Мама беше много набожна, тати беше безверник. И на комунистите не вярваше и на поповете също. Като почина мама, на погребението й дойдоха над двеста човека, хем преселници бяхме в село. Изненадах се. А тати залиня, смали се набързо и се умълча трайно.
Той като си отиде, десетина години след мама – само аз, сестра ми и тракториста с ремаркето-катафалка на гробищата… Друг не дойде. Не се изненадах. Промени се ортаклъкът за две петилетки демокрация. Изчезна и спойката, и доверието, и уважението. И прав беше бай Недялко горският, дето викаше: – Щом не ме уважават кога съм жив, кат умра, на оная ми работа дърва да цепят – през нея ми е. Вий други станахте, и аз назад не оставям.
Затуй, предсмъртно ми рече тати: – От вкъщи – на гробищата… При майка ви.
Хич не са били лесни години. Разделно времето – и за семейството, и за народа, и въобще. Един така, другият на опъки… Разсипия. Щото от един дувар и малък камък да махнеш – след време всичкият на пътя пада, барабар с големите камъни… А бурените помежду им по-високи от тях стават. И ги превземат. А пътят и той обраства и лека полека запустява…Че два крака пътека не правят, а зид се от сам не гради. И врата за един се не прави. А общност – йок. Угасна миналият живот, а новият хич не засия. Лошо стана – вълци в село дойдоха лисици да ловят.
Виждал съм много мъже да гледат безучастно – как бият ня-кого, пък той сам, а те много, или как го обиждат, или как нуждата го души за гръкляна, а те – сеирджии… Обсъждат и сплетнят. И оправдания все имат за туй, че си траят в страни. Чак срам да те хване кога ги попиташ – защо стоят безучастни. Ма и те на помощ да се не надяват, ако се случи нужда.
Тати ни учеше инак – вдигне ръка, запретне ръкава и вика: – Косъмът на юмрука ви да настръхва, кат усетите неправдата… И мирни да не стоите пред нея. Ма и един за друг да са държите. Едно да сте.
Два пъти е бил в Белене. И то за саморазправа с хора от властта – със самозабравили се мизерници. И кога се върнеше, присядаше до портата. Там отколе висяха последните му – свинските цървули, палтенцето с кръпки, и торбичката, с които млад по света тръгнал… И след туй съм забелязвал, как сегиз-тогиз се спира, да ги погледа. Докато не ги сложи в ковчега на мама и не пророни: – Сама да не бъде в тъмното долу. Да знай, че съм тъдява… Аз, Русе, с ковчега на майка ви портата си преместих отвъд. Преди у дома при нея са връщах, е сега тя ма чака да си ида оттатък. С тез три неща, ма изгони чорбаджията. Те и майка ви бяха моето си в живота. Сега са оттатък. И – реда си шъ чакам… Другото на вас оставям.
И ми е разправял, как на 12 години баща му, дядо Танас, го дал ратай, овци да пасе в с. Овча могила. Пък овците се пасат вечер, хем мухи няма, хем не е жега за животните. И тати малък, моли се на майка си, да даде брат му Боян с него, че го е страх в тъмното сам. Мята го на Марко. Завързва краката му за самара на магарето, да го не изгуби из полето, щото заспива малкият и ще се изсули нейде, и – до сутринта така. А чичо – на половината му години. И тъй 4-5 години, от зима до зима. По 10-12 километра на нощ, до Козловец и назад. Пък една заран, прибира стоката тати, издоява овцете, премита кошарата и изнася гюмовете с мляко на двора, а богаташът му вика: – Христо, таз мотика в краката ти видиш ли я? Не стой! Грабай я и на нивата да копайш.
А тати неправда не търпи и му рекъл: – Копай ти, аз са наработих. – И отишъл в Дели орманЬа тухли от кал да прай у един тухлар, щото глад. Ма не се обажда три години, само на семейството пари праща, по хора. И намерил тогаз тати мама. Кинта и шейсет беше, ей толкоз мъничка, ама такваз сила бяха двамата, че се не спираха. Като станеше нещо на пътя й вика: – Данче, въри отвори портата. – И идеше отзад с брадвата… Сербезлия… И цял живот заедно, камък по камък редяха… И деца и имане. И все пееха, заедно.
– И какъв е изводът, бай Русе? – щеше да попита Любчо Бояджиев, ако беше тук? – пита го д.н. Габеров.
– Животът се оказва мъчно нещо, е изводът, г-н Главен. Особено днес. И дупе трябва, но и съюзник. Сам не стига. А то днес младите само в компютъра гледат. Поединично. Телефони прелистват, ама тез машинки другар не са. Изгубваш се, а те те не намирват. С тях сякаш по вода ходиш, всичко лесно изглежда, а то – прахоляк в пустиня. И докато разбереш къде чезне смисъла – буренакът на живота те обрасъл. До гърло. Щото сам се от блато не вадиш. Свършен си, без жив човек до тебе. Жертва на случая ставаш. Щото светят и говорят машинките, бръмчат и вибрират ама душа и милост нямат. И „мрежата“ не е вяра, да те завръща, от изкушението – в пътя. Нито е ръка да те погали или вода да ти даде в нужда.
Умълчаха се. След туй се обади доктора:
– Като в приказката за магарешките уши на царя и бръснарят му. Постно време, гладни чувства, сляпа посока. Сух кладенец е интернет, бай Русе. Колкото и да викаш подир неволята си в него – само ехото си ще чуеш, по поръчка – според „бисквитката“, която си „избрал“ от менюто… Сам, като пожарна сирена си.
– Ма огън в душата се не разпалва тъй и духът сам се не поражда. Имаш ама нямаш. Една точка черта не прави. И следа не оставя. Сам можеш само да се самозатриеш, а сървърите – да го запомнят.
.
