АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Сигурността на българина при социализма и как тя изчезна в годините на реставрирания капитализъм [*]

Бончо Асенов - 05 януари 2021

В обществото на всеобхватна престъпност, в което живеем през последните 31 години (телефонни измами, нападения по улиците, ограбени и изнасилени възрастни хора по селата, огромен бизнес с наркотици, проституция, нелегални пратки),  особено силно в главите на по-възрастното поколение се появяват спомените за сигурността при социализма.

Стотици хиляди българи през последните 31 години бяха изхвърляни и оставяни без работа, здравеопазване, възможности да си плащат дълговете, да купят основни неща за децата си и светът край тях им изглежда все по-чужд и враждебен. Затова в условията на реставриран капитализъм те си спомнят за едни други времена, когато имаше работа за всички, доходите бяха гарантирани, сравнително рано в живота си хората получаваха пенсии и това им даваше възможност да изживеят нормално старините си. Но най-вече сигурността се обвързва с битовата престъпност (никой не си заключваше вратите). Посегателства върху живота, насилие над човека, кражби е имало и тогава, но не в такива размери като сега, когато битовата престъпност се е превърнала в кошмар за обикновените хора, особено в селата. Ежедневно медиите съобщават за убити и ограбени хора, за изнасилени старици, за имотни и телефонни измами на възрастни хора.

Българите не се интересуват толкова от сигурността като „защита на националната сигурност“. Но знаят, че след успокояване на обществено-политическата обстановка в страната, настъпило през 1956 – 1958 г., в България се установи една стабилна система за защита на тази сигурност.

Изгради се мощна и добре въоръжена армия, способна да защити в рамките на Варшавския договор териториалната цялост на страната от всяко военно нападение. Твърде много се писа и се пише каква е била тя и какво стана с нея. Към 1989 г. армията бе въоръжена с над 300 самолета, 45 бойни хеликоптера, две хиляди танка, две хиляди бойни транспортьора, десетки военноморски кораби, 58 ракетни комплексa с обсег от 300 – 480 км и неизвестен брой ракетни комплекси с обсег 70 км. Всички знаят, че след премахването на наборната служба от коалиционното правителство на Сергей Станишев през 2007 г. армейският състав е вече под 30 хиляди души, каквото е било положението след Ньойския договор. И дори не достигат наемни войници за попълване на кадровия състав. Броят на въоръженията (танкове, бронетранспортьори) е намален в пъти, а голяма част от тях се превърнаха в скрап. Самолетите и хеликоптерите се броят на пръстите на двете ръце. Подводници вече няма, последната стана музей. Броят на военноморските кораби е силно намалял. Останаха да действат три военни учебни заведения. Висшето военновъздушно училище „Георги Бенковски“, основано през 1959 г., след като бе закрито през 2002 г., бе открито отново през 2020 г. Ракетите бяха нарязани на скрап и само няколко от тях сега се показват в музеи. От 30 военни летища са останали три. За това състояние на армията се написаха книги и излязоха много статии и интервюта в медиите от бивши генерали и офицери. Те описват какво е представлявала българската армия в близкото минало и говорят с болка за нейното състояние след 10 ноември 1989 г. Как да не ги измъчва една силна носталгия тези хора, отдали най-хубавите години от живота си на идеята за защитата на сигурността на България. Защо трябваше да се разпуска Организацията за съдействие на отбраната (ОСО), която даваше някаква минимална, но необходима за сигурността на страната военна подготовка на младите хора.

Ще бъда обаче малко по-подробен за дейността на МВР през този период, поради пристрастеността си към този проблем. Когато в рамките на МВР действаше и разузнаването, и контраразузнаването, и милицията (полицията), и противопожарната охрана.

