Каква беше и какво стана с българската индустрия, създадена по времето на социализма и принадлежаща на всички българи? Бе разграбена и унищожена по време на реставрацията на капитализма. Всеобщо е мнението сега, че не трябваше така жестоко да се разруши българската индустрия. Представители на различните слоеве от населението говорят за криминална, за прибързана, за необмислена приватизация, довела до този резултат. Дори и участници в тази приватизация признават това.
Оценяваме и това, че системата на СИВ престана да съществува, а голяма част от продукцията им бе изнасяна по линия на СИВ, т.е. затруднен е нейният износ. Факт е, че икономическото изоставане на Съветския съюз влошаваше автоматично състоянието и на българската индустрия. Също, че Съветският съюз по времето на Горбачов се отдръпна от България, намали с една трета суровините и пазарите, които ни осигуряваше, престана да бъде вносител на част от нейната промишлена продукция и да я подпомага безвъзмездно икономически. А България е изнасяла стоки и услуги за Съветския съюз за над 14 милиарда долара и е била вторият икономически партньор на Съюза.
Има и още един важен момент след 1989 г. – че западните страни не желаеха българската индустрия. И че по пътя ни към Европейския съюз недвусмислено заявиха, че не се нуждаят от нашата промишлена продукция. Това се потвърждава от спомените на Николай Камов, на когото още през 1998 г. в разговор с висши представители на Европейския съюз му е казано, че „Европейският съюз няма да стимулира развитие на тежката индустрия в България“. А също от спомените на Минчо Минчев, изразени във в. „Нова Зора“, пред когото бившият министър на транспорта Васил Цанов е споделил, че по настояване на Германия България трябва да се откаже от своята индустрия, за да бъде приета в Европейския съюз. Да си припомним, че под натиска на западните страни българските политици затвориха първите четири реактора на АЕЦ „Козлодуй“, без това да е необходимо.
И все пак една част от тези заводи имаха най-модерно оборудване, включително и западно, и можеха да продължат да работят в условията на пазарната икономика и да реализират продукцията си не само в Русия и в бившите социалистически страни, но и в страни от Третия свят, а също и в западни страни. Имаше много заводи, които бяха оборудвани с техника от напредналите западни страни. Ще спомена някои от тях, за да не съм голословен: Завод за полиестерни влакна, купен от ФРГ; Завод за полиакрилни влакна – от Франция и Белгия; Завод за полиетилен високо налягане – от Англия; Завод за автомобилни гуми – от Франция; Азотноторовият завод във Враца е оборудван с техника от Франция и Белгия; Заводът за комбинирани торове в Повеляново е купен от Франция, Белгия и Англия; Комбинатът за целулоза и изкуствени влакна в Свищов е купен от Франция, Англия, ФРГ и Швейцария. Може да се изброяват още много заводи в този порядък. Твърденията, че те са били остарели и неконкурентноспособни не отговарят на истината. Иван Пехливанов в своята книга „Свидетел на историята“ пише, че 50 на сто от заводите на химическата и фармацевтичната промишленост, 30 на сто от машиностроенето, електрониката и изчислителната техника, 20 на сто от леката и хранителната промишленост са с оборудване и технологии, купени от западни фирми, или се използват техни компоненти и субстанции, че са имали преки връзки със съответните западни фирми, че техниката в тях е била добре поддържана и са работили през 1990 – 1991 г. с пълен капацитет и със сигурни пазари.
Но не е виновна само престъпната приватизация. Ами спирането на инвестиционния процес на стотици промишлени предприятия в завършващата фаза. Да споменем АЕЦ „Белене“, която бе в напреднала фаза на строителство, с доставено оборудване, а правителството на Андрей Луканов я замрази през 1990 г. Или пък Комбинатът за тежко машиностроене в Радомир, в който вече някои от заводите му работеха. Същата участ споделиха и заводите за тежко машиностроене, които се строяха в Русе и Хасково.
За каква икономическа катастрофа се заговори след 1989 г., като само външнотърговският стокообмен през 1988 г. е 27,8 милиарда долара, колкото е националният доход, и търгуваме с десетки страни от цял свят. Нямали сме пазарна икономика. Имахме, но тя бе държавна, централизирана. А сега, когато загубихме руските и арабските пазари, дори и някои от европейските, за каква пазарна икономика ще говорим. Твърди се, че сме имали голям външен дълг. Каква е истината? Според данни на Световната банка България в края на 1989 г. има 9,2 милиарда щатски долара външен дълг. Но в същото време има 1,3 милиарда щатски долара валутен резерв в западни банки, 2,6 милиарда щатски долара вземания от други държави и 300 милиона щатски долара в злато. Тоест, ако от външния дълг се приспаднат валутният резерв и вземанията от други държави, нетният дълг остава в размер на 5,3 милиарда щатски долара, без да се приспада златният резерв на държавата. Това е много по-малко от други източни държави, които въобще не използваха тогава думата „катастрофа“. А какво да кажем сега, когато към 2020 г. държавата има брутен външен дълг от 34,1 милиарда евро. И когато икономическите показатели показват, че България се е върнала, без война, десетки години назад в своето развитие. Някои експерти (Васил Проданов) смятат, че тази национална катастрофа по степен на разрушителност може да се сравни само с разрушеното в България през столетието след падането ѝ под Османска власт.
