Неев, който, след като го назначават на този висш пост, възкликва „Ега ти и държавата, щом аз ѝ станах вицепремиер“.

Много от тези хора направиха „блестяща“ кариера благодарение на демонстрираните антикомунистически идеи и чувства и включването им в дейността на СДС, а по-късно на НДСВ и ГЕРБ. Задоволяването на техните амбиции, подобряването на общественото им положение и на материалното им състояние не може да предизвика в тях носталгия по времето на социализма. Тук може да посочим десетки имена. На министър-председателите Филип Димитров и Иван Костов. На президента Росен Плевнелиев. На почти всички председатели на СДС, а също ръководители на политически партии с дясна ориентация. Но и на лидери в центъра и по места на БСП. На министри и зам.-министри, на депутати, на лидери на новопоявяващите се политически партии. Не десетки, хиляди са тези внезапно издигнали се в политическата област хора в страната.

Не могат да бъдат носталгици идеолозите на антикомунизма, ръководители на медии, журналисти, политолози, социолози, научни работници, преподаватели, които

превърнаха своя антикомунизъм в професия

и си осигуриха материално благополучие и обществен престиж, благодарение и на подкрепата от западни неправителствени организации. Повечето от тях са финансирани щедро и зареждани идейно от американските фондации „Америка за България“ и „Отворено общество“ на Джордж Сорос, а също от германските фондации „Конрад Аденауер“, „Фридрих Еберт“, „Фридрих Науман“.

На яслата на тези и други западни неправителствени организации възникнаха и у нас какви ли не неправителствени организации – за изследване на демокрацията, на малцинствата, на близкото минало, за либерални стратегии, за социална практика и още десетки други, в които се наливат милиони за тази им дейност. И обвързаните с тях всяваха омраза сред хората, тласкаха към разрушение и унищожение, подстрекаваха към отмъщение, провъзгласяваха неолибералния модел, хулеха Русия, принизяваха ролята на държавата.

От тях най-активно се изявяваха и се изявяват Андрей Райчев, Ани Илков, Асен Агов, Васил Станилов, Георги Коритаров, Георги Фотев, Евгений Дайнов, Едвин Сугарев, Еми Барух, Иван Кръстев, Иво Беров, Иво Инджев, Красимир Кънев, Михаил Неделчев, Нери Терзиева, Огнян Минчев, Теди Москов, Христо Христов, Явор Дачков и много други. Някои от тях с времето изтрезняха и, разбирайки неразумността на този преход, започнаха да заемат по-обективни позиции към миналото и настоящето. Но след като си свършиха пагубното дело.

Как ще бъдат носталгици по социализма хората от групата на монархистите, които бяха дори на път да осъществят своите мечти с  връщането на Симеон Сакскобургготски на политическата сцена в България. Дори се опитаха да дискредитират проведения референдум през 1946 г. за Републиката и да дебатират провеждането на нов референдум за връщане на монархията. Тази им носталгия, бе до голяма степен компрометирана от самия „цар“, който се съгласи да стане министър-председател.

Не може да бъдат носталгици голяма част от

засегнатите от законите на социалистическа България

които бяха следствени, съдени и лежали в затворите за извършени от тях стопански престъпления. При това техният брой не бе малък поради безкомпромисността на социалистическата власт към всякакви прояви на корупция, на безстопанственост, на кражби на държавно имущество, на документни измами и други стопански престъпления.

Не могат да бъдат носталгици и хилядите осъдени за криминални престъпления – убийства, кражби, изнасилвания, блудства и други, голяма част от които бяха пуснати преждевременно от затворите от новите властващи в страната и от президента Желев.

Има и една друга категория хора, които не изпитват особена носталгия по социализма. Това е тази на

неуспелите хора, които оправдават своите житейски неуспехи със системата, установена от БКП

Към тях трябва да прибавим и болезнено амбициозните хора, които видяха в промените шанс за реализиране на своите мечти и желания. Много от тях бяха в предните редици на хулителите на социализма и се включиха активно в различните антикомунистически партии и движения.

И още една група на антиносталгиците ще посоча. Това е групата на тези, които работеха, особено в последните години на социализма, в сенчестата икономика. Те бяха забогатели, бяха натрупали средства и радееха за пазарни отношения и още повече за власт. И смятаха, че е дошло тяхното време с промените след 1989 г. Някои действително успяха, но повечето се провалиха като бизнесмени.

Към тези групи трябва да прибавим и отделни

представители на религиозните общности и групи

в страната. Това е така, защото всички ограничения, на които бяха подложени по време на социализма, отпаднаха и те сега се ползват от религиозни права и свободи, каквито никога не са имали преди. Мюсюлманското духовенство с подкрепата на ДПС, на Турция и на световни мюсюлмански организации рязко повиши своята активност в страната, ярък израз на което са новопостроените 100 джамии в страната.

