Момчето – на двайсет и една-две години. Пълничко, носи на бой. Бийш и не та боли ръката. Обаче, към края на деня разбрахме, че тъй няма да стане. И – с едни кърпелчета от дрян, като го почна един оперативен, чак са уплаших. Викам – тоз умря. Ама все повтаря
– Не, не съм аз. Не съм крал нищо… Не.
А ги намерихме антиките увити в едни одеяла – до стопанския двор, на изхода, където под пътя за Емен има малък мост. Проучих, а подозренията на него паднаха. Пришълец от Горна, баба имаше в Емен. Как да докажем таз кражба? Доказва се с бой. Бихме го два дена – не признава, това е. До третия ни опротивя. После ходи по болници известно време… Ама са отказа да краде, защото боят му подейства – много беше. След три-четири години го срещам на пазара в Търново, наедрял още повече, по-голям балбутин станал. И, пресича тъй пътя – иде срещу ми… Викам си – тоз ша иска да са разправя с мене, щото явно е позаякнал. Спряхме са встрани.
– Старши! Помниш ли там как ма бихте?
– Спомен нямам. Минало заминало. Що? Кражби ли… Аха. Ма ти що не призна? Нямаше да пострадаш.
А той:
– Да бях признал… Ти какво избираш, да или не да кажеш. Аз виках не, защото ще ме биете един ден, два дни, три дни и ще ви омръзна. Накрая ме пуснахте… А, ако бях си признал – поне три годинки в затвора. Пък там, познай… Ти кое, на мое място, щеше да направиш? И да знаеш, за туй дето ме не обиди, ти не търся вина и за боя.
И разбрах – трябва да си взема поука от тоз гамен.
Следващите петнайсет години служба, кога попаднех на тестване пред началниците, виках само не. Гледах да не говоря, че дори и само да мълча… И, работи методът.
Тъй имах проблем с един циганин в Балван. Много тормозеше жена си. Че я и насилваше на стари години. Пияница. Изпиваше и нейните пари и неговите вересии. Не спираше да балбучи. Кожа и кокали беше станал. Храчките му до земята го превиваха, ама той – готов да убива. Никъде не са хващаше на постоянна работа. И, жена му, баба Алийца – всеки ден пребита. През ден са жалва в участъка и ми реве в лицето. То синьото не се виждаше по кожата й, щото тъмна, ама кръвонасяданията й личат. И куцука, и са криви, боли я жената цялото тяло. Ма от болката са не жалва, обръгнала беше сухата й кожа от бой. От обидите му я болеше. Че деца и внуци му беше отгледала, направо сама, а той – едни псувни.
Търпях, говорих, търпях, приказвах с добро, не става по-добре.
Обикновено го заварвах в тях. Търсех го да му връча предписание. Той, след като я пребий – ляга на пода и спи. Като миризлив младенец са опънал и примлясква под мустак. Подът мръсен, той олигавен, само тенекиените му зъби лъщят за нови. Доволен беше, дори в съня си, от туй дето е свършил. Темерут. Не разбираше от дума. Че веднъж дори опита да посяга… И реших да го бия всеки ден, на площада, щом са появи да пий. Кат го видя – одирам го от бой, а на другия ден – пак. Без да му говоря повече. А, един други сарафош, мой стар душманин, – видял. И го надъхал да са оплаче на прокурора. Че посочили и свидетели, да е сигурно, че ще хване.
Карам си аз работата по селата, обикалям денем и пазя нощем, служа, а пристига призовка от военна прокуратура. И си викам: добър милиционер съм, сигур ша ма награждават, а може и на работа в прокуратурата да ида. В селата ми – ред, в душата ми – същото.
Ма, като отидох, още в началото на коридора – Алито и още двама… Има мусински свидетели, разбирам в движение. Отваря са вратата, тапицирана, масивна, като на министър-председател, излиза едно хубаво булче и вика: – Руси Атанасов!
Влизам, а прокурорът са опънал на едно тъмночервено кресло, сложил Марлборо, корекомски цигари, на бюрото – 1984 г. е, и вика:
– Браво, герой! Голяма си работа! Запали едно Боро, и се похвали, как го омлати оня циганин? Малко си го бил, повече трябваше, да ми не стърчи пред вратата сега. Запали и седни.
И се прави на добряк. Предразполага ме към самопризнание…
– Не, благодаря. Аз пред началници не си позволявам, ни да пуша, ни да седя – му отвръщам.
Мъчи са да ма подведе, дори намеква за награда. Морков ми протяга, ако съм плашлив заек да свия уши и да ма сдъвчи. Трофей за стената с грамотите му трябва. Ма аз внимавам.
– Кой циганин, другарю прокурор, – питам. – Сплетни са туй. Искат да омаскарят милицията…
Щото помня случая с дебеличкия крадец в Емен, и – само отричам. Вика срещу ми прокурора, заплашва, дори пистолета си извади на бюрото, до цигарите… Аз – все едно, отричам. Не, та не. И като стана прав, и като са разежи, че и закрещя:
– Ей, ща вкарам в затвора, циганите там ша та… Признавай!
И започна да обижда. Че и до баща ми стигна. Враг на народа бил, навремето. Кой ма пуснал мен в органите на милицията? И на мен съдба като на тати взе да предрича. Чак посиня от напън. Мислех да го питам как са оправя сам милиционер с тумба пияни цигани нощем, без респект? И знае ли на какво са способни, но преглътнах. И разбрах, от тоз помощ да не чакам, ни сега, ни в бъдеще. Само пророних:
– Другарю прокурор, кат не съм го бил, как да призная?
Мъчи ма той още десетина минути, вика, говори, мълча, омръзнах му и ма пусна. И са прибирам в село. Мръква вечерта, отивам при първия. Любезно го попитвам мога ли да вляза и го почвам от вратата… Другият, със стола, от градината още го подхванах… До сутринта – готови. И тримата. Само с бой, без думи. Без обиди. Отказаха са от показанията. Дори жалбата си оттеглиха. Извиниха ми са доброволно. А делото го прекратиха.
Изводът какъв е? – Не знайш, кога съдиш, дали теб та не премерват отстрани. Тъй че – внимавай. Ни вина, ни справедливост с думи да не натрапваш, че са не забравят думите и дупки в небето правят. От тях по-дълго боли. И, сам да са не предаваш. Щото кога някой уж ти помага, не знайш за добро ли го прави. А когато вреди – наистина лошо ли иде да са случва.
Остави Господа да реши, той има и съд, и милост, институциите – те не прощават, а ти им се не надявай, дръж кърпела в ръка и работи без свидетели с него…
