ЛИТЕРАТУРА
Иванов ден

Иван Габеров - 15 януари 2021

– И да ти кажа, г-н Главен, кат има и радост, кат дойде и из­питание – дър­жа се спокойно. Умерен съм. Ама в годината ед­ин ден има, когато рева. Не видимо, не да скимтя! Лиги не! Ду­шата ми се раз­дира от до­лу нагоре и на обратно, а сърце да стис­кам нямам. И го не търся тогава. Туй, което с Ваньо ми дойде на гла­вата из най-дъл­бокото ме обърна. Уж, милиционер съм и не бива така да говоря, ама баш тъй стана. И то от тогава – всяка го­дина. На Ива­нов ден. Че съм се усещал и как потрепервам, а и хо­рата са ми го казвали.

Опората ми – в таз случка се крие. Тогаз баш раз­брах, как­ъв всъщност тря­б­ва да съм. И кой съм. Как всичко точно от мен си за­виси. Животът ми се осмисли. Спрях да му търся вина за оби­дите, на живота де. Прогледнах и го харесах какъвто си беше. И му благодарих за урока.

Свързани сме, вързоп жив сме, всич­ки­те хо­ра, Докторе. Ама сме го забравили, някак.

И замълча бай Руси, отпи от уискито с насълзени очи, прег­лът­на и него, и тях, и започна.

– Времената са в периода на 91-92-ра година. Тогава държа­вата разреши хората вместо по кан­целариите да стоят – да поч­нат сами хляб да си вадят. Дадоха и на бай Илия, на когото дъще­ря му е зъболекар в момента, и къ­щата й е точно до Интер хотела в Търново. На стари годи­ни, мно­го интелигентен, начетен мъж бе­ше, дребничък иначе, и – ре­шил да направи книжарница. В сгра­дата на кметст­вото в Балван. На партера. На едни лавици по­д­редил химикалки хубави, мо­ли­ви, гумички… и книги. И една су­т­рин иде човекът при мен в кан­це­ларията, говори и трепери: „ Рус­чо, обрали са кни­жар­ничката“!  Слизам и разбирам от къде е вля­зъл крадецът. Ви­кам групата от Търново. Отпечатъци взеха, сни­мки правиха, как­во­то трябва написаха и – си отидоха. А краж­бата – за към хи­ляда и двеста-триста лева. За човека – всичките му спестявания. И ре­ви­зията почти туй показа. Остава да ги хва­на и да ги прибера извършителите. Сам човек толкова дреболии да помък­не не може. И то на пло­щада. Бързо е станало и нена­дей­но. Тук до късно играят деца, китари свирят, пияници от кръч­мата отзад, на стената, пикаят. Абе – хора има. А гледам – все смешни неща са взе­ли. И като се позамислих – на втория ден поч­ти бях разкрил извършителите на кра­жбата.

Играли деца с топ­ката, счупили ви­трината и като влезли да извадят кълбото, взели и каквото сва­рили. Ама с ку­тиите, както са опаковани по щанда. Един взел то­ва, друг оно­ва, трети – каквото остане. И по памет си спомням, че онази сут­рин, което и дете да пог­ледна – моливи или флумастери държи и рисува по пейките. Полека-лека стоплям какво става. Викам въз­пи­тател, защото като полицай, сам нямам право деца да разпитвам. Непълнолетни са. Педагог трябва да при­съ­ст­­ва. Пък ги разбрах и кои са. Родителите ги уведомих, и им казах: – В десет сутринта, ут­ре – пред канце­ла­рията, с децата.

Христо Минев, Директора на учи­лището, ще при­съства и той.

Приканих ги и кой каквото може – да вър­не.

Пристига един баща, Гошо Метъра – бесен. С демокра­ци­ята ме плаши. На милиционер се мъчи да ме обижда. Знаел кой ще ме сложи на място… Времето ми отдавна дошло. Горе-долу и с другите така. Обидени и невинни. Кимвам му, че съм го разб­рал, но му казвам утре да дойде в десет. Ако може и с децата си, две бяха неговите, вечерта да поговори.

