Наивно бе да приемем, че у Любо Бояджиев беше възможно да възникне, а още повече неусетно да се развие раздвоение на съзнанието. Той беше непоклатим в навиците си. (Независимо че светът се раздираше между страха от коронавируса и страха за бъдещето, свързван с поражението на Доналд Тръмп.) Първо, защото съзнанието на бай Любо бе прекомерно комерсиално, т.е. целенасочено, но най-вече поради невъзможността натурата му да дели на повече от едно или да приеме чуждо мнение.
И все пак имаше нещо двусмислено и неустановено в ситуацията около него днес. Някак напрегната, хлъзгава и съмнителна си беше. И точно в този контекст на неяснота и поливалентност бъдещият ни втори герой – бай Руси, бивш полицай и непримирим сторонник на правдата като милиционер от Татово време, подклаждаше с присъствието и разговора си край Любо Бояджиев още по-горещи съмнения, понеже беше колективен играч и беше обучен още от времето на народната власт да работи в екип. Мъчеха се да се разберат за политиката и за теориите на конспирацията, но неуспяваха. Сякаш два свята се търкаха шумно един в друг, стържеха и скърцаха, но без да се сливат или съчетават.
Двамата горещи събеседници разфасоваха в имението на д.н. Габеров едно двеста килограмово мъжко прасе. По-точно бай Руси държеше острия касапски нож, а Любо Бояджиев му даваше противоречиви съвети, докато придърпваше на близката скара цвъртящите мръвки пò към огъня, понеже нямаше търпение тутакси да ги опита всичките.
Очевидно двамината бяха подранили с касаплъка цяла седмица, понеже ограниченията, свързани с пандемията, отдавна бяха анулирали всяка логична представа за време, за организация и за традиции. Но напоследък животът бе прекалено крехък за хора от тяхната възраст и те бързаха да му се наситят според щенията си, преди да въведат „зелен коридор“ и за коледните практики.
Неволната путаница в обръщението на Любо Бояджиев към бай Руси – ту с „полицай“, ту с „милиционер“, леко, но трайно нажежаваше атмосферата край прасето с предстояща словесна развръзка. Касапите като че ли разговаряха все по-високо и яростно. Още повече, че докато отвръщаше на Любо, бай Руси все по-често сочеше, май неволно, но кой знае, към него с ножа си, и по-настойчиво посягаше към чашата с гроздова, леко оцветена по стените си с кръвта на прасето.
Въобразяваше ли си, или се самонавиваше в търсенето на някакви признаци за мрачна предопределеност, но и на д.н. Габеров му се струваше, че ситуацията е малко напрегната или поне двусмислено конфузна. Гладният учеше трудолюбивия как по-бързо да удовлетвори табията си, че да седнат завчаска уж до каната с греяното вино, а всъщност до мезето и пръжките.
Някак от само себе си докторът осъзна, че онова, което видимо разграничаваше двамата битови съратници, бе представата им за времето. Делеше ги най-вече това за кого работеше времето и кого ощетяваше в момента. Гладният бързаше да хапне, а угасилият жаждата не припираше да се разделя с чашата – всеки дърпаше към своето си. Като щъркелът и лисицата в притчата за гостоприемството.
Мръвките, скарата, виното и лафът бяха искри от огъня на времето. Те уж го обуславяха, но не както то тях всъщност. Сложно и двусмислено си беше времето за всеки. За остатъците от прасето също.
Дори когато го попитаха вкупом за нещо, уж свързано с разговора им, на Габеров изневиделица му се изплъзна изпод брадата:
– Времето учи добрите и лошите, работи за благите, а злите се състезават с него.
Като го чуха, двамата касапи се спогледаха, сграбчиха кой мръвка, кой чаша и си пожелаха чевръсто „Наздраве и за многая лета“. И утихнаха.
А докторът, който благо им се усмихваше отстрани, отвърна:
– Да спи зло под камък, а сланината в качето.