През този период политическото ни разузнаване (Първо главно управление) се превърна в съвременна и модерна разузнавателна служба, която се оформи като един от надеждните източници на информация за държавното ни ръководство. За това важна роля има доверието в него и разбирането, че всяко пренебрегване на разузнаването е погрешно. Същевременно разузнаването е било готово да провежда активни мероприятия за подкрепа на България в нейната политика зад граница, да я защити от нападки, да пропагандира успехите на малка България. Според едно проучване, направено от израелските специални служби, българското политическо разузнаване по своята ефективност се нарежда в първата десетка на разузнавателните служби в света по това време.

Министерството на вътрешните работи подпомагаше най-ефективно икономическото развитие на България и изигра важна роля за повишаване на благоденствието на българския народ през този период. През 1980 г. в рамките на Първо главно управление се създаде управление Научно-техническо разузнаване (НТР), с основната задача да подпомага развитието на българската промишленост, селското стопанство, науката и техниката, като ги снабдява с достиженията на развитите страни в тези области. За тази цел то, преодолявайки наложените по това време ембаргови правила на западните държави, се добира и доставя оборудване и документация за онези производства, които според тогавашната стратегия имат решаващо значение за икономиката на България и формират значителна част от националния ни доход – изчислителна техника, микроелектроника, телекомуникации, производство на прецизни машини, производство на свръхчисти материали и химикали, фармация, микробиология, военна промишленост. За периода 1981 – 1989 г. по оценка на потребителите НТР е спестило на държавата около 900 милиона долара. Все още има заводи и предприятия, които работят успешно благодарение на получената от него информация.

През 70-те и 80-те години се създаде мощно икономическо направление в рамките на Второ главно управление, което имаше за основна цел да защитава икономическата сигурност в страната и да подпомага нейното икономическо развитие. Да споменем и ефективната дейност на икономическата милиция, която разкриваше и предотвратяваше престъпления в областта на икономиката. Към това трябва да прибавим и дейността на Шесто управление, което съвместно с други поделения на контраразузнаването и милицията пресичаше всякакви опити за корупция сред отговорни длъжностни лица.

Тогава се създава изключително ефективна контраразузнавателна служба, владееща до съвършенство средствата, методите и формите на контраразузнавателната дейност. Това бяха годините на Студената война, когато недоверието между съседни и по-далечни страни се изразяваше в шпионска и друга вредителска дейност. Българското контраразузнаване добре познаваше чуждите разузнавателни служби и техните резидентурни групи, работещи срещу България. Имаше добри агентурни и оперативно-технически позиции в чужди посолства, консулства, търговски представителства, агенции, международни организации, за които се знаеше, че се използват като прикритие за шпионска дейност. Не допускаше използването на туристическия, културния, научния, спортния обмен за събиране на разузнавателна информация за страната ни. Контраразузнавателните служби бяха способни да провеждат и най-сложните технически мероприятия за подслушване и наблюдение на техните обекти. Стотици са разкритите през този период шпиони на Турция и Гърция, на западноевропейски страни, на САЩ и други страни.

По това време МВР се справяше успешно с най-важната задача, която обществото поставяше пред него – да разкрива, предотвратява и пресича престъпления и нарушения срещу националната сигурност и обществения ред. Нека сега политолози, социолози, изследователи да сравнят престъпността по времето на последните 30 години социалистическа власт с 30-те години на прехода. Сравнението е невъзможно. Всички показатели са в негова полза. По това време за организирана престъпност  не можеше да се говори. Престъпления като отвличания с цел откуп, поръчкови убийства, трафик на хора нямаше. Тогава в страната имаше около 200 наркомани, водени на строг отчет в милицията, а сега са стотици хиляди. Всеки опит за корупция, включително и по високите етажи на властта, се пресичаше безмилостно. Нямаше ги тези ежедневни убийства, кражби, изнасилвания, измами, които сега притесняват българското население и с които почти привикнахме да живеем. Чужденците, които посещаваха България, освен на красотата на природата ни, на безплатното здравеопазване и образование ни завиждаха за това, че живеем, без да познаваме ежедневния страх от престъпления. Дори и по време на така противоречивия и драматичен възродителен процес МВР осигури  обществения ред и спокойствието в страната и не допусна масови безредици, ексцесии и насилие, към които имаха склонност отделни екстремистки настроени лица от средите на българските турци. То разкри авторите на терористичните актове в Пловдив и Варна през 1984 г. и във влака на гара Буново през 1985 г., своевременно осуети десетки други опити за терористично-диверсионни актове и по този начин не допусна разрастването на терористична вълна в страната.