Католическата църква бе призната за юридическо лице, върнаха ѝ се недвижими имоти, поднови своите връзки с Ватикана.

Традиционните протестантски църкви и около 100 нови протестантски общности и групи бяха регистрирани като изповедания, установиха контакти със задграничните центрове, увеличи се броят на пасторите и на вярващите в тях.

Бялото Братство бе  регистрирано като изповедание, има изградени вече над 37 свои местни групи (братски групи) в почти всички големи градове и други селища.

По-особено е положението с Българската православна църква /БПЦ/, която поради грубата намеса на държавата във вътрешно-организационния й живот  и дейността на реформаторите в нея изпадна в разкол, от който успя да излезе едва след Всеправославния събор от 1998 г. и приемането на новия Закон за вероизповеданията през декември 2002 г. Та когато трябва да говорим за носталгия сред православното духовенство, трябва да бъдем внимателни и да отчетем особеностите в развитието на БПЦ.

Тези групи от българското население, които очевидно не могат да изпитват носталгични вълнения по отношение на социализма, не представляват мнозинството от българския народ. Голяма част от българите изпитва по-силна или по-слаба носталгия по социалистическото време. Това показват множеството социологически изследвания, проведени през последните години.

Кои са тези хора, обхванати от носталгията по социализма

* Това са споменатите вече бивши номенклатурни кадри – свалени от изпълнителната, законодателната и съдебната власт хора. Не всички от тях, защото някои успяха да продължат политическата си кариера в рамките на БСП, други се възползваха от качествата и връзките, които имат, за да забогатеят, трети се отказаха от идеите си и се включиха в дейността на новите, включително антикомунистически партии и организации. Така че те живеят сега по-добре, отколкото при социализма и не може да  изпитват  носталгични чувства и настроения към него.

* Това са онези 87 хиляди млади хора, които през 1946 – 1948 г. участваха в бригадирското движение и се включиха след това  в строителството на България като инженери, проектанти, работници. И сега в книги и в медиите останалите живи от тях си спомнят с горест за това бригадирско време и смятат, че са дали всичко от себе си за  построяването на нова България.

* Това са хилядите инженери, проектанти, строители, които построиха  2593 заводи на тежката и леката промишленост и 216-те големи язовири. Това са десетките хиляди инженери, средни техници и работници, които работеха в тях. След ликвидирането им те трябваше да се преквалифицират и търсят работа в частните фирми или в чужбина. Тези хора не могат да възприемат това жестоко унищожаване на техните заводи и предприятия, които са ги изхранвали – тях и семействата им, в които са вложили своите знания и труд.

* Това са селяните, които след кооперирането на раздробената земя с помощта на съвременна агро- и зоотехника и прилагане на промишлени методи в растениевъдството и животновъдството, осигуриха високи средногодишни добиви на зърно и други продукти, които задоволяваха потреблението на всички българи и се изнасяха зад граница. Сега тяхната земя в „реални граници“ се обработва от арендатори, а те търсят работа в градовете и в чужбина.

* Как няма да изпитват носталгия хилядите съкратени офицери и сержанти, които служеха в армията от 150 – 200 хиляди души наборни войници, въоръжена с най-модерна техника, разполагаща с няколко висши учебни заведения. Или тези 1400 офицери и сержанти от Строителни войски, които бяха изхвърлени на улицата, след като се прекрати тяхната дейност през 2001 г. Да прибавим към тях и осемте хиляди офицери, сержанти, работници и служители в Транспортни войски, повечето от които останаха без работа след закриването им също през 2001 г.

* Ами служителите на Държавна сигурност. От които четири хиляди души бяха съкратени от БСП веднага след 10 ноември, за да отклони вниманието на недоволното обществено мнение и отдалечи засягането на нейните интереси. Когато СДС дойде на власт в края на 1991 г. изгони от системата на Държавна сигурност още четири хиляди и осемстотин души под предлог, че те са противници на демокрацията и реформите в страната. Чистката продължи и през 1997 – 2001 г., когато правителството на Иван Костов изхвърли от системата всички все още действащи бивши служители на Държавна сигурност с традиционните обвинения, че те са виновни за репресиите по време на тоталитарния режим, но вече и за неуспехите и провалите в развитието на страната ни.

* Ами хората на науката. Когато бяха премахнати стотици научни институти или съкратен рязко техният състав. Когато със закона „Панев“ бяха свалени от ръководни научни постове хиляди професори, доценти и други научни сътрудници.

* Ами хората на изкуството – писатели, художници, артисти, певци и музиканти. Които бяха сред най-галените деца на тоталитарния режим. И които бяха набързо уволнени от театри, опери и ансамбли. И водят борба за насъщния с минималните пенсии, които получават.