Мога да посоча много цифри за развитието на енергетиката, на химията, на машиностроенето, електротехниката, електрониката, металургията, транспорта. За тях сега се мълчи от партии и медии. Само ще дам данните от официалната статистика за 1989 г.: индустриални предприятия: 2593 – 7,7 пъти повече от 1939 г.; заети лица: 1 580 000 – 15,8 пъти повече от 1939 г.; общата продукция е 103 пъти по-голяма от тази в 1939 г. В „Доклад на ООН за човешкото развитие“ от 1995 г. се казва, че през 1990 г. от изследваните 174 страни, за индустриални са приети 47 и България е сред тях. За тези, които се интересуват от индустриалното развитие на България по времето на социализма, ще препоръчам да изтеглят от сайта на телевизия „Евроком“ 18-те филма под заглавие „България, която съградихме“ и да чуят с ушите си и да видят с очите си какво е съградил българският народ през тези години. И да си направят сами своите изводи и сравнения.
Какво е състоянието на българската индустрия в края на 80-те години – да се анализира, да се направят изводи, да се вземат решения за надграждане и продължаване на развитието на индустрията, вече в условията на пазарна икономика? Всичко това обаче не бе обмислено от новите политически и икономически ръководители на страната.
Вместо плавен преход в реформата на икономиката се пристъпи към изпълнението на лозунга „Да разрушим „негодната комунистическа икономика“. Вместо със закони, България започна да изгражда капиталистическото пазарно стопанство първоначално с решения и предложения на Кръглата маса и План „Ран-Ът“. Професионално неподготвени, политическите лидери раздадоха заводите на свои хора, за да създадат чрез тях своя прослойка привърженици и разбира се да спечелят от това преразпределение на собствеността.
Побързаха и друго да направят. Правителството на Филип Димитров и неговият министър на индустрията и технологиите Иван Пушкаров с подкрепата на профсъюз „Подкрепа“ смениха за един ден всички директори на държавните заводи и предприятия, повечето от тях с дългогодишен професионален опит, с добре установени пазари за продукцията, с добри икономически връзки вътре в страната и в чужбина. Бе разпуснат Комитетът за държавен и народен контрол, архивите му унищожени, а специалните служби и Стопанската милиция разбити и премахнат техният контрол. Финансовата система също бе оставена дълго време без контрол. Министерството на външноикономическите връзки бе закрито. Правителството на Иван Костов създаде т.нар. РМД-та (работническо-мениджърски дружества), зад които прикри истинския характер на приватизацията.
Против националните интереси беше също така печеливши държавни компании, обединения, фирми, заводи, банки, електроразпределителни дружества (БТК, БГА „Балкан“, „Кремиковци“, няколко банки) да се дадат (харижат) на чужденци, които ги ликвидираха или изнасяха печалбите навън. Известен е крайният резултат. Собственост на стойност 130 милиарда долара бе разпродадена за 12 милиарда (Руси Статков). Повечето от тези предприятия бяха разрушени и отидоха за претопяване като скрап. Изчислено е, че 83 на сто от държавните и общинските активи, които бяха приватизирани, са ликвидирани след това. Александър Томов посочва, че са останали да действат само 220 завода.
За милионите българи, тези, които работеха в тях, техните семейства, този начин на приватизация бе несправедлив и криминален. Те не се интересуват от причините за него, те помнят и знаят, че тези заводи са ги строили със собствените си ръце, че в тях са работили и са се пенсионирали, изхранвали са своите семейства. Че в тях са ставали „герои на труда“ и са получавали ордени и медали. Че са се проявявали като рационализатори и изобретатели. Че тяхната продукция е изнасяна по цял свят. Те си спомнят сега работническите столове към тях, където за по-малко от един лев са се хранили доволно. Спомнят си как са ползвали целогодишно техните почивни станции, построени на морето или в планината. Спомнят си за медицинските грижи, които са полагани за тях в предприятията. За другарските взаимоотношения, за тържествата, уреждани по профсъюзна линия. Сега виждат руините на бившите си заводи. И им остават само спомените. Които раждат носталгията по това време.