Това беше време не само на ниска престъпност, но и на висока разкриваемост на престъпленията, особено на тежките. И което бе по-важното, на бързо и справедливо наказание на тези, които пристъпваха законите на страната. За това важна роля изигра създаването към МВР през 1979 г. на Главно следствено управление, в което работеха опитни служители с юридическо образование. През този период се хвърлиха много усилия и за повишаване на ефективността на пътната полиция. Благодарение на взетите мерки пътните произшествия рязко намаляха и смъртността по пътя стигна изключително ниско ниво. Ефективна бе и дейността на противопожарното направление на министерството.

Обществено-политическите промени след 1989 г. не можеше да не доведат до промяна на функциите, целите и задачите на службите за защита на сигурността и обществения ред, не можеше да не доведат до структурни промени в тях. Но да изхвърлиш на улицата всички служители на Държавна сигурност и да нарушиш принципа на приемственост, е дълбоко непрофесионално. Да охулиш и очерниш Държавна сигурност по такъв жесток начин, за да оправдаеш провала на прехода след 1989 г., бе несправедливо. Да обявиш секретните сътрудници на Държавна сигурност и на военното разузнаване за доносници и да изкараш на публичен показ техните имена, бе антидържавен акт, нанесъл непоправими вреди на сигурността на страната. Да обявиш, че българското разузнаване няма тайни от американското разузнаване, не се различава по нищо от обвързаността на българските служби за сигурност със съветското КГБ.

И тези непрекъснати промени в законодателната област по защитата на сигурността и обществения ред. Законът за МВР, приет през 2006 г., вече е допълван десетки пъти, не се и опитвам да ги броя.

Историци, журналисти и какви ли не „изследователи“ на Държавна сигурност упорито повтарят, че тя не е успяла да се изгради като високо професионална структура, не е успяла да се превърне в същинска служба за сигурност. За професионализма на Държавна сигурност може да се говори много. Особено за времето след 1956 г., когато е сложен край в Държавна сигурност на уклона към необосновани обвинения и дейността ѝ е била поставена на законова основа. Не твърдя, че е била супер или водеща специална служба в света, каквито оценки има и от западни специални служби. Да припомня, че когато през 1990 г. държавният секретар на САЩ Бейкър идва в България, първото нещо, което засяга в разговора си с Андрей Луканов, е да бъде разтурено Научно-техническото разузнаване на България. Защо? – отговорете си сами на този въпрос. Да споменем шока, който изживяват служителите в посолството на САЩ в София, когато разбират, че Държавна сигурност е подслушвала техните разговори вътре в сградата на посолството, включително в стаята, използвана от дипломатите-разузнавачи на ЦРУ. Няма да карам читателите да четат мемоарите на разузнавачите и контраразузнавачите, в които те пишат за своята дейност. Факт е обаче, че Държавна сигурност, заедно с органите на милицията, не допусна тогава в страната организирана престъпност, тероризъм, масова битова престъпност, корупция, наркомания, проституция, трафик на хора.

