– И да ти кажа, г-н Главен, кат има и радост, кат дойде и изпитание – държа се спокойно. Умерен съм. Ама в годината един ден има, когато рева. Не видимо, не да скимтя! Лиги не! Душата ми се раздира от долу нагоре и на обратно, а сърце да стискам нямам. И го не търся тогава. Туй, което с Ваньо ми дойде на главата из най-дълбокото ме обърна. Уж, милиционер съм и не бива така да говоря, ама баш тъй стана. И то от тогава – всяка година. На Иванов ден. Че съм се усещал и как потрепервам, а и хората са ми го казвали.
Опората ми – в таз случка се крие. Тогаз баш разбрах, какъв всъщност трябва да съм. И кой съм. Как всичко точно от мен си зависи. Животът ми