АНАЛИЗИ > КОМЕНТАРИ
Политическите ребуси на Турция

Вихра Павлова - 31 декември 2020

Въпреки незначителните успехи на фона на високопарните амбиции, военно-политическата активност, разпалвана от неоосманистките страсти на турското ръководство, не намаля и през 2020 г. Но Анкара така и не постигна целите си. В Сирия продължи усвояването на окупираните райони в северната част на страната успоредно със „сливането на позициите на турската армия и терористите“ (по думите на Игор Конашенков). Ала в края на февруари Турция загуби над 30 военнослужещи в Идлиб. И кой отново извади горещите кестени от политическата кухня на Султана? Разбира се Русия, като предотврати надигащата се „сериозна“ криза, на срещата на Вл. Путин и Ердоган на 5 март. Башар Асад така и не падна, пък и от този момент нататък военната активност на турските въоръжени сили в Сирия значително намаля. Дори започнаха да демонтират контролно-пропускателните си пунктове в районите, възстановени от сирийската армия – нещо, което преди това турските власти категорично отказваха да направят.

Претенциите за неофициално лидерство в Близкия Изток също „удариха на камък“. Прякото участие на Анкара във вътрешнолибийския въоръжен конфликт (в нарушение на редица решения на ООН), предизвика Египет да обяви планове за защита на сигурността си от „престъпни групи и чужди терористи“ (т.е. турските въоръжени сили и проксита). Либийският проблем, наред с миграционната криза и „газовия спор“ в Източното Средиземноморие, допълнително влоши отношенията на Турция с ЕС. Според Европейската комисия турската външна политика все повече се сблъсква с приоритетите на ЕС в рамките на общата външна политика и политика на сигурност. На фона на всичко това, Ердоган отново заговори за европейския избор на страната си и дори обеща да извърши поредица от демократични и икономически реформи. Интересно защо именно сега?

Според Андрей Исаев, това е опит да се демонстрира на Москва, че има „алтернативен път“ на Запад – в рамките на многовекторната турска политика и в отговор на провалените амбиции в Нагорни Карабах, където „турски мироопазващи подразделения няма да бъдат изпращани; турските наблюдатели няма да пътуват до територията на Нагорни Карабах, тяхното местоположение ще бъде ограничено до наблюдателния център в Азербайджан“ (С. Лавров).

Както е известно, Анкара не признава „незаконното анексиране“ на Крим от Русия. Според турските националисти полуострова трябва да бъде „върнат“ на Турция, защото „Русия незаконно го е отнела от Османската империя през 1783 г.“… Тук разбира се може доста да се спори, но и самите турски историци признават, че Кримското ханство никога не е било дори във васална зависимост от Портата. Само южното крайбрежие на Крим е било пряко част от империята (от 15 век).

В тази посока в началото на декември 2020 г. Дмитрий Песков заяви: „Ще продължим да припомняме нашата последователна позиция по отношение на Крим на нашите турски колеги“.

За разлика от Русия, на международната сцена Турция губи авторитет и подкрепа. Но това, наред с все по-сериозната икономическа рецесия и отслабващата електорална подкрепа за управляващия режим, не пречи на Ердоган „активно да участва“ в инициирания от Киев проект „Кримска платформа“ – поредният  маньовър за отвличане на вниманието от Минския процес, споразуменията по който Киев не възнамерява да изпълни. Според проекта Турция, Франция, Великобритания, Германия и САЩ, трябва да разработят стратегия за „връщане“ на Крим под юрисдикцията на Киев.

Шансовете Украйна да си върне Крим няма да обсъждам. За Турция обаче „кримската кампания“ цели да промени образа на Турция в международен план като „младши партньор на Русия“. Заложено е много – победата както на президента, така и на неговата партия на следващите избори далеч не е гарантирана. Вярно е, че способността на страната да устои на тази надпревара поражда сериозни съмнения и не може да се изключи крахът на икономиката. Но Ердоган продължава да демонстрира решителност… Освен това Байдън обещава да бъде „по-строг“ с Русия, откъдето дейността на Турция в Карабах и Украйна може да се приеме и като умишленото отдалечаване на Анкара от Москва и готовност за сближаване с Вашингтон.

Като цяло това е почеркът на Ердоган – да не позволява нито на противника, нито на партньорите да се отпускат – дори на стратегическите.

И Москва не го прави: „Ние никога не сме квалифицирали Турция като стратегически партньор“ – напомни С. Лавров в скорошно интервю.

Във връзка кримските ангажименти на турския лидер, сенатор А. Пушков заяви: „Ердоган си има свой дневен ред. За никакъв „съюз“ (с Турция) и дума не може да става“.

Докъде обаче ще доведе нестабилната и скъпа за страната във всички отношения супер-многовекторна политика на Анкара? Според мен до „имперско пренапрягане“ по Пол Кенеди (дипломатическо и военно свръхразширение, което води до спад на относителното икономическо могъщество и в крайна сметка до крах на империите).

 

Вихра Павлова е асистент, д-р по философия в Института за изследване на обществата и знанието (ИИОЗ) на БАН. Занимава се с геополитика и геополитическо прогнозиране.