Сега антикомунистите най-много наблягат на насилието, което се е прилагало по време на социализма. Спомнете си „картата с черепите“ на лагерите, преувеличените цифри за „жертвите“ веднага след 9 септември 1944 г. Те се опитват и пренаписват и историята в този дух. Да, имало го е насилието, и аз пиша за него. Особено в първите години след 1944 г., та докъм 1956 г., когато реално приключва гражданската война в страната. Имало го е и след това, заради нетърпимостта на комунистическата партия към всяка опозиция и критика към нея. Писал съм го и се повтарям, че  моето поколение служители в Държавна сигурност наблюдавахме една част от т.нар. „бивши хора“ и фактически ограничавахме правата им само заради техните убеждения, заради политическите им възгледи, заради техния произход, при това без да провеждат конкретна антидържавна дейност. От позициите на времето може да се каже, че сериозна слабост в дейността на Държавна сигурност, и особено на управление Шесто, бе разширителното тълкуване на понятията „противодържавна агитация и пропаганда“ и „образуване на организации и групи с антисоциалистически характер“, поради което се вземаше оперативно отношение към лица, извършващи тези и подобни на тях деяния. Не може да се оправдава и масовото прилагане на оперативни технически мероприятия по гражданите на страната, което водеше до нарушаване на техните права. Използвахме своите сили и средства не само за разкриване на престъпления срещу Република България, но и за тотално следене на поведението на хората, с цел да установим дали някои не са антисоциалистически (разбирай антипартийно) настроени и още повече дали нямат намерение да провеждат някаква конкретна „вражеска“ дейност срещу политиката на партията и правителството.

Но усилията на днешни демократи, политици, журналисти, писатели, певци, артисти да се представят за жертви на тоталитаризма, че са били обект на преследване – това са жалки опити за пренаписване на биографиите им. Напомня времето от социализма, когато числото на „активните борци против фашизма и капитализма“ нарасна неимоверно много. Сега отново десетки хиляди се опитват да се изкарат борци против комунизма, дисиденти. Обясняват своите неуспехи по онова време като репресия заради свободомислието им, заради техните позиции. Търсят в рода си хора, които са „репресирани от тоталитарния режим“, били са царски офицери, индустриалци преди 9 септември, за да изтъкнат връзката си с тях. Един представител на творческата интелигенция твърдеше в свое интервю, че сексът е бил една от формите на съпротива срещу комунистическия режим. Стигна се дотам, да се твърди, че за разказан политически виц хората са влизали в затвора (един от днешните антикомунистически митове).

Добре разбирам, сега Държавна сигурност е така охулена от „свои и чужди“, че е почти невъзможно да се промени негативното обществено отношение, създадено към нея в страната. Трудно ще бъдат оборени несправедливите обвинения срещу Държавна сигурност, които заливаха, заливат и очевидно ще продължават да заливат публичното пространство. Има политически, икономически, социални и психологически мотиви за тази яростна кампания – да се оправдае провалът на прехода след 1989 г. и тежката криза, настъпила в страната ни. И виновниците за този провал използват плашилото „Държавна сигурност“ като параван за прикриване на тяхната неспособност да решават проблемите на нашето обществено-икономическо развитие.

Когато говорим за защитата на национална сигурност и обществения ред, трябва да хвърлим поглед и върху дейността на правосъдната система – на следствието, прокуратурата и съда. Тогава следствието бе към МВР, където действаше като Главно следствено управление. То преценяваше от законна гледна точка работата на оперативните работници по съответните дела и дали дейността на съответното лице, обвинявано в нарушаване на закона, представлява престъпление и трябва да се даде ход на случая по правилата на Наказателно-процесуалния кодекс. За да го поемат след това прокуратурата и съдът и да вземат отношение към него в съответствие със закона. Сега се пишат много глупости за Държавна сигурност, за следствието, прокуратурата и съда. Няма да отговарям на тях. Едно ще кажа – че принципът на политическа целесъобразност по мое време бе отхвърлен отдавна и основният принцип бе този на законността. Стриктното спазване на законите, добри или лоши, бе ръководна идея на тези институции. Защото се смяташе, че няма по-голяма правна грешка от това, да се вкара в затвора невинен. Както се смяташе в Държавна сигурност, че е по-важно не да вкараш даден човек в затвора, а чрез предприемане на превантивни действия да не допуснеш да извърши престъпление.