Ами какво да кажем за хидростроителството в България. Покрай водния режим в Перник и опасността от въвеждане на воден режим в други райони в пресата излязоха материали за язовирите в страната. И какво се оказа. Всичките 216 големи язовири в страната са построени по времето на соиализма от български проектанти, инженери и строители през 60-те и 80-те години, от които 11 са довършени след 1990 г. Към тях трябва да прибавим и около 2400 – 2600 микроязовира. Те започнаха да се използват и за производство на електроенергия чрез построени към тях водноелектрически централи (ВЕЦ). Няколко от тях са включени във водноелектрически каскади, а каскадата „Белмекен – Сестримо – Чаира“ е без аналог в Европа и дори в света. Те позволиха да се изгради в страната всеобхватна напоителна система, която осигуряваше напояване на 67 на сто от обработваемата земя. И сега големите язовири се използват по предназначение, въпреки нулевата поддръжка.
Техните строители се гордеят, че всичко това са направили със свои сили, средства и по български проекти, че в края на 60-те години с построените 95 язовира от трудовите хора по времето на социализма България се нарежда на трето място в света след САЩ и Япония по брой на язовирните стени. И им е мъчно, че голяма част от микроязовирите при днешния реставриран капитализъм са безстопанствени или занемарени, което води до опасност от преливане, а 68 от тях са в предаварийно състояние. Че напоителната система (помпени станции, канали) е силно повредена и на места дори унищожена и сега с нея се напоява само две на сто от обработваемата земя. В допълнение да спомена, че след 1989 г. е започнато строителството на два по-големи язовира, при това със заеми от Световната банка, като единият – „Луда Яна“ край Панагюрище, е проектиран през 1986 г. и се строи до ден днешен, а другият – „Пловдивци“ в Смолянски окръг, е довършен, но без необходимите тръбопроводи, поради което не може практически да се използва.
Ами какво ще споделят ръководителите, инженерите и десетките хиляди работници от заводите и цеховете на военнопромишления комплекс, които създаваха работа и осигуряваха добро благополучие на тях, на семействата им, на селищата, в които се намираха, а също милиарди долари приходи за държавата. През 1972 г. България продава оръжие за 25 милиона долара годишно, а през 1987 г. износът, заедно с реекспорта, достига пиковата цифра 1,2 милиарда долара. За това, че след 1989 г. под лозунга за реформиране и под натиска на САЩ бе разбит и силно ограничен военнопромишленият ни комплекс, като част от работещите заводи, предприятия и цехове бяха унищожени, а другите са със силно ограничена продукция и износ до нищожните 35 – 40 милиона долара.
Много може да се пише за подобрения жп транспорт в страната, за увеличения воден транспорт до 1989 г. Корабостроенето по времето на социализма мери ръст с най-развитите морски страни и през 1989 г. строи и изнася стотици кораби по цял свят, а българският флот разполага със 109 броя различни типове морски кораби и 152 речни плавателни съдове. Железопътният ферибот Варна – Иличовск е най-големият дотогава в света. Българската гражданска авиация оперира през периода 1970 – 1989 г. по 57 международни дестинации. Построени са 15 летища в страната, които обслужват около 15 – 16 хиляди полета годишно. Селскостопанската авиация разполага с 500 самолета и вертолета. Започва строежът на автомагистрали, построен е най-високият (128 м) мост на Балканския полуостров, Аспаруховият мост край Варна, Мостът на дружбата при Русе.
Да споменем подобрената система на съобщенията – всяко по-голямо селище има своя поща, на сравнително добро равнище е наситеността с телефонни постове. Почти всички селища в страната бяха електрифицирани, радиофицирани, а с появата си телевизията навлезе бързо в домовете на хората.
Десетките заводи на електротехническата промишленост започват да задоволяват не само нуждите на България, но да излизат и на международния пазар. Започва производството на собствени радиоприемници и телевизори. Дори да изработваме апаратура, предназначена за космическите кораби на Съветския съюз.
Ами строителството. Построени са комплексите в курортите „Златни пясъци“, „Слънчев бряг“, „Дружба“, „Албена“, стотици административни сгради. Около 90 на сто от планинските курорти, станции, хижи са построени от 1945 до 1989 г. В края на 70-те години започва строителството на метрото в София. Български архитекти и строители построиха болници, летища, жп комплекси, мостове в 35 държави в Азия и Африка и особено в Алжир и Либия. Но най-голямо внимание се обърна на жилищното строителство. Единадесет заводи за едропанелно строителство успяват да задоволят жилищните нужди, най-вече на живеещите в големите, та дори и в по-малките градове. Ежегодно през 80-те години се строяха по 70 хиляди жилища и се оформиха модерни за времето жилищни комплекси в София, Пловдив, Варна и в други големи градове. Сега се критикува панелното строителство и се представя като социалистическа технология. А това е технология, използвана първо в САЩ и пренесена в Европа след Втората световна война, когато много западни държави задоволяват жилищните си нужди по този начин.
