ЛИТЕРАТУРА
Видения от лето 1842-о

Нели Дечева - 20 декември 2020

Изговориш ли словосъчетанието „Килифаревски манастир”, усещаш старинни благозвучия, напомнящи жилави клонати буки, огънати от поривите на вятъра, но същевременно долавяш радостен птичи ромон и спокойното бълбукане на водата по лесковите прагове на реката. А произнесеш ли нейното име, в съзнанието ти изниква образа на легендата, която е вплетена в живата мозайка на българската гордост. „Ако не направя моста по теркя си…” Ето го и майсторът – слиза по пътеката пъргав, с гарванова коса и още млад, но прославен. Вече се обръщат към него с уважение: „Уста Кольо”; думата му тежи и се чува навсякъде, където строеж се начева или завършва. Майсторът носи голяма дървена плоча, покрита с влажна кърпа. Не му е леко, но той се усмихва и пристъпва внимателно покрай цъфналите шипки и закачливия габър – слиза надолу, където са руините на изгорялата от кърджалийските пожари обител. Само преди десетина дена пак беше тук – търсеше глина и я намери на самия бряг. Водата я беше огладила, пластът блестеше кафеникавозлатист, глината беше плътна и мазна, но мека – истинско богатство. После щеше да каже на грънчарите, но тогава бързаше, че беше дал дума, а думата му на две не ставаше. Копаничарите му издялаха плочата от варен дъб за един ден, а за правенето на терка отидоха цели осем. „Хубава глина – мислеше си Кольо Фичето – да бях един грънчар, какви стомни, какви писани грънци щях да направя само…” Мъжете, които го чакаха сред развалините на обителта, бяха насядали кой където свари и нещо бъбреха, но като го видяха, се изправиха на крака и го поздравиха. Уста Кольо отвърна на поздрава и тури плочата върху равното на една останала до кръста опалена стена. Махна кърпата и мъжете не се сдържаха – ахнаха и от учудване, и от изненада. Не така си бяха представяли новия градеж: не толкова хубав, не толкова внушителен. И друго им се мярна през главите, та запристъпяха към глинения терк, някои свалиха калпаците и фесовете и затъпкаха на едно място:

– Значи това ще да е новата част на манастира!

– Не ще да е само туй.

– И друго ли има?

– Има – пуска пак неговата си усмивка майсторът, – към вехтия градеж ще притуря и новия.

– Хвала ти, Уста Кольо, ама за парите помисли ли? Парите, такова… и без това множко ни излизат, няма да стигнат един вид…

Започва се спор, който малко прилича на пазарлъка, за който се бяха събрали, защото Уста Кольо не отстъпва – той за пари не нарича, него го вълнува манастирът да стане какъвто е бил някога – за чудо и приказ, за похвалба и хубост.

– Че може ли без това! – диви се майсторът и гали черния от саждите стар зид, – тук това от царството Българско е останало и аз камък на камък няма да туря, ако взидам за бъдното…

Мъжете започват да се колебаят – всъщност, младите чорбаджии не толкова, тях ги чакат още години – пари се печелят, име се печели по-трудно и те склоняват. Виж, старите са по-инатлии, стискат грошовете и гледат по-тънко да минат. Но и майсторът не е вчерашен – оставил е най-важното за накрая: съобщава, че ще даде цялата плата, която ще вземе от двете къщи, които довършва в Търново, за градежа на манастирската църква „Свети Димитър” и възстановяването на изгорената манастирска част. Разколебаните се смиряват, въздъхват облекчено, скупчват се около глинения терк и Уста Кольо Фичето сочи с лесковата пръчка, която винаги носи в пояса си, кое къде и от какво ще бъде – тухлите и камъка, кипарисовите колони и палисандровия парапет на олтарната стена, която ще вгради в новата църква, арките на притвора и вътрешните подпори…

Лето 1842-ро. Над манастира се разнася меденият звън на новите камбани

 

 

Нели Дечева е есеистка, поетеса, журналистка. Завършила е българска филология и история в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е в различни централни издания. Издала е 4 художествени книги, между които стихосбирката „Странни знаци“ (1994 г.) и есеистично-документалната „Поздравете всички от мен“ (книга за Ламар), спечелила конкурса „Сто книги“ на Министерството…