ЛИТЕРАТУРА
Кърпел

Иван Габеров - 03 януари 2021

 

Момчето – на двайсет и една-две години. Пълничко, носи на бой. Бийш и не та боли ръката. Обаче, към края на деня разбрах­ме, че тъй няма да стане. И – с едни кърпелчета от дрян, като го по­ч­на един оперативен, чак са уплаших. Викам – тоз умря. Ама все пов­таря

– Не, не съм аз. Не съм крал нищо… Не.

А ги намерихме антиките увити в едни одеяла – до стопанския двор, на изхода, където под пътя за Емен има малък мост. Про­учих, а подоз­ренията на него паднаха. Пришълец от Горна, баба имаше в Емен. Как да до­кажем таз кражба? До­казва се с бой. Бихме го два дена – не признава, това е. До третия ни опротивя. После ходи по болници известно време… Ама са отказа да краде, защото боят му подейства – мно­го беше. След три-четири години го срещам на пазара в Търново, наедрял още повече, по-голям бал­бутин ста­нал. И, пресича тъй пъ­тя – иде сре­щу ми… Викам си – тоз ша иска да са разправя с мене, щото явно е позаяк­нал. Спряхме са встра­ни.

– Старши! Помниш ли там как ма бихте?

– Спомен нямам. Минало заминало. Що? Кра­­жби ли… Аха. Ма ти що не призна? Нямаше да пострадаш.

А той:

– Да бях признал… Ти какво избираш, да или не да кажеш. Аз ви­ках не, защото ще ме биете един ден, два дни, три дни и ще ви ом­ръ­зна. Накрая ме пуснахте… А, ако бях си признал – поне три годинки в зат­вора. Пък там, познай… Ти кое, на мое място, щеше да направиш? И да знаеш, за туй дето ме не обиди, ти не търся вина и за боя.

И разбрах – трябва да си взема поука от тоз гамен.

Следва­щите петнайсет години служба, кога попаднех на тест­ване пред начал­ниците, виках само не. Гледах да не говоря, че до­ри и само да мълча… И, работи методът.

Тъй имах про­блем с един циганин в Балван. Много тор­мозеше жена си. Че я и насилваше на стари години. Пияница. Из­пи­ва­ше и нейните пари и неговите вересии. Не спираше да бал­бучи. Кожа и кокали беше станал. Храчките му до земята го превиваха, ама той – готов да убива. Никъде не са хващаше на пос­тоянна работа. И, жена му, баба Алийца – все­ки ден пребита. През ден са жалва в участъка и ми реве в лицето. То синьото не се виждаше по кожата й, щото тъмна, ама кръвонасяданията й ли­чат. И куцука, и са кри­ви, боли я жената цялото тяло. Ма от болката са не жалва, об­ръ­г­нала беше сухата й кожа от бой. От обидите му я болеше. Че деца и внуци му беше отгледала, направо сама, а той – едни псувни.

Търпях, го­во­рих, търпях, при­казвах с добро, не става по-добре.

Обикновено го заварвах в тях. Търсех го да му връча пред­пи­сание. Той, след като я пребий – ляга на пода и спи. Като мир­из­лив младенец са опъ­нал и прим­ля­сква под мустак. Подът мръ­сен, той олигавен, само тенекиените му зъби лъщят за нови. До­во­лен беше, дори в съня си, от туй дето е свършил. Темерут. Не раз­бираше от дума. Че веднъж дори опита да посяга… И реших да го бия всеки ден, на площада, щом са появи да пий. Кат го видя – одирам го от бой, а на другия ден – пак. Без да му говоря повече. А, един други сарафош, мой стар душманин, – ви­дял. И го на­дъхал да са оплаче на про­курора. Че посочили и  сви­детели, да е си­гурно, че ще хване.

Карам си аз работата по селата, обикалям денем и пазя но­щем, служа, а при­с­тига при­з­овка от военна прокуратура. И си ви­кам: добър мили­ци­онер съм, сигур ша ма наг­раждават, а може и на работа в про­ку­ра­турата да ида. В се­лата ми – ред, в душата ми – същото.

Ма, като отидох, още в началото на ко­ри­дора – Алито и още двама… Има мусински свидетели, разбирам в движе­ние. Отваря са вратата, тапици­рана, масивна, като на министър-пред­седател, излиза ед­но хуба­во булче и вика: – Руси Атанасов!

Влизам, а прокурорът са опъ­нал на едно тъмночервено крес­ло, сложил Марлборо, ко­рекомски ци­га­ри, на бюрото – 1984 г. е, и вика:

– Браво, герой! Голяма си работа! Запали едно Боро, и се пох­вали, как го омлати оня циганин? Мал­ко си го бил, повече тря­б­ва­ше, да ми не стърчи пред вратата сега. Запали и седни.

И се прави на добряк. Предразполага ме към самопризнание…

– Не, благодаря. Аз пред началници не си позволявам, ни да пуша, ни да седя – му от­връщам.

Мъчи са да ма подведе, дори намеква за награда. Морков ми протяга, ако съм плашлив заек да свия уши и да ма сдъвчи. Тро­фей за стената с грамотите му трябва. Ма аз внимавам.

– Кой циганин, другарю проку­рор, – питам. – Сплетни са туй. Ис­кат да ома­скарят милицията…

Щото помня случая с дебе­лич­кия крадец в Емен, и – само от­ричам. Вика срещу ми про­курора, заплашва, дори пистолета си извади на бюрото, до цигарите… Аз – все едно, отричам. Не, та не. И като стана прав, и като са разежи, че и закрещя:

– Ей, ща вкарам в затвора, циганите там ша та… Признавай!

И започна да обижда. Че и до баща ми стигна. Враг на народа бил, навремето. Кой ма пуснал мен в органите на милицията? И на мен съдба като на тати взе да предрича. Чак посиня от напън. Мислех да го питам как са оправя сам милиционер с тумба пияни цигани нощем, без респект? И знае ли на какво са способни, но преглътнах. И разбрах, от тоз помощ да не чакам, ни сега, ни в бъдеще. Само пророних:

– Другарю прокурор, кат не съм го бил, как да призная?

Мъчи ма той още десетина минути, вика, говори, мълча, ом­ръзнах му и ма пусна. И са при­бирам в село. Мръква вечерта, отивам при пър­вия. Любезно го попи­твам мога ли да вляза и го почвам от вра­тата… Другият, със стола, от градината още го под­хванах… До сут­­ринта – готови. И тримата. Само с бой, без думи. Без обиди. Отказаха са от пока­занията. Дори жал­­бата си оттег­ли­ха. Извиниха ми са доброволно. А делото го прекратиха.

Изводът какъв е? – Не знайш, кога съдиш, дали теб та не пре­мерват отстрани. Тъй че – внимавай. Ни вина, ни спра­ве­дл­ивост с думи да не натрапваш, че са не забравят думите и дупки в небето правят. От тях по-дълго боли. И, сам да са не предаваш. Щото ко­га ня­кой уж ти по­мага, не знайш за добро ли го прави. А когато вре­ди – наистина лошо ли иде да са случва.

Остави Гос­пода да реши, той има и съд, и милост, инс­ти­туциите – те не про­щават, а ти им се не надявай, дръж кърпела в ръка и работи без свидетели с него…

 

 

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…