Да споменем успехите на леката промишленост, в заводите на която около 215 хиляди работници произвеждат платове, дрехи, обувки, мебели, гуми, стъкло и фаянс, домашни съдове и какво ли не, с които задоволяват нуждите на българите и огромно количество се изнасят в 63 страни по света.
В този дух мога да продължа още. Вече се написаха книги за тези постижения на социалистическата индустрия, та да не ги повтарям и да преписвам от тях факти и данни.
В книгата си се спирам подробно на развитието на Перник и областта след 1944 г. Перник, който стана индустриалното сърце на България със своята минна, металургична и машиностроителна промишленост. Което от своя страна повиши рязко благоденствието на хората в района, на техния жизнен стандарт. Какво стана в Перник и областта след 10 ноември 1989 г. Извършената приватизация на промишлените предприятия в окръга и некомпетентното им управление доведе до ликвидирането на повечето от тях, до снижаване на продукцията и до появата на безработица сред граовското население. Останаха като спомен дори предприятия, основани още преди 9 септември 1944 г. Икономическият спад в Граовския край се отрази и върху социалното положение на граовци. Навремето хиляди софиянци работеха в Перник, до който всеки ден пътуваха с влакове, автобуси и леки коли. Сега около 20 – 25 хиляди перничани ежедневно пътуват до София, където намират една или друга работа. Е, как мислите, тези хиляди миньори и металурзи, тези хиляди работници в другите заводи и предприятия, които сега са без работа или са пенсионери, обикновените перничани, да не изпитват носталгия по това време, сравнявайки го с обстановката в града след 1989 г.
Това, което споделям за Перник и граовския край, всеки по-възрастен човек от който и да е друг окръжен град в страната ще сподели за орисията в неговия край. Ликвидирани заводи, предприятия, цехове. Безработица. Масово гурбетчийство от по-малките селища в градовете и още повече в чужбина. Силна демографска криза.
През социалистическия период партийни чиновници решаваха жизнено важни обществени въпроси, включително и в областта на индустрията и селското стопанство. Но все пак се допитваха до експерти и специалисти в тези области. По времето на реставрацията на капитализма с политика и с икономика започнаха да се занимават личности без подготовка, политолози, философи, литератори, преводачи, послушни в миналото чиновници.. Иван Пехливанов свидетелства, че един такъв министър-реставратор на капитализма през 1992 г. на предлаганите му полезни идеи реагира: „Не сте разбрали, задачата ми е не да укрепвам, а да ликвидирам индустрията“.
И пак питам, с какви чувства тези инженери, проектанти, строители, работници, построили социалистическа България ще се отнасят към миналото. Няма ли да ги мъчи болката, когато минават покрай рухналите сгради на бившите им предприятия? Какво ще си споделят, когато седнат на раздумка със своите колеги? Какво ще пишат тези, които се опитват да разкажат в своите спомени за това време. Какво ще разказват на децата и внуците си за „своето време“. Какво ще кажат тези 13 700 работници от завод „Берое“ в Стара Загора, които за един ден бяха уволнени. Или петте хиляди работници в Завода за плоско стъкло в Разград, които останаха на улицата след закриването му през 1998 г. Не, не могат да избягат от носталгията. Тя ще бъде техен спътник до края на живота им.
Как след стореното от реставраторски орди на капитализма да не ни мъчи носталгията по социализма?
Когато четем, слушаме, гледаме по телевизията как малка България е била водеща страна в света по производството и износа на електронноизчислителна техника, на лазерна техника. Бяхме на трето място по износ на промишлени роботи. Химическата ни промишленост бе сред водещите в света по производство на някои продукти. Че сме били на първо място в света по производство на мотокари и електрокари и от 85 432 през 1985 г. стават 524 през 2015 г. Че оптикоелектронното приборостроене ни е на световно равнище.
Днес няма нито една търговска марка и стопански конгломерат с регионално или световно значение, каквито бяха стопанските обединения „Балканкар“, „Химимпорт“, „Булгарплод“, „Булгартабак“, БГА „Балкан“, СОМАТ, БМФ. Та само СОМАТ с неговите 5400 автокомпозиции, четири морски и четири речни кораби и 10 хиляди служители бе най-голямата транспортна фирма на три континента. И бе разгромен веднага след промените за радост на турските и на други чужди превозвачи.