На сутринта, коридора пред канцеларията ми е дълъг пет метра, отляво направени куп­чинки с канцелария. Донесли ги и ги подредили. А де­цата до купчинките чакат. Кое навело глава, кое в носа си бър­ка, ама са там. И започваме разпита. Ди­ректорът на вратата, роди­те­ли­те по дивана, по канапетата, на сто­ловете. Аз зад бюрото. Идат едно след друго и картината се допълва. Става ясно кои точно са, а Ваньо го няма.

Гложди ми мисълта нещо, и ставам да се разтъпча. И пак нещо ме при­теснява. Родителите му на Ваньо също ги няма. Пък се сещам, че майка му, пре­ди няколко дни, я закараха в болница с линейката – инсулт беше получила. Баща му в Търново с брат му работят и вечер късно си идат.

Тъи, тъй – нещо ми прищрака. Питам децата бил ли е Ваньо сутринта. Тук бил ама, като взели да влизат с родителите си, той сам бил и хукнал към тях. Първо помислих, че е отишъл да зарови кра­деното. После друго ми мина, но реших сам да видя. Оставям за старши Директора и паля служебния мотор. Спирам пред Ва­ньови, те живеят накрая на селото, източно. Вратата зат­ворена. Никой не отговаря, а кога изгасих мотора, понеже боботеше – чувам кучето вий на ум­ряло. Все едно земетресение или ужас някакъв има. Да сбъркаш тоз вой, на смърт, не можеш. Веднага разбираш, че нещо страшно се случва в момента. Ослушвам се, и ми се счува, че кереми­дите на сайванта дрънчат. Кучето е на двора, не е вързано за пле­внята, защо ще дрънчат, питам се.

И изведнъж осъзнавам, че де­тето се беси. Вътре е. Ама ду­вара висок, врата залостена, здрава. Блъскам я, ритам я, и накрая  я разбих с мотора. На втория път стана, че ме затисна малко же­лязото – Ижът де, но се хвърлям към плевнята. Щото за толкоз го­дини служ­ба на двеста обесвания съм бил. На млади, на стари, от лю­бов, от старост, от престъпление… Но тук за дете става дума.

И причината аз съм. Не майка му, нито баща му. Моите дей­ствия не­умели, мисля си. Все едно сам аз го беся. Разбивам вра­тата на плев­нята, понеже и тя е залостена, и го виждам!

На гредата виси и кра­ката му правят конвулсии, а то детен­цето, се държи с две ръ­це за въжето, ама примката го души! Ли­цето му като баскетболна топка. Очи се не виждат, нищо. Хващам го за краката и какво от туй? То хъри, звуци издава ама на смърт. Няма да стане така, разбирам. Нито ще го откача, нито ще го спа­ся. Пуснах го. И – по греди, по шипките на покрива, от­до­лу под ке­ремидите се хващам, отивам на гредата над него и го из­дъ­р­пвам за раменете при мен.

Обаче въжето му на врата тол­коз се е впило в плътта му, че се не вижда и да бръкна не мога от никъде, ни да го освободя или поне да охлабя.

И осъзнавам, че имам мотор, шапка, пищов, белезници, ама ножка нямам.

Тъй както ми е в скута детето, а аз съм на гредата, на три ме­т­ра над пода, вадя запал­ката и почвам, да прегарям въжето. То кап­ро­нено, колкото ци­гара дебело. Изгарят ми пръстите ама въ­жето едва-едва се про­късва. А Ваньо рита и хъри, в скута ми е. Из­пускам го, минава ми мисъл, бяга от него живота.

Тресем се и двамата на гредата, и пламъкът също. А кон­вулсиите продължават. Не знам туй детенце усети ли ме, ама като се лашна изведнъж силно – и двамата паднахме на земята, а въжето, дали щото беше почти прегоряло или омекнало беше от пламъка – се скъса.

