ЛИТЕРАТУРА
Кокошка

Иван Габеров - 07 януари 2021

Отивам на пазар в Севлиево. Моят син с мен. И първата му приказка – купи ми кебапчета и две филийки хляб, после ще оби­каляме. Пък там – юргани, гащи, гу­ми, машинки всякакви, – битак. От пиле мляко. Търсим от къде ми­рише на скара. Вървя аз покрай сергиите – шушляци, анцузи, че­хли…, и почва да ме стяга шапка­та. А на ед­ин брезент някакъв старец на­трупал половин кубик ста­ри книги. И викам да си купя книга.

Вземам една, на Джек Лондон ли беше, на Томас Ман ли?

– Колко пари? – питам.

– Петнайсет лева.

Оп, оставям я. Вземам друга книга – „девет лева“, – отвръща старецът. И нея връ­щам. Гледам една малка книжка, като плик за писмо, към три са­н­­тима дебела. На корицата отгоре пише „Пи­лето“. Аз живея на село, мисля си – магарета, кокошки, пилета … Що да не науча нещо полезно за пилетата?

– Колко бе дядо?

– Дай два лева.

И я купувам. Прибирам се и я про­чи­там. И ми присветва в гла­вата, че на тоз свят не са тъй не­ща­та, ка­к­то аз ги мисля, нито как­то изглеждат. Оня лудият, от книгата, дето го зат­варят, ги кара да си мислят, че е пиле – кудкудяква, кукурига, кле­чи баш кат от­ка­чен фазан назад-напред, ма се преструва, и тъй из­ка­р­ва цялата вой­­на. Не убива и не го убиват. Не ще нито да мре, нито да убива в чужда война. Готов е ко­кошка да стане за­р­ади туй не­що.

И аз, обзет от ентусиазъм, почвам полека да про­ви­ж­дам в хо­ра­та – някой го срещна и си викам: „Тоз е пиле, той се прест­рува“. Та­­ка – втори, трети… По по­ведение, походка, обноски, думи… Ош­а­­­шавих се бе, като на Пилето ра­ботата – само пре­с­трувки и лице­мерие нао­ко­ло.

И се хващам, че изку­ку­ригах и аз. С всич­ки, с които съм по-близък, и зна­­ят ми личния живот, взех да се об­ръщам на „пи­ле“. Но и ди­во­тии взех да мисля. Щото ми омръзна да обикалям и да ловя кра­д­ци на кокошки и разбойници на­падащи за жълти сто­тинки из се­лата. Викам си – ще трябва да ги упла­ша и сами да ид­ат при ме­не.

Една сут­рин, лято е, сме седнали да пием кафе с още трима-чети­рима пред ма­га­зина на Венца в Балван. И сме на­боли една кутий­ка локум с клечки, и ме­зим. Свърши локумът, а на мен ми иде от­вът­ре да не хвърлям кутийката. Гледам в нея пудра захар оста­нала. И вземам я, оти­вам в магазина на тезгяха. От тая, тън­ката прозираща опаковка вът­ре в кутийката карам Вен­ца да сгъне хар­тий­­ки, като че все едно ва­нилия за сладки опакова, понеже на мен са ми дебели и грапави пръ­стите. Сла­гам пудрата захар по малко във всяка „до­за“. Връщам се при групата и викам на едно едро мое момче:

– Дай да направим един театър с теб, да стреснем циганите дето ни наб­людават. Идея имам в главата си.

До стената подпрян един счупен дървен стол. Сглобявам го, да стане като здрав, и редим сценарий…

Идва Симеон Патладжана и – внимава, стои на разстояние, щото ме познава. Ама се закача, иска да знае полицаят в как­во настро­ение започва деня. Опрял е брадичка на кормилото на ед­ин сгъ­ваем велосипед и продължава със закачките. Нахалства. Реплики пу­­ща. А аз трая, трая и вземвам едно пакетче с пудра захар, дето Ве­нца го е сгънала преди малко, отварям го на масата и с нож­ка­та го разс­тилам като в нарко­ма­нски филм. Сутрин, от нощните сме­­­ни ми се червят оч­ите и малко страшен изглеждам. Та, смръ­к­в­ам аз „доза­та“ с носа, ставам, гра­бвам стола, замахвам… И вик­вам:

– Вий що не сте на работа? – и столът се разпада по гърба на Здравия Данчо, а мом­чето се пльо­сва на зе­мята.

