„Пет години ще работиш за името, после петнайсет години името да работи за тебе“. Това беше наставлението на моя стар­ши, като новобранец в народната милиция. Сутрин стъпвам на пло­щада в Балван, където беше участъкът, а той:

– Русе, днес наблюдаваме. Това работим.

Минава време, а ние наблюдаваме и градим агентура. Ден, два, седмица. Знаех всяко семейство по име. Кой с кого изне­ве­рява и на кого има зъб. Дори мислите им четях преди да са се съ­будили. Само да кривнат от пътя и ги чаках там, пет минути по-рано… И по някое време старшият пак натъртва – името да ра­бо­ти за теб. И ме остави на втория месец сам. Прецени, че съм го­тов за служба.

И като тръгна една самотна работа, деветнайсет години и девет месеца сам, на осем села квартален. Аха да се по­питам да­ли да се пен­си­онирам или да продължа още пет годин­ки и хоп, пра­тиха ми за началник новобранец. На три месеца след Шко­лата, ама лейтенант. И на първата сутрин иде, облякъл се с па­ра­д­ната форма, готов да служи. Викам му:

– Ела да наблюдаваме от кръчмата. Донесенията да прие­мем от агентурата. А той се завря в участъка. И все там клечеше впоследствие. Ни името на горския можа да запомни за три ме­сеца, ни броя на селата към участъка, камо ли друго…

Ама на свечеряване иде едно момче, циганче стреснато от уплаха и ви­ка:

– Бай Русе, на „Парашута“ в кръчмата се яви бандит с нож. Плаши персонала и чорбаджията Дончо те вика. Бързай!

Звъня по станцията в „Жигулата“ на „началника“, викам му да помага, а той :

– Да се преоблека и ела да ме вземеш.

Излиза от канцеларията, ама ми се струва нещо скован. Ни оръжие носи, ни белезници. Турист. Поглеждам по-втренчено ­- под куртката му се подава нещо. Той се опаковал със списания „Наш дом“, да го не наръгат с нож в гърдите. И ходи като много бременна, пред раждане. Стъпваме на „Парашута“ откъм памет­ника на „Балванската битка“ и виждам един бабанка, брои пари, а барманът и персоналът сврени в ъгъла, на колени. Гледат ме с едни изскочили от орби­тите очи и виждам жив ужас в тях. Аз, по­неже за пръв път не съм сам – съм курназ. Поглеждам здраве­няка, виждам, че е забил ед­ин голям ловен нож в масата и ме гледа кръвнишки, но му мах­вам и викам на барманчето:

– Сашко, ела да напрайш две кафета, че път ни чака.

Поглеждам към заплашителния, а той с една шапка ушанка и едното й ухо провесено надолу, облечен в едно палто до под коленете. Не знайш какво има скрито там. Пушкало ли, пищови ли? И го питам:

– Мъжки, да почерпим и теб?

– Давай! – отвръща оня и грабва ножа. И докато реши дали да ми се ус­ми­хне, като ме ръга с ножа, с един плонж се хвър­лям през маса с четири стола връз него. Борич­каме се, ама ножът му в ръката. Има-няма за минута-две се из­морих. Много як беше, ко­рав и натрениран за бой. А лей­те­нантът стои и не по­мръдва. Как съм бъркал на гъза си, как съм извадил белезниците – нямам спомен. Голямо усилие. Кръв­та ми в мускулите, в мозъка нищо. Едва го закопчах гамена и нямам сила да стана. Как ус­пях? Реф­лекс ли, късмет ли?

И го пре­бърквам за документ, а под­­пла­тата на палтото му с нарочни джобове, и пълни с пачки пари. До­лари, марки, ле­вове… Много. Поглеждам към началника и му ви­кам:

– Вземи един кочан да описваш банкнотите, а аз ще огледам да няма и други. Дръпвам се и го наблюдавам, как гледа парата, а целият трепери. Сякаш наистина ще ражда. И не може да седне и да пише, щото списанията го сковават. Той и гащите си натъп­кал с тях. А пък го е срам да ги из­вади пред хората. Викам си: „Аз кога бях сам, по-защитен бях от колкото с началника до мен“.