Паднахме на един разстлан боб. Куцук-куцукам, крака и гръб ме болят но го изваждам на светло, навънка. Оглеждам го по-вни­мателно. Тъканта на вратлето му е обхванала и въжето, но и клу­път на примката. Представа нямам какво да правя.

Дъх нямам дори да извикам. Треса се и имам чувството, че и очите ми треперят, всичко пред мене играй! Безсилен съм, а де­те си отива в ръцете ми.

Подула се е тъканта и е затворила цялото място около въ-жето. Обвила го е и него. И се не вижда.

Сам съм.

С умиращо дете в ръцете ми.

Дори кучето се скри в колибата и млъкна. Гледам на външ-ната мивка един голям кухненски нож. И от желание чудо да се получи, започвам да чегъркам зад врата му, че да освободя примката. Порязах го, и себе си нарязах, но възела отрязах. А когато махнах въжето – лицето на Ваньо – като зашито. Очи, нос, уста – няма. Не ги различавам. Балон от детска плът. Даже ушите му като плондери! Ужас ме обхвана. Ще се пръсне сърцето ми на мига!

На времето в училище, по трудово обучение, рязахме с едни резци по линолеум. Тъй и вратлето му – издълбано от въжето стои. И ивицата синя! Смъртно синя!

Плискам го с вода, правя му изкуствено дишане. Пак, с ше-пите, вода от чешмата и – на лицето му. Пак дишане…Време ми-нава. Кънтят ми в главата секунди, минути… А Ваньо не диша.

Хъри, дави се, ама въздух не поема нормално. Аха-аха да се нормализира дишането и пак хърене и давене!  Седнах, с него на ръце. Плача ли? Потен ли съм? Нямам представа. Лепна и се не сещам, че детето се е попикало от страх. Гледам му личицето, пък то страшно е поглед да задържа върху му… И взех да му се моля!

– Дишай, момчето ми! Силен си! Не ме предавай сега! От мене сила вземи! Дишай! Дъх поеми, дете! Давай!

И пак изкуствено дишане. И го обръщам с главата надолу –кръв да му дойде в мозъка. Да се съживи някак. На цимента пак слагам го, по гърдите да го натисна. Под чешмата го придърпах, по лесно с вода да го плискам. Вечност мина в съзнанието ми. Толкова исках да спра времето, че дори да го върна назад! Чак сърцето ми се забави.

И се отчаях.

Аха да седна до него и Ваньо изрева!

Като новородено го причух. И като пое дъх и завика едно:

– А-ааааа-хъ!

Но след няколко секунди пак спря да диша. И пак същата процедура започвам. Но, взеха да му се отварят очите. Показаха се зениците му. А като ме видя – рев! Сълзите ще го задавят чак.

А аз му говоря: „Синко, спокойно! Мина лошото! Дишай! До теб съм. Държа те, Ваньо“!

И се съвзе. Гледа ме, диша, мига и се мъчи нещо да каже. Ама хъркорене излиза. Но поне устата му се отваря да поеме въз-дух.

Наплисках го пак и се оглеждам дали някой няма да дойде. Ама къщата крайна. Хората са на работа. Моторът разбит. Сами сме. Но вече сме двамата.

И започвам да мисля по-трезво. Може и да не дойде някой. Но аз все ще измисля какво да направя, че да го откарам поне до мегдана. Защото силици нямам. И да мисля много-много още не мога. Седя до детето, но да стана безсилен съм.

През главата ми мина, че на баща му ще трябва да обясня-вам и почувствах се зле. Лошо. Какво да обадя? И какво помня изобщо? Адреналинът тресе ми цялото тяло.

До ден днешен не съм им казал и половината от туй дето се-га го говоря.

Да обяснявам, че не съм виновен? А не съм ли?

Струва ли кутия химикалки един човешки живот?

Не мога! И стана това – вината ме изправи на крака.