ИНКОМС – водещият производител на електронна техника в България с 29 завода, две предприятия за сервиз и инженеринг, пет изследователски института, център за обучение и 40 хиляди инженери, служители и работници, не съществува, разрушен е напълно. Електротехническата ни промишленост и особено заводите, обединени в ДСО „Елпром“, не само задоволяваше напълно нуждите на България от електрически уреди и инструменти, акумулатори, трансформатори, телфери, кабели, проводници и всякакви нейни продукти, но и изнасяше огромно количество от тях навън, а сега продукцията е толкова малко, че се принуждаваме да внасяме съоръжения за енергийния сектор и за бита. Заводът за дискови запаметяващи устройства – ДЗУ, в Стара Загора, по-голям от завода „Сименс“ във ФРГ, имаше производство на световно равнище, невероятно печеливш, бе демонтиран и изнесен в Унгария и сега произвежда дребна битова техника. Повечето от заводите на текстилната промишленост бяха закрити.
Сега се подиграват някои, че при откриването на завода за полупроводници в Ботевград Тодор Живков се объркал и казал: „Тази година – завод за полупроводници, догодина – за цели проводници“. Е, сега този завод, построен по френски лиценз, е унищожен, така че и полупроводници нямаме.
Ами какво стана с БГА „Балкан“, с неговите 109 самолета и запазени позиции (слотове) на международни летища, който през 1999 г. бе закупен от една израелска фирма на цената на луксозен апартамент и след 19 месеца закрит. А летищата във Видин, Търговище, Кърджали, Русе, Силистра бяха закрити.
Да споменавам ли за българските автобуси „Чавдар“, за мотопедите „Балкан“, за хладилниците на завод „Антон Иванов“, за гумите на завод „Вида“, за телевизорите на Великотърновския завод, обувките на емблематичния пловдивски завод „Петър Ченгелов“, които отдавна не се произвеждат, а заводите им са в руини. За модните ни къщи „Руен“, „Перун“, „Валентина“, „Рила“, „Витоша“, произвеждащи дрехи, които можеха да се сравняват със западните по качество.
Не можахме да опазим и кибритената фабрика в Костенец, изградена още през 1901 г., която осигуряваше кибрити за всеки български дом и даваше препитание на хиляда и петстотин семейства. Къде отиде българската паста „Поморин“. Дори най-популярната българска марка олио „Калиакра“ на едноименния завод в Добрич, започна да се произвежда в Румъния, а от завода останаха само халета и складове. Сега някои се подиграват с българските дънки и маратонки, които се произвеждаха по лиценз на западни фирми, вярно, трудно се намираха, но ги имаше. Както се пиеше и българска „кока кола“ по лиценз на американската.
Такива примери колкото искате. От всички краища на България. Аз ви давам по-близки и познати от вашето (и моето) ежедневие. А примери за унищожаването на заводи, свързани с енергетиката, металургията, химията, машиностроенето, електротехниката, транспорта, корабостроенето, изчислителната техника и какви ли не отрасли на индустрията, колкото искате. Ами ако подхванем разрушаването на леката и хранителната индустрия. Та ние заливахме руския пазар с продукцията на консервните фабрики. Ами разграбването на кооперативната собственост, която включваше десетки хиляди търговски обекти, складови бази, изкупвателни пунктове, 70 на сто от хлебозаводите, фурните и мандрите на страната, 100 на сто от заводите за безалкохолни напитки, свинеферми, зайцеферми, винарски изби и какви ли не други производства и която имаше четири милиарда лева активи. Да не забравяме одисеята на Металургичния комбинат „Кремиковци“, който през 1999 г. бе продаден за 1 долар и след 10 години банкрутира.
Видяхте какво стана по време на пандемията с коронавируса. Нуждаехме се от тестове, чудехме се откъде да ги купим, а сме имали завод, който е произвеждал такива тестове преди години, но бил закрит при реставрацията на капитализма!
Разбирам, всяка контрареволюция съдържа елементи на деконструкция, но в нашата страна, особено в първите години на прехода към капитализъм, разграбването и дори унищожаването на материални активи преобладаваше пред съзиданието. Проблемът е вече не само в това, че по редица важни показатели страната ни е на последно място в ЕС, а че ни изпреварват страни, на които допреди няколко десетилетия сме им помагали в тяхното икономическо развитие.
[*] Откъс от новата книга на Бончо Асенов. Носталгията в България, С., Изд. „Скала принт“, 2020
