Отивам на пазар в Севлиево. Моят син с мен. И първата му приказка – купи ми кебапчета и две филийки хляб, после ще обикаляме. Пък там – юргани, гащи, гуми, машинки всякакви, – битак. От пиле мляко. Търсим от къде мирише на скара. Вървя аз покрай сергиите – шушляци, анцузи, чехли…, и почва да ме стяга шапката. А на един брезент някакъв старец натрупал половин кубик стари книги. И викам да си купя книга.
Вземам една, на Джек Лондон ли беше, на Томас Ман ли?
– Колко пари? – питам.
– Петнайсет лева.
Оп, оставям я. Вземам друга книга – „девет лева“, – отвръща старецът. И нея връщам. Гледам една малка книжка, като плик за писмо, към три сантима дебела. На корицата отгоре пише „Пилето“. Аз живея на село, мисля си – магарета, кокошки, пилета … Що да не науча нещо полезно за пилетата?
– Колко бе дядо?
– Дай два лева.
И я купувам. Прибирам се и я прочитам. И ми присветва в главата, че на тоз свят не са тъй нещата, както аз ги мисля, нито както изглеждат. Оня лудият, от книгата, дето го затварят, ги кара да си мислят, че е пиле – кудкудяква, кукурига, клечи баш кат откачен фазан назад-напред, ма се преструва, и тъй изкарва цялата война. Не убива и не го убиват. Не ще нито да мре, нито да убива в чужда война. Готов е кокошка да стане заради туй нещо.
И аз, обзет от ентусиазъм, почвам полека да провиждам в хората – някой го срещна и си викам: „Тоз е пиле, той се преструва“. Така – втори, трети… По поведение, походка, обноски, думи… Ошашавих се бе, като на Пилето работата – само преструвки и лицемерие наоколо.
И се хващам, че изкукуригах и аз. С всички, с които съм по-близък, и знаят ми личния живот, взех да се обръщам на „пиле“. Но и дивотии взех да мисля. Щото ми омръзна да обикалям и да ловя крадци на кокошки и разбойници нападащи за жълти стотинки из селата. Викам си – ще трябва да ги уплаша и сами да идат при мене.
Една сутрин, лято е, сме седнали да пием кафе с още трима-четирима пред магазина на Венца в Балван. И сме наболи една кутийка локум с клечки, и мезим. Свърши локумът, а на мен ми иде отвътре да не хвърлям кутийката. Гледам в нея пудра захар останала. И вземам я, отивам в магазина на тезгяха. От тая, тънката прозираща опаковка вътре в кутийката карам Венца да сгъне хартийки, като че все едно ванилия за сладки опакова, понеже на мен са ми дебели и грапави пръстите. Слагам пудрата захар по малко във всяка „доза“. Връщам се при групата и викам на едно едро мое момче:
– Дай да направим един театър с теб, да стреснем циганите дето ни наблюдават. Идея имам в главата си.
До стената подпрян един счупен дървен стол. Сглобявам го, да стане като здрав, и редим сценарий…
Идва Симеон Патладжана и – внимава, стои на разстояние, щото ме познава. Ама се закача, иска да знае полицаят в какво настроение започва деня. Опрял е брадичка на кормилото на един сгъваем велосипед и продължава със закачките. Нахалства. Реплики пуща. А аз трая, трая и вземвам едно пакетче с пудра захар, дето Венца го е сгънала преди малко, отварям го на масата и с ножката го разстилам като в наркомански филм. Сутрин, от нощните смени ми се червят очите и малко страшен изглеждам. Та, смръквам аз „дозата“ с носа, ставам, грабвам стола, замахвам… И виквам:
– Вий що не сте на работа? – и столът се разпада по гърба на Здравия Данчо, а момчето се пльосва на земята.
Другите се разбягват. А аз не спирам:
– Луд съм, ще ви избия всичките. Бандит няма да остане жив на село.
Патладжанчето като яхна велосипеда – обиколи площада и взе да разправя на ляво и на дясно какво е видял – полицаят станал страшен. Казал на един, на втори, а те му не вярват и го подиграват. Карат го да се върне и да види какво става. През туй време взимам аз клещи от колата и разклащам пулито на един патрон, да извадя оловото. Натъпквам дупката на гилзата с парче вестник. От един скъсан пакет с брашно в магазина гребвам малко с пръсти, и запечатвам с брашно и плюнка патрона. Слагам го в цевта, на празен пълнител и чакам.
Връща се Патладжана, ама съм останал само аз пред магазина. Другите вътре се крият и гледат сеир. Въртя се „шпионинът“, пък приближи и вика:
– Бай Русе, къде е пребитият?
– Качиха го и го закараха в моргата.
– Ма ти мойш ли да убийш човек? Не те ли е страх? Разрешено ли ти е?
– Заповед имам, да гърмя на месо! Теб ей сега та гръмвам, направо връз колелото заради кокошката на баба Стана! Подпри се да не паднеш лошо.
Ама той, Патладжана, продължава да ме дразни, мисли, че се шегувам. И се върти край мен с колелото. Наглее. И като каза нещо по-нахално, извадих патлака и гръмнах. Падна от колелото и си удари носа в кормилото. Освести се, видя кръв на ръката си – от носа, като го избърса. Скочи като изоглавен. Драсна с една бясна скорост и взе да крещи:
– Уби ме, полицаят ме уби. Бягайте!
Обаче в селото всеки се хванал на работа, само господа циганите шетат по площада айляк. Направиха тумба, а убитият се просна на земята – направо умрял.
И пращам Никито Пенчев, да види какво става. Те го знаят, че е мой човек, авер и почват да се жалват – страшен съм станал от сутринта. Убивам на място.
Ритва Николайчо Патладжана и го пита :
– Умря ли вече?
Пък оня му отвръща:
– Мра!
– Къде ти е дупката от куршума? – пита Ники, а Патладжана се изправя и се опипва по тялото, другите циганори го оглеждат и като виждат кръвта по носа му викват:
– В главата го е гръмнал! Кръвта му изтича!
А моят Николайчо подготвен, и им снася, че съм решил, когото хвана да краде, или да се шляе без работа – ще го гърмя на място. Окото ми няма да мигне. Луднал съм от кражби и съм решил да я свърша веднъж за винаги полицейската работа. И селото утихна.
Мегданът се опразни. Тишина, чак колите взеха да се чуват, дето минават край село по главния път.
Мина се към един час и Патладжана кара кокошката. Вързал я за кормилото на велосипеда. Тя маха с криле, да се отскубне, а той вика:
– Бай Русе, не ща я. Осра ми стаята. И яйца не дава.
– Браво Мончо, пиле! Занеси я обратно на бабата.
Поглеждам с надежда и някой друг да последва примера му, но няма.
Все пак, като че ли, едно парче стар вестник пребори за ден престъпността на село. А четвъртата власт, пресата, на полицията помогна реално. Но за кокошката само. И що за театър трябва да стане, че да се промени нещо по-голямо и трайно?
И кое е първичното, човекът или пилето скрито в него?