Срамът от мене си ме прати да разбия прозореца и да се об-адя по телефона в здравната служба. А там изненада. Медицинската сестра ми отвръща:

– Щом диша, не ти трябвам. Звъни на Бърза помощ!

Звъня и в полицията. От там отговарят :

– Добре бе! Обесил се, обесил се! Нали вече е жив. Не е твоя грижа. Семейство има. Карай си работата.

– Ами пораженията? – казвам им. – Искат грижи. На косъм е все още на детето животът.

– Карай си работата! – дежурният ми повтаря. И затвори.

Баща му пристигна след няколко часа. А аз успокоявам детето, до него съм. Каза ми то, че от срам на живота си е посегнало.

И идва бай Цоню Киселия, татко му, и трепери. Понечва ръка да целува, ама и въпрос ми подхвърля:

– А на жената, в болницата, какво да кажа?

– Нищо, казвам му. Някои неща са да се не казват.

През нощта останах в тез хора. Вардя го Ваньо, втори път да не посегне. Че бащата и той да се предава готов е… Грохна от страх човекът, какво е можело да се случи. Пазя и него. Време им трябва, разбирам, сили да дойдат.

Било, каквото било. Минало…

И идва Иванов ден. Намира ме Ваньо, в ръцете с кутия лимонови резенки.

– Чичо Руси, заповядай, вземи!

– Честит празник, синко! Ваньо, живо да ти е името и ти да си жив и здрав. Голям мъж да пораснеш!

– Аз, чичо Руси, като порасна, като теб искам да стана.

–  Полицай ли, мойто момче?

–  Няма значение какъв, чичо Руси! Важното е животи да спасявам. Да ти призная, като се гърчех на гредата, много ми тъжно стана. Първо за живота на мама. После за живота на тати. И на бати, де, също. Ама и за моя живот тъжно ми бе, чичо Руси. И ти признавам – срамът сила ми дава сега. Исках туй да ти кажа. Благодаря ти!

И се разплака детето. А аз с него рева на площада.

Когато си дойдат тез хора, щот се изнесоха от село, такова уважение усещам, че само страхът да не ги разочаровам, с някоя моя постъпка, ме бута в правия път днес, и мене.

Полицай стана Ваньо. Голям е вече. И като ме прегърне, ко-га дойде, да ме види, на Иванов ден, кокалите ми пращят.

– Полека – викам му, – ще ме сгънеш. А той:

– Ти ме не пусна на гредата в отвъдното, и аз здраво ще те държа, чичо! И стиска ли, стиска.

Въжето, дето не успях да го скъсам, с него ме свърза здраво. Съдбата до живот ни събра. И друг стана светът ми, господин Главен. Но разбрах нещо – докато туй детенце спасявах, аз себе си спасих.

Вече не питам се как и кое. Не блуждая във въпроси. Не!

Кога усетя, че ме обзема слабост, излизам и търся помощ на някой да дам. Ако щеш – дърва да нацепя, ако трябва – друго не-що си. Ей тъй, без причина. От съвест.

Не е важно да е голямо. Трябва като за мен да го правя. Щото то пак за мен се оказва, че е.

Свързани сме, вързоп жив сме, всичките хора, Докторе. Ама сме го забравили, някак. И кога го усетим – плачем. Ей тъй, от радост. Уж за друг някой, а за себе си всъщност.

За туй плача на Иванов ден. А годината много дни има. И си пожелавам, много други хора, като мен повод да имат. Скрити сълзи да ронят. Нечий живот да са спасили. Че, значи, и себе си също. И всички ни дружно.

Погледнах го. Сипах по два пръста уиски в чашите ни. Станах, да го прегърна. И някак едва се сдържах, ръката да му целуна.

Писал съм какво ли не. Но над това плаках.

И за детето, и за него. Но и себе си не изключих.

– На здраве, приятелю! Бог да е с нас!

– И с всички ни да е! – отвърна ми бай Руси.

Не чашите, три думи: живот, съвест и дружно – звъняха.

 

 

 

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…