А какво стана след 1989 г.? Поредица от дела, при които не законността, а политическата целесъобразност бе водеща. Като се започне от мегаделото за икономическата катастрофа, при което година и половина следователи и прокурори събраха стотици томове следствен материал, за да подведат под отговорност ръководителите на държавната власт до 1989 г. Делото бе прекратено, просто защото такава катастрофа не е имало. И тогава започнаха да се роят другите политически процеси.

Дело № 1 срещу Тодор Живков с девет обвинения – за да отпаднат осем от тях, да го осъдят, че е раздавал апартаменти на културни и други дейци и след това да отменят присъдата. Няколко тома от това наказателно дело са изпълнени с разпити, свидетелски показания, за да се открият милиардите и имотите, които имал в Швейцария, Канада и къде ли не. Месеци наред са търсени доказателства, че преди 9 септември 1944 г. е бил агент на Никола Гешев. Известно е, че главният прокурор тогава е отказвал да заведе дело срещу него, та е трябвало Андрей Луканов да му окаже изключителен натиск, за да го започне.

Последва делото „Чернобил“, по което Григор Стоичков, зам.-председател на Министерския съвет, лежа две години в затвор, въпреки оценката на Международната агенция за атомна енергия, че България е най-слабо облъчена от европейските страни в резултат на аварията на атомната централа в Чернобил на 26 април 1986 г. Само да напомня, че ръководителите на България начело с Тодор Живков бяха няколко дни след аварията на трибуната на Мавзолея, откъдето посрещаха първомайската манифестация.

Още едно измислено дело, наречено „Сирак“, по което осъдиха Георги Атанасов, бивш министър-председател, и Стоян Овчаров, бивш заместник министър-председател на Министерския съвет, съответно на 10 и 9 години лишаване от свобода, за решения, които са били от тяхната компетентност.

Да споменем безсмисленото дело № 3 за безвъзмездната помощ на развиващите се страни от Третия свят, по което бяха разследвани няколко години 22-ма висши ръководители на държавата и  което бе прекратено като необосновано едва през 2000 г. Не друг, а Европейският съд в Страсбург официално заяви, че отпускането на помощи за развиващите се страни не е престъпление и осъди България да заплати съответно обезщетение на обвинените.

Или делото „Възродителен процес“, по което се опитаха да обвинят първите ни ръководители преди 10 ноември 1989 г. в извършен геноцид по отношение на българските турци. Също делото срещу генералите Атанас Семерджиев и Нанка Серкеджиева за унищожаване на оперативни материали. Или осъждането на 10 месеца затвор на генерал Владо Тодоров за унищожаване на делото на Георги Марков.

Като споменах Георги Марков, български писател, за смъртта на когото в Лондон през 1978 г. англичаните обвиниха Държавна сигурност, да споделя. Преди две години издадох книга за него и по този повод изчетох 47-те тома по делото, намиращи се в Софийска градска прокуратура. Водено от 1992 до прекратяването му поради давност през 2013 г. Петима следователи са работили по него, още толкова прокурори. Дузина вещи лица, няколко разменени гостувания на наши и английски следователи. Разпитани десетки свидетели. И това за какво, за да се угоди на българските антикомунисти, на които им се искаше много Георги Марков да е убит от Държавна сигурност. В края на краищата, последните двама следователи излязоха с писмено мнение, че българските служби нямат никакво „пряко или косвено участие“ в „подобно деяние“. Нещо, което се знаеше още при започването на делото. Но нали се вдигна шум и се внуши на обществеността, че Марков е убит от Държавна сигурност. Дори се посочи кой е убиецът (само дето той не е бил в Лондон, когато Марков уж е прострелян с чадъра на моста „Ватерло“). И за тези 21 години, докато се е водело това дело, следователите и прокурорите са отделяли напразни сили и средства по него, някои се пенсионираха с това дело, а други направиха „успешна“ кариера.