Другите се разбягват. А аз не спирам:

– Луд съм, ще ви избия всичките. Бандит няма да остане жив на село.

Патладжанчето като яхна ве­лосипеда – обиколи площада и взе да разправя на ляво и на дясно какво е видял – полицаят станал страшен. Казал на един, на втори, а те му не вярват и го по­диг­рават. Карат го да се върне и да види какво става. През туй вре­ме взимам аз клещи от колата и разклащам пулито на един патрон, да извадя оловото. Натъпквам дупката на гилзата с парче вест­ник. От един скъ­сан пакет с брашно в магазина гребвам малко с пръс­ти, и за­печа­твам с брашно и плюнка патрона. Слагам го в цевта, на пра­зен пълнител и чакам.

Връща се Патладжана, ама съм останал само аз пред мага­зина. Другите вътре се крият и гледат сеир. Въртя се „шпионинът“, пък приб­лижи и вика:

– Бай Русе, къде е пребитият?

– Качиха го и го закараха в моргата.

–   Ма ти мойш ли да убийш човек? Не те ли е страх? Разре­ше­но ли ти е?

– Заповед имам, да гърмя на месо! Теб ей сега та гръмвам, направо връз колелото заради кокошката на баба Стана! Подпри се да не паднеш лошо.

Ама той, Патладжана, продължава да ме дразни, мисли, че се шегувам. И се върти край мен с колелото. Наглее. И като каза нещо по-­нахално, извадих патлака и гръмнах. Падна от коле­лото и си уд­а­ри носа в кормилото. Освести се, видя кръв на ръ­ката си – от носа, като го избърса. Скочи като изоглавен. Драсна с една бясна ско­рост и взе да крещи:

– Уби ме, полицаят ме уби. Бягайте!

Обаче в селото всеки се хванал на работа, само господа ци­ганите шетат по площада айляк. Направиха тумба, а убитият се просна на земята – направо умрял.

И пращам Никито Пенчев, да види какво става. Те го знаят, че е мой човек, авер и почват да се жалват – страшен съм станал от сутринта. Убивам на място.

Ритва Николайчо Пат­ладжана и го пита :

– Умря ли вече?

Пък оня му отвръща:

– Мра!

– Къде ти е дупката от куршума? – пита Ники, а Патладжана се изправя и се опипва по тялото, другите циганори го ог­ле­ж­дат и като виждат кръ­вта по носа му викват:

– В главата го е гръмнал! Кръвта му изтича!

А моят Николайчо подготвен, и им снася, че съм решил, ко­го­то хвана да краде, или да се шляе без работа – ще го гър­мя на място. Окото ми няма да мигне. Луднал съм от кражби и съм решил да я свърша веднъж за винаги полицейската ра­бота. И селото утихна.

Мегданът се опразни. Ти­шина, чак ко­ли­те взеха да се чуват, дето минават край село по глав­ния път.

Мина се към един час и Патладжана кара ко­кошката. Вър­зал я за кор­ми­лото на велосипеда. Тя маха с криле, да се отс­кубне, а той вика:

– Бай Русе, не ща я. Осра ми стаята. И яйца не дава.

– Браво Мончо, пиле! Занеси я обратно на бабата.

Поглеждам с надежда и някой друг да последва примера му, но няма.

Все пак, като че ли, едно парче стар вестник пребори за ден престъпността на село. А чет­­въртата власт, пресата, на поли­цията помогна ре­ално. Но за кокошката са­мо. И що за театър трябва да стане, че да се промени нещо по-голямо и трайно?

И кое е първичното, човекът или пилето скрито в него?

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ…