ЛИТЕРАТУРА
Нямане и имане

Иван Габеров - 28 декември 2020

Мам­а беше много набожна, тати беше безверник. И на ко­му­­нистите не вярваше и на поповете също. Като почина мама, на по­гребението й дойдоха над двеста човека, хем преселници бя­х­ме в село. Изненадах се. А тати залиня, смали се набързо и се ум­ъл­ча трай­но.

Той като си отиде, десетина години след мама – са­мо аз, сес­тра ми и тракториста с ремаркето-катафалка на гробищата… Друг не дойде. Не се изненадах. Промени се ортаклъкът за две пети­л­е­­т­­ки демок­ра­ция. Изчезна и спо­йката, и доверието, и уваже­ни­е­то. И прав беше бай Недялко горският, дето ви­каше: – Щом не ме уважават ко­га съм жив, кат умра, на оная ми ра­бота дърва да цепят – през нея ми е. Вий други станахте, и аз назад не оставям.

Затуй, предсмъртно ми рече тати: – От вкъщи – на гроби­ща­та… При майка ви.

Хич не са били лесни го­дини. Разделно времето – и за сем­е­й­­­ството, и за на­рода, и въобще. Един така, другият на опъки… Раз­­­­сипия. Щото от един дувар и малък ка­мък да махнеш – след вре­­ме всичкият на пътя пада, барабар с голе­ми­те камъ­ни… А бу­ре­ни­те помежду им по-високи от тях стават. И ги превземат. А пъ­тят и той обраства и лека полека запустява…Че два крака пътека не правят, а зид се от сам не гради. И врата за един се не прави. А об­щност – йок. Угасна миналият живот, а новият хич не засия. Лошо стана – вълци в село дойдоха лисици да ловят.

Ви­ждал съм много мъ­же да гле­дат безучастно – как бият ня-кого, пък той сам, а те много, или как го обиждат, или как нуж­дата го души за грък­ляна, а те – сеирджии… Обсъждат и сплетнят. И оп­равдания все имат за туй, че си траят в страни. Чак срам да те хване кога ги по­питаш – защо стоят безучастни. Ма и те на помощ да се не надяват, ако се случи нужда.

Тати ни учеше инак – вдигне ръка, запретне ръ­кава и вика: – Косъмът на юмрука ви да настръхва, кат усетите неправ­дата… И мир­ни да не стоите пред нея. Ма и един за друг да са държите. Едно да сте.

Два пъти е бил в Белене. И то за саморазправа с хо­ра от вла­с­тта – със самозабравили се мизерници. И кога се върнеше, при­ся­­­­да­ше до портата. Там отколе висяха последните му – свинс­ките цър­­ву­ли, пал­тенцето с кръпки, и торбичката, с които млад по све­та тръ­г­нал… И след туй съм забелязвал, как сегиз-тогиз се спи­ра, да ги погледа. Докато не ги сложи в ковчега на мама и не про­рони: – Сама да не бъде в тъмното долу. Да знай, че съм тъ­дява… Аз, Русе, с ковчега на майка ви портата си преместих от­въд. Пре­ди у дома при нея са връщах, е сега тя ма чака да си ида оттатък. С тез три неща, ма изгони чорбаджията. Те и майка ви бя­ха моето си в живота. Сега са оттатък. И – реда си шъ чакам… Другото на вас оста­вям.

И ми е разправял, как на 12 години баща му, дядо Танас, го дал ратай, овци да пасе в с. Овча могила. Пък овците се пасат ве­чер, хем мухи няма, хем не е жега за животните. И тати малък, мо­ли се на майка си, да даде брат му Боян с него, че го е страх в тъмното сам. Мята го на Марко. Завързва краката му за самара на магарето, да го не изгуби из полето, щото заспива малкият и ще се изсули нейде, и – до сутринта така. А чичо – на половината му години. И тъй 4-5 години, от зима до зима. По 10-12 километра на нощ, до Коз­ло­вец и назад. Пък една заран, прибира сто­ка­та тати, издоява овце­те, пре­мита кошарата и изнася гюмо­вете с мляко на двора, а бо­га­ташът му вика: – Христо, таз мо­тика в краката ти ви­диш ли я? Не стой! Грабай я и на нивата да копайш.

А тати неправда не търпи и му рекъл: – Копай ти, аз са на­ра­ботих. – И отишъл в Де­­ли орманЬа тухли от кал да прай у един тух­лар, щото глад. Ма не се обажда три годи­ни, само на се­мейст­вото пари праща, по хора. И на­ме­рил тогаз та­ти мама. Кинта и шей­­сет беше, ей тол­коз мъничка, ама такваз сила бяха двамата, че се не спи­­раха. Като станеше нещо на пътя й вика: – Данче, въри от­во­ри пор­тата. – И ид­е­ше отзад с брадвата… Сер­безлия… И цял живот заедно, камък по камък редяха… И деца и имане. И все пе­е­ха, за­ед­но.

– И какъв е изводът, бай Русе? – щеше да попита Любчо Бо­яджиев, ако беше тук? – пита го д.н. Габеров.

– Животът се оказва мъчно нещо, е изводът, г-н Главен. Осо­бено днес. И ду­пе трябва, но и съюзник. Сам не стига. А то днес мла­дите само в ком­­пю­търа гледат. Поединично. Теле­фони пре­лист­ват, ама тез машинки дру­гар не са. Изгубваш се, а те те не на­ми­р­ват. С тях сякаш по вода ходиш, всичко лесно изглежда, а то – пра­холяк в пустиня. И докато разбе­р­еш къде чезне смисъла – бурена­кът на жи­вота те обрасъл. До гърло. Щото сам се от блато не вадиш. Свършен си, без жив човек до тебе. Жертва на случая ставаш. Щото светят и го­ворят машинките, бръм­чат и вибрират ама душа и милост нямат. И „мре­жата“ не е вяра, да те завръща, от из­ку­шението – в пътя. Нито е ръка да те погали или вода да ти даде в нужда.

Умълчаха се. След туй се обади доктора:

– Като в приказката за магарешките уши на ца­ря и бръс­на­рят му. Постно време, гладни чувства, сляпа посока. Сух кладенец е интернет, бай Русе. Кол­кото и да викаш подир неволята си в него – само ехо­то си ще чу­еш, по поръчка – според „биск­витката“, която си „избрал“ от ме­нюто… Сам, като по­жарна сирена си.

– Ма огън в душата се не разпалва тъй и духът сам се не пораж­да. Имаш ама нямаш. Една точка черта не прави. И следа не оставя. Сам можеш само да се самозатриеш, а сървърите – да го запомнят.

.

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…