За тези 30 години станахме свидетели на десетки, да не кажа стотици „ялови дела“, по които се хвърлиха много усилия, за да приключат като недоказани. Няма да говоря за причините. Не е по силите ми да характеризирам следствието, прокуратурата, съдебните органи. Има си специалисти и инстанции, които го правят и ще го правят. Но е факт, че правителството на СДС, след като дойде на власт, първият закон, който внесе, е за съдебната система и само за дни около 650 магистрати бяха изхвърлени от системата. Факт е, че има стотици хиляди наказателни дела, прекратени поради изтекла давност. Че законите, касаещи правоохранителната дейност, са променяни от Народното събрание десетки пъти. Както е факт, че български и чужди експерти смятат настоящата българска правораздавателна система за силно корумпирана и безпомощна да се справи с престъпността в страната. Това е и официално становище на съответните структури в Европейския съюз, които наблюдават България. Затова те настояват да се извършат необходимите реформи в тази област, които да доведат до засилване на тяхната ефективност в борбата срещу престъпността.

Когато говорим за сигурност, ми се струва, че обикновените хора се интересуват най-вече от т.н. социална сигурност. Това означава да имат работа, която да осигурява на тях и на техните семейства необходимото препитание. Това означава децата да имат правото да получат добро образование, което да не тежи финансово на родителите. И когато детето им отиде на училище, да са спокойни, че няма да стане обект на насилие, че няма да му се предлагат наркотици, няма да го зарибят сектанти. Това означава държавата да се грижи за тяхното здраве и то безплатно. Означава да имат собствено жилище с необходимото обзавеждане, по възможност вила, лека кола.

Знаете ли го този факт от 1989 г. – 94 на сто от българското население има собствено жилище, 60 на сто имат извънградски имоти, 45 на сто – до пет декара за лично ползване, 60 на сто лични семейни автомобили, между 70 – 90 на сто разполагат с телевизори, перални, телефони.

Това означава хората да не се натоварват изнемогващо финансово с данъци и сметки за ток, парно, вода, интернет, телефони. Пак ще посоча факти от това време. През 1989 г. един кубик вода струва 15 стотинки, а сега например във Варна един кубик струва 3,21 лева. Парното не го спирахме и намалявахме. Токът и телефонът струваха стотинки. Тогава общата ми месечна сметка бе няколко лева, сега плащам около 150 – 200 лева. И данъците бяха в пъти по-малки. Автобусното билетче струваше от 3 – 6 стотинки. Трамвайният билет струваше от 2 – 4 стотинки. Означава да имат спестявания, които да използват при необходимост. Означава да могат да ползват безпроблемно курорти, почивни станции, хижи, където да почиват през годината.

Това означава на хората да им е осигурен достъпен транспорт до всички кътчета на страната. Означава да има достатъчно спортни съоръжения, за да спортуват според своите желания. Означава добре действаща система за социално осигуряване, която да гарантира  спокойни старини със съответната пенсия. А също социално подпомагане на болните, на инвалидите, на безработните, на младите майки, при трудова злополука. Означава всички да са спокойни за своя живот и здраве, за своето имущество и да не стават жертви на битовата престъпност. Да са спокойни по отношение на децата си, че ще имат работа в България, а не да бягат в чужбина и да ги мислят какво правят и как са се уредили. Означава да обличат себе си и децата с нови дрехи, а не да обикалят магазините за дрехи втора употреба, в които Западна Европа да изнася боклуците си. И да не ни изхвърля Европа старите си коли, които вече масово караме. Означава да няма просяци и клошари, бездомни хора и скитници. И да не сме на последно място в Европа по получавани заплати и пенсии и по доходно неравенство. Има един Индекс на Джини, който измерва неравенството в света и в отделни страни. През 1989 г. за България този индекс е бил 21,7, през 2006 г., преди да влезем в ЕС, той става 32,1, а през 2018 г. вече е 39,6, най-високият в историята на България и най-високият в ЕС. А по доходи на населението да не сме на 80-то място в света според класацията на ООН от 2019 г.

