– Той дъщеря има баща ми, обаче повече момчето му на сърце, – подхвана бай Руси реабилитацията на баща си. Че някак тъжно му бе да прочете притчата на д.н. Габеров „Заклевам те“, която свършваше без оптимизъм. А и баща му не се предаде изведнъж. Бори се мъжки, с години, разбра доктора…
– И ме кара, от малък, да се гордея че съм българин, кара ме да имам достойнство, кара ме да съм патриот, да ходя на разни паметници, – продължи сладкодумецът… – Щото работеше в железниците 19 години, стрелочник беше в товарните превози, и когато му дадат, в годината, десетина дена безплатни билети за семейството, взема ни с майка ми и сестра ми, и ни разхожда по цяла България. На исторически обекти ни водеше – Бабини Видини кули и такива… И си спомням манастири, а си спомням и за баташкото клане. Обаче минаха годинките, пораснах.
А моят тати толкова много се труди, че на сестра ми купи апартамент, на мен изплати гарсониерата, нова къща ни построи в Балван, ама денонощно работи и на държавата и в личното стопанство. Овце, телета, прасета, поля със зеленчуци…
През Тошово време се връщам. Ако си предадеш агнетата тогава, от десетината овце, които имаш вкъщи, държавата ти ги изкупува на три лева и не помня колко стотинки, но ти дава и по два килограма концентриран фураж на агне, безплатно, премия.- На килограм живо тегло?
– Да. Изкупува ти вълната, млякото, а бе на всяко агънце дава по толкова, че да го отгледаш. И тати заделя парички, строи, блъска, изучава си децата, ама идва Демокрацията. И една нощ угасва токът в новата къща. Мама и тати гледат „Студио хикс“. Тогава набезите почнаха по кабелите с бакър от стълбовете с ниското напрежение на енергото. Излиза тати на терасата и вижда на стълба отсреща един циганин, а отдолу още двама. Навиват жица. И им виква:
– Ей, майка ви щъ е.а. Кво прайте с токът? – и размахва една брадвичка, дето с нея сече месото от животните, а понякога цепи на дръвника разпалки за печката. – Шъ доа, да ви насекъ!
А бандитът му отвръща:
– Влизай си у вас, дядка, да ти не вкарам дръжката в г.за.
И тати влязъл в къщи…
Аз като полицай живея в Търново и на сутринта отивам в района си, минавам през дома, мама направила мекици, а той – не е спал, чака ме и поръчва:- Русе, да ми купиш пистолет.
– Добре бе тате, на мен законът ми дава права с оръжието, а при теб не, не ти трябва беля на главата. Обаче го гледам, че е серт и му взимам един газов барабанлия. Като гръмне от терасата – също топ гърми. Обаче с жиците почнаха да се крадат и телета, и агнета, по къщите и мазите взеха да шетат разбойници и циганори. Голям хайдутлук. Бурни времена и няма власт. И една нощ му звъни ортакът му на карти дядо Митю Партизанинът, и му вика:
– Христо, крадат жиците по нашата улица. Докато се разберат, щото са на различни трафопостове, и у нас ток има, минава време, ма тати взема пищовът и ги намирва из селото. Гръмва два пъти в небето, оня на стълба слиза като асансьор, ма другият циганин, ербап, не се плаши и тръгва срещу него… Обърнал се тати и – у дома…
– Искам пушка. Ама истинска да е, – вика ми на сутринта.
– И аз, кат полицай човек, знам за един в Ново село дето дядо му донесъл от Първата световна война „италианка“ ли, „белгийка“ ли, кой я знай, ма дълга над два метра пушка. Намирвам го и му викам: „Дай да видя пушката“, – и я взех със всичките пет патрона. Отивам накрай селото, слагам патрон в цевта, гледам затворът й прибира добре, наред е пушката, и меря там едно дебело дърво, да не отиде куршумът другаде. И чувам следното, както прикладвам: „Чат, сст, пльок“, – аха да я сваля и като каза данннъ, пропищяха ми ушите. Явно барутът овлажнен, работи със закъснител. Викам си: „Добре. Туй му трябва на тати“. Нося пушката вкъщи. Инструктирвам го да не я насочва и да не гърми срещу хора. След седмица минавам през дома, питам мама къде е баща ми, а тя : „Реже нещо под навеса“. Поглеждам там – тати с една ножовка срязал цевта и сега реже приклада. Долма прави от пушката.
– Няма да търпя повече, – каза през зъби, като сряза приклада, и забърса оръжието с омаслен парцал. – Кат не мой държавата да ги спре, мога аз.
Нощно време, преди да дойдат, бандити ли, циганори ли, които и да са, тати обикаля с пушката селото, щото таз седмица обрали някой си човек в Емен, другата – в Ново село или във Ветренци… Хората страдат, а държава няма. Аз съм един полицай на петнайсет села, бензин за мотора няма, а и помощ също. Работя по дванайсет часа без почивни дни и пак ме надпреварват… Аз от тука, те – от там…
– Сине – разправя ми тати един ден, – видях една кола, непозната в селото. Светнах с фенерчето – кабелите до нея намотани и готови за товарене, ма хората ги няма. Тръгнах надолу по улицата да ги диря. Първият го видях на стълба, втория и третия отдолу… Без да им викам, без нищо, като ме усетиха, как разбраха за пушкалото не знам, но драснаха в тъмното. Сякаш си казаха: „А дай“, – и дим да ги няма. До сутринта не дойдоха дори за колата.
И шъ ти кажа, Русе, до какъв извод съм стигнал. Едно куче, кат отидеш някъде, в някой стопански двор примерно, ако си без оръжие са хвърля да та изяде, че и другите са настървяват покрай него. А само да държиш пушкалото под ватенката, дори и да го не показваш – живо куче не са явява там. Джан джун няма. Разбират и бягат. По природа усещат.
– И какъв е изводът, бай Русе, – обади се все пак Любо Бояджиев.
– Изводът е – леко забави темпото разказвача, – че отдавна сме в ситуация, като преди Априлското въстание. Безправие и произвол, подигравки от властта, отсъствие на справедливост… Усеща българинът, че няма зад себе си своя държава, че е оставен всеки както може да се оправя, и хората почват да се въоръжават. Не е казано само с пушки. Не…С омраза.
– Страхът, едно време, пораждаше смелост и дисидентство, а омразата днес извиква отчаяние и безсилие – вметна д.н. Габеров. – Омразата е най-страшното оръжие срещу властта. Но и най-коварното. Убива и двете страни.
– Хората вече не търсят властта да й пишат жалби – продължи бай Руси, – не строят високи огради, не се събират да правят комитети, дори не протестират масово, не, въоръжават се с омраза и събират злоба към властта, но се променят зверски. Маркират и следят изедниците, но нямат пристан в приятелство и семейство. Сами са. Намират сила само в съпротивата срещу властта из социалните мрежи, но нямат идеи за физическо обединение, озверяват. А щом ти потрябва, властта – я няма, ни в интернет, ни наяве. Иде само щом реши да те глоби, да те принуди или застави за нещо в неин келепир. И тогаз не можеш я надбяга. Хваща те и се саморазправя с теб. А ти й се зъбиш и я мразиш.
– Докато властта не усети оръжието под дрехата ти, ще се саморазправя и подиграва с теб, а кучетата ще ти се присмиват озъбени, – допълни го доктора..
– То май пак няма оптимизъм – обади се Любо Бояджиев.
– За туй пък има ясни инструкции, заключи д.н. Габеров, – На зла круша – зъл прът.
.