* Ами стотиците дипломати, които бяха уволнени и съкратени по какви ли не поводи. По времето на Стоян Ганев и още повече на Надежда Михайлова като министри на външните работи са уволнени около 300 дипломати и административно-технически служители. Ловът на вещици продължи и при министрите Николай Младенов и Даниел Митов, които уволниха масово посланици и висши ръководни служители, обявени за агенти на Държавна сигурност.

* Да прибавим към тях и външнотърговските работници. А защо не и хилядите чиновници в министерствата, които бяха прочиствани след всяка смяна на правителствата.

* Има една особена група носталгици – това са репресираните членове на БКП, които през 60-те и 70-те години, та дори и през 80-те години се ангажираха с антипартийна, или по-точно с антиживковистка дейност, смятайки, че неговият модел на социализъм трябва да бъде сменен, но не и системата. Голяма част от тези „антипартийци“ се оказаха след 1989 г. ревностни защитници на идеите на социализма. Някои се включиха в дейността на различните комунистически партии.

* Има още една група български граждани, част от която се отнася носталгично към социалистическото време. Това е на обикновените български турци и българи мохамедани. Желанието на контравъзродителите, на ДПС и сродните ѝ партии да им внушат, че по отношение на тях социалистическата власт е провеждала политика на геноцид, на асимилация и репресия, че те са жертва на предишния режим не може да скрие и заличи техния носталгичен спомен от близкото минало. Защото районите, в които те бяха компактно население и които бяха най-изостаналите в България, по социалистическо време бяха приоритетни в политиката на Българската комунистическа партия за икономическо, социално, културно и образователно развитие на страната. Защото държавата концентрира там мощен ресурс в строителството на пътища, поликлиники, детски градини, училища, читалища, пощенски станции, за създаване на инфраструктура, с която те да се изравнят със стандартите на страната. Защото в тези райони започнаха да се строят заводи и фабрики, предприятия и цехове, които премахнаха безработицата там. Защото се стимулираше тютюнопроизводството и животновъдството като техен основен поминък и те рязко се замогнаха покрай тях. Защото тези райони бяха покрити със съвременна търговска мрежа. Защото всички деца от техните среди имаха вече възможност да получат средно образование, а с предимство се даваше възможност на някои от тях да завършат полувисше или висше образование.

Всичко това се помни от българските турци и българите мохамедани. То е преживяно от тях или се знае от младите. Те могат и да сравняват какъв е бил животът преди и сега. И да си направят своите изводи. На 22 май 1995 г. Тодор Живков, придружен от бодигарда си Бойко Борисов, посети традиционния събор на Юндола. И какво стана, хилядите присъстващи мохамедани го посрещнаха с почит и уважение, искаха да го поздравят, да го пипнат.  Стари хора му целуваха ръка с думите: „Бащице, без теб няма живот!“.

* Може уверено да се каже, че носталгия по времето на социализма изпитва и голяма част от циганското население. Защото старите помнят, а младите знаят какво е направено за подобряване на техния живот от БКП. За прекратяването на чергарството и установяването на уседнал начин на живот. За осигуряването работа на всички в заводите и в ТКЗС-та и устройването им в градове и села със собствени жилища. За премахването на масовата неграмотност сред тях и повишаването на образованието им – от 80 на сто неграмотност сред това население през 1946 г. се стигна в началото на 90-те години до 11 на сто. За овладяване на различни професии от младите цигани по време на военната им служба в Строителни войски. За подобряване на битовите им условия. Те посрещат положително и промяната на имената им след 1962 г. и днес повечето са с български имена.

Сега, според едно изследване от 2016 година 86 на сто от ромите в България живеят под границата на бедността. От проучванията става още ясно, че 55 на сто от ромите са безработни, а почти половината от тях обитават жилища или помещения без каквито и да било санитарни възли. Масово техните деца не ходят на училище и неграмотността сред тях се повиши рязко. Наркоманията, проституцията, престъпността са силно разпространени сред тях. Кражбите станаха ежедневие за тях /„крадем, защото нямаме работа”/.  Много роми са принудени да работят в чужбина. Същевременно милионите долари, които се раздават за подобряване на техния бит, потъват в касите на българските неправителствени организации и техните представители. Та се питам тези стотици хиляди цигани /роми/ какво отношение ще имат към социалистическото минало. И ми се струва, че носталгичните моменти ще преобладават в тяхното повседневно съзнание.