След месец за втори път ме изостави, при големия бой на ма­гистралата. Тогаз разтървах разбойници. Биха се две мут­ренс­ки банди – с боксове, с бухалки, с мачетета…, а лейтенантът се за­к­лючи в колата. Пак сам ме остави. Спрях ги тъкмо преди да из­ва­дят и автоматите.

И за последно, с Йос­ката Чолака – горския на Ново село ме предаде. Пък тогава ДПС на власт бяха, а Чолака – техен, не се оправяш без бой с него. Голяма сила му иде­ше от властта. Като се напий – светът е негов. А той лесно не из­трезнява. И кога спи е пиян. И направи грабеж на едни други джам­бази. Парите, ради­ото от колата, оръ­жията им, кожените им якета, всичко пов­лякъл и са в багажника на служебната му джип­ка. Сгащихме го, ама той уверен, дори не се опитва да се скрий. Обрал ги и на „Парашута“ цъфнал – да пий. И там се разпищолил яко. Нашамарил една мес­т­на прости­тутка, Сухата пас­та й викаха, че когато закъса, това й беше тари­фата… Пък той искал безплатно. И станал джумбиш… А нас ни праща дежур­ният от Търново. Ред да въдворим.

Изскубна тогава кабелите на стан­цията в служебната кола Йос­ката, вилня, нападна Бо­бев, лейтенанта и го би с ша­мари, докато не стигна до мойта палка.

– Ти, пиле! – викам му, – как ще биеш полицай?

И го почнах… А след два дни, като из­трезнял – Чолака пи­ше до прокурора, че съм превишил права при задържането. По­на­бил съм го. Тениската му станала като моряшка фланелка, ама по-мал­ко бялото, повече червеното. Нападнаха ме вкупом начал­ниците в служ­бата, ДПС акти­вис­ти им звънели. Кметът ги питал… Председа­телят на Об­щинския съвет се интересувал… Ви­кам на лейтенанта:

– Пиши, как та млати в капака на колата, че го окриви с гла­ва­та ти и какви шамари ти би преди това. Що псувни повлече майка ти, до­ка­то те отървах… А оня ми задава въп­рос:

– Ами ако ме уволнят? Началниците са бесни. Аз друго не мога да правя. Никой не ме е закачал. Не знам какво си видял.

И, излиза, че съм се намесил ненужно. Че и проблеми се задават големи, ако упорствам.

Върнах се у дома. Поспах, обръснах се, премених се па­ра­дно, и отидох да си пусна рапорта на двайсет години и три дни служба – за уволнение. Туй вече не беше мойта работа. И аз от милиционер полицай не щях да ставам.

И ми дадоха двайсет заплати, девет ми­лиона лева, на ония пари.

Що пияници и бандити: с брадви, с но­жове, с вили, с коси и с пушкала всякой калибър са ми излизали в тъмното, но и по свет­ло, първите деветнайсет и косур години. И мечтаех тогаз да имам ор­так, колега де, да сме поне двама, а за два месеца и не­що нам­разих и работата и ортаклъка. Осрах се като гугутка на сне­­­жна поляна.

От тогава ор­ташки работи нямам.

После разбрах от Диян Бонев, началник бе­ше на криминал­ната служба, като го из­ритаха и него, че парт­ньорът ми е пратен да ме уличи в нещо си. Нови кадри искаше държавата и се отърваше насила от стари­те, като мен. Манекени с добри сърца й тря­б­ваха вече. Списания да прелистват, като ги вадят от гащите си… Нов ред, нови порядки. Демокрация.

Отдъхнах си, че си отидох сам. Името ми вече не работеше за мен. А беше късно, да се преи­менувам.