ЛИТЕРАТУРА
Съпротива

Иван Габеров - 24 декември 2020

 

– Той дъщеря има баща ми, обаче повече момчето му на сър­це, – подхвана бай Руси реабилитацията на баща си. Че някак тъжно му бе да прочете притчата на д.н. Габеров „Заклевам те“, която свършваше без оптимизъм. А и баща му не се предаде из­веднъж. Бори се мъжки, с години, разбра доктора…

– И ме кара, от малък, да се гордея че съм българин, кара ме да имам достойнство, кара ме да съм патриот, да ходя на разни па­мет­ници, – продължи сладкодумецът… – Щото работеше в же­лез­ниците 19 години, стрелочник беше в товарните пре­вози, и когато му дадат, в годината, десетина дена безплатни би­лети за семейството, взема ни с майка ми и сестра ми, и ни разхожда по цяла България. На исторически обекти ни водеше – Бабини Види­ни кули и такива… И си спомням манастири, а си спомням и за баташкото клане. Обаче минаха годинките, пораснах.

А моят тати толкова много се труди, че на сестра ми купи апартамент, на мен изплати гарсониерата, нова къща ни построи в Балван, ама денонощно работи и на държавата и в личното стопанство. Овце, телета, прасета, поля със зеленчуци…

През Тошово време се връщам. Ако си предадеш агнетата тогава, от десетината овце, които имаш вкъщи, държавата ти ги изкупува на три лева и не помня колко стотинки, но ти дава и по два килограма концентриран фураж на агне, безплатно, премия.- На килограм живо тегло?

– Да. Изкупува ти вълната, млякото, а бе на всяко агънце да­ва по толкова, че да го отгледаш. И тати заделя парички, строи, блъ­ска, изучава си децата, ама идва Демокрацията. И една нощ угасва токът в новата къща. Мама и тати гледат „Студио хикс“. Тогава набезите почнаха по кабелите с бакър от стълбовете с нис­кото напрежение на енергото. Излиза тати на терасата и виж­да на стълба отсреща един циганин, а отдолу още двама. Навиват жи­­­ца. И им виква:

– Ей, майка ви щъ е.а. Кво прайте с токът? – и размахва една брадвичка, дето с нея сече месото от животните, а понякога цепи на дръ­в­ника раз­пал­ки за печката. – Шъ доа, да ви насекъ!

А бандитът му отвръща:

– Влизай си у вас, дядка, да ти не вкарам дръжката в г.за.

И тати влязъл в къщи…

Аз като полицай живея в Търново и на сутринта отивам в ра­й­она си, минавам през дома, мама направила мекици, а той – не е спал, чака ме и поръчва:- Русе, да ми купиш пистолет.

– Добре бе тате, на мен законът ми дава права с оръжи­е­то, а при теб не, не ти трябва беля на главата. Обаче го гледам, че е серт и му взимам един газов барабанлия. Като гръмне от тера­сата – също топ гър­ми. Обаче с жиците почнаха да се кра­дат и телета, и агнета, по къщите и мазите взеха да шетат разбой­ни­ци и циганори. Гол­ям хайдутлук. Бурни времена и няма власт. И една нощ му звъни ортакът му на карти дядо Митю Парти­за­нинът, и му вика:

– Христо, крадат жиците по нашата улица. Докато се раз­бе­рат, щото са на различни трафопостове, и у нас ток има, минава време, ма тати взема пищовът и ги намирва из селото. Гръмва два пъ­ти в небето, оня на стълба слиза като асансьор, ма другият циганин, ербап, не се плаши и тръгва срещу него… Обърнал се та­ти и – у дома…

– Искам пушка. Ама истинска да е, – вика ми на сутринта.

– И аз, кат полицай човек, знам за един в Ново село дето дя­до му донесъл от Първата световна война „италианка“ ли, „бел­гийка“ ли, кой я знай, ма дълга над два метра пушка. Намир­вам го и му викам: „Дай да видя пушката“, – и я взех със всичките пет пат­рона. Отивам накрай селото, сла­гам патрон в цевта, гле­дам затворът й прибира доб­ре, наред е пушката, и меря там едно дебело дърво, да не отиде куршу­мът другаде. И чувам следното, както прикладвам: „Чат, сст, пльок“, – аха да я сваля и като каза данннъ, про­пищяха ми ушите. Явно барутът овлажнен, работи със закъс­нител. Викам си: „Добре. Туй му трябва на тати“. Нося пушката вкъщи. Инст­руктир­вам го да не я насочва и да не гърми срещу хора. След сед­мица минавам през дома, питам мама къде е баща ми, а тя : „Реже нещо под навеса“. Поглеждам там – тати с една ножовка сря­­зал цевта и сега реже приклада. Долма прави от пушката.

– Няма да търпя повече, – каза през зъби, като сряза приклада, и забърса оръ­жието с омаслен парцал. – Кат не мой държавата да ги спре, мога аз.

Нощно време, преди да дойдат, бандити ли, циганори ли, които и да са, тати обикаля с пушката селото, щото таз седмица об­ра­ли някой си човек в Емен, дру­гата – в Ново село или във Ветренци… Хората страдат, а дър­жава няма. Аз съм един полицай на петнайсет села, бензин за мо­то­ра няма, а и помощ също. Работя по дванайсет часа без поч­и­вни дни и пак ме надпре­вар­ват… Аз от тука, те – от там…

– Сине – разправя ми тати един ден, – видях една кола, непоз­ната в се­лото. Светнах с фенерчето – кабелите до нея намотани и готови за товарене, ма хората ги няма. Тръгнах надолу по улицата да ги диря. Първият го видях на стълба, втория и третия отдолу… Без да им викам, без нищо, като ме усетиха, как разбраха за пуш­калото не знам, но драснаха в тъмното. Сякаш си казаха: „А дай“, – и дим да ги няма. До сутринта не дойдоха дори за колата.

И шъ ти кажа, Русе, до какъв извод съм стигнал. Едно куче, кат отидеш някъде, в някой стопански двор примерно, ако си без оръжие са хвърля да та изяде, че и другите са настървяват покрай него. А само да държиш пушкалото под ватенката, дори и да го не по­казваш – живо куче не са явява там. Джан джун няма. Разбират и бягат. По природа усещат.

– И какъв е изводът, бай Русе, – обади се все пак Любо Бояд­ж­и­ев.

– Изводът е – леко забави темпото разказвача, – че отдавна сме в ситуация, като преди Априлското въстание. Безправие и произ­вол, подигравки от властта, отсъствие на справедливост… Усеща българинът, че няма зад себе си своя държава, че е оста­вен всеки както може да се оправя, и хората почват да се въоръжават. Не е казано само с пушки. Не…С омраза.

– Страхът, едно време, пораждаше смелост и дисидентство, а омразата днес извиква отчаяние и безсилие – вметна д.н. Габе­ров. – Омразата е най-страшното оръжие сре­щу властта. Но и най-коварното. Убива и двете страни.

– Хората вече не търсят властта да й пишат жалби – продължи бай Руси, – не строят високи огради, не се събират да правят ко­митети, дори не про­тестират масово, не, въоръжават се с ом­раза и събират злоба към вла­ст­та, но се променят зверски. Мар­кират и следят изедниците, но нямат пристан в приятелство и семейство. Сами са. Намират сила само в съпротивата срещу властта из соци­алните мрежи, но ня­мат идеи за физическо обединение, озве­ряват. А щом ти потрябва, власт­та – я няма, ни в интернет, ни ная­ве. Иде само щом реши да те глоби, да те принуди или зас­тави за нещо в неин келепир. И тогаз не можеш я надбяга. Хваща те и се само­разправя с теб. А ти й се зъбиш и я мразиш.

– Докато властта не усети оръжието под дрехата ти, ще се само­­разправя и подиграва с теб, а кучетата ще ти се присмиват озъ­­бени, – допълни го доктора..

– То май пак няма оптимизъм – обади се Любо Бояджиев.

– За туй пък има ясни инструкции, заключи д.н. Габеров, – На зла круша – зъл прът.

.

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…