* Има една категория български граждани, която ще се затрудним в коя категория да причислим – на носталгиците или антиносталгиците. Това са секретните сътрудници /агенти/ на Държавна сигурност. Питам ви, как да определим дали тези хора ще ги измъчва или не носталгията по миналото време. Когато човек е в бил в ръководството на СДС, на ДПС и на други партии. Когато е бил министър, зам.-министър, депутат, кмет, какъвто е нямало никога да стане при предишната власт. Когато живее охолен живот, за какъвто не е могъл и да си мечтае. Но в същото време как ще гледа на миналото, ако сега води борба за своето съществуване. Ако е безработен или получава пенсия, която не му стига и за лекарствата. Ако сравнява ситуацията в неговата професионална област в полза на миналото. Очевидно е, че всеки един от тях, в зависимост от собственото си развитие ще има носталгично или антиносталгично отношение към времето на социализма.

Каква носталгия ще търсим в поведението на социолога Георги Фотев, дипломатите Елена Кирчева и Илиян Василев, журналистите Иво Инджев и Георги Коритаров, оператора Христо Тотев, бившия конституционен съдия и сега депутат Георги Марков и още десетки други бивши сътрудници на Държавна сигурност, които водят крайна дясна политика и дейност. Истината е, че секретните сътрудници на Държавна сигурност след 1989 г. се освободиха от влиянието на Държавна сигурност и започнаха да водят независим живот и дейност. Всеки – според своите идеи и чувства, според своите възможности и качества, според своите интереси. Някои успяха да се наложат житейски, а други водят борба за оцеляване при новите условия. Заемаха и заемат най-различни позиции по обществено-политическите проблеми на страната, включително и по отношение на ролята на Държавна сигурност в живота на страната и на тяхната връзка с нея. И виждаме, че едни са с леви, други с десни убеждения, едни са русофили, други русофоби, едни са американофили, други американофоби, едни са проводници на западната, други на славянската и православната култура и ценностна система. Някои от тях вероятно изпитват носталгия по социалистическо време, другите са негови силни критици.

* Не може да не изпитват носталгични вълни русофилите в България. Особено на фона на тази бясна русофобска политика, водена от почти всички политически партии, от управляващи, от неправителствени организации, от изявени антикомунисти. От изследванията, които се правят, е установено, че над 80 на сто от българите са с положително отношение към Русия. Те изпитват чувства на признателност за това, че ни освободи от османското робство, независимо от целите, които е преследвала империята. Че ни помогна много за възстановяване на българската държава в първите години след 1878 г. Те знаят и са благодарни на Съветския съюз, че не позволи веднага след 9 септември да бъдем третирани като победена страна и съюзник на Хитлер, да ни бъдат отнети територии, да ни бъдат наложени огромни репарации и да изпаднем в трета национална катастрофа /към което ни тласкаха Англия и Гърция/. Че в годините на социализма подкрепи и подпомогна развитието на индустрията и селското стопанство. Че поемаше със своите необятни пазари по-голямата част от продукцията на тежката, леката и хранителната промишленост. Че  въоръжи българската армия и я направи една от най-боеспособните на Балканите и в Европа. Че ни направи съпричастни към руската култура. Те са за възстановяване и поддържане на приятелските отношения между двата народа и взаимноизгодно сътрудничество между двете страни в областта на икономиката и културата. И смятат сегашната русофобска политика на управляващите за неблагодарност, за предателство.

* Има една категория български граждани, които категорично отхвърлят промените, настъпили след 1989 г. и изпитват не само носталгия по социализма, а и желание да се върне това време в България и в света. Това са хората с комунистически убеждения, тези, които са вярвали и вярват в идеите на комунизма. Те не могат да се примирят с преминаването от социалистическата към капиталистическата система в България. За тях социализмът е по-справедливата система, която е осъществила вековното желание на хората за равенство и братство и която позволи България за 15 – 20 години да направи огромна крачка в своето икономическо и духовно развитие. Тях ги виждаме в редовете на няколкото комунистически партии, които има в нашата страна. Силната носталгия на техните членове и симпатизанти по социалистическото минало проличава в техните програми и устави и особено в проявите им в медиите. Те не само възхваляват времето на социалистическа България, но и желаят социализмът да се върне в България /и в света/, разбира се не в сталинския му вариант и без грешките, които се допуснаха по негово време. Споделят и разпространяват марксистко-ленинските идеи. Ратуват за времето, когато социалистическата система, начело със Съветския съюз, поддържаше двуполюсния модел в света и възпираше капиталистическите страни, начело със САЩ, от установяване на хегемония в света. Възхваляват социализма в Китай и Куба. Може определено да се каже, че това са хората в България с най-силна носталгия по времето на социализма.

 

[*] Откъс от новата книга на Бончо Асенов. Носталгията в България, С., Изд. „Скала принт“, 2020

Бончо Асенов е роден през 1946 г. в Перник. Завършил е тригодишен курс във Висшата специална школа на МВР и право в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1970 до 1992 г. работи в Шесто управление на Държавна сигурност и като преподавател по специални дисциплини във Висшия институт на МВР. През 1996 – 1997 г. е експерт в Дирекция „Вероизповедания“ при…