И още един факт ми се иска да споделя. В доклад на ООН за бедността от 2002 г. се казва, че през 1989 г. в страните сателити на СССР и европейската част на Съюза е имало 14 милиона граждани, класифицирани като бедни. След разпада на СССР и социалистическата система, през 1996 г. са регистрирани 168 милиона бедни в този европейски район. Заключението на доклада е, че това е най-големият погром на средна класа в историята на човечеството.

И още един проблем вълнува силно хората. Този за екологичната сигурност. Спомнете си, че единствената масова проява на недоволство от социалистическата власт бе протестът на русенци заради замърсяването на въздуха. Той доведе до създаването на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България, в който влязоха тогава около 200 интелектуалци с основното искане държавата да осигури чист въздух за своите граждани. И се пренесете в последните години, когато проблемът за мръсния въздух, за липсата на вода, за зачестили аварии, наводнения, злополуки и други бедствия все повече вълнува хората. Стигнахме дотам, че моят роден град Перник премина на воден режим поради източването на единствения му водоизточник – язовир „Студена“. Източен за промишлени цели. При условие, че има специално изграден язовир – „Пчелина“, за тези цели. Но водата му вече не може да се използва от заводите, защото след 1989 г. бяха разграбени и унищожени помпените станции и тръбопроводите, по които тя стигаше до тях.

По-възрастните хора могат да направят сравнение с отношението на социалистическа България към демографския проблем. Защото 10 – 15 години след 9 септември 1944 г. също се разбра, че населението започва да намалява. И тогава комунистическата партия предприе мерки за спиране на този процес. Няма да ви занимавам с тези мерки. Увеличение на годините за майчинство, на добавките за деца, почти стопроцентово осигуряване на децата с места в детските ясли и детските градини, улеснения за младите семейства при теглене на заеми и осигуряване с жилища, материална и морална подкрепа на семействата с две и още повече с три деца. Крайният резултат го знаем всички. От 7 029 349 население през 1946 г., при преброяването през 1985 г. сме 8 948 649 души, като се чакаше през 1990 г. вече да станем девет милиона души. Но това се получи и благодарение на силната индустриализация и нормално работещото селско стопанство, които осигуряваха работа на всички, прилични доходи и социална осигуреност. Нямаше я и неолибералната политика, която да противопоставя семейството (и децата) на отделния индивид. Който да бяга от отговорност, да е свръхконсумативен и да се интересува само от собственото удоволствие от живота. Нямаше я джендърската политика, която да кара децата да определят своя пол.  Нямаше ги тези размери на наркоманията, алкохолизма, аборти, битовата престъпност. Без реиндустриализация, развито селско стопанство, възстановяване на образователната система, решаване на проблемите на здравеопазването и предприемането на специални поощрителни мерки към младите хора няма как да се спре демографския срив в България.

Предоставям на читателите да преценят коя система осигуряваше по-добра социална сигурност за милионите българи. Не за петте процента българи, които рязко забогатяха след 1989 г. А за обикновените хора – работници, селяни, интелигенция, чиновници. Голяма част от които са пенсионери и които живеят сега под прага на бедността. Преди 1989 г . високите темпове на икономическо развитие, нарастването на обществения продукт и националния доход доведоха до растеж на доходите на населението, а тяхното сравнително справедливо разпределение доведе до повишаване на благосъстоянието на широки слоеве от народа. След 1989 г. започна обратният процес, на който сме свидетели и възрастни, и млади. Тази несигурност на настоящето и неяснота за бъдещето води до  носталгията по миналото.

 

 

[*] Откъс от новата книга на Бончо Асенов. Носталгията в България, С., Изд. „Скала принт“, 2020

Бончо Асенов е роден през 1946 г. в Перник. Завършил е тригодишен курс във Висшата специална школа на МВР и право в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1970 до 1992 г. работи в Шесто управление на Държавна сигурност и като преподавател по специални дисциплини във Висшия институт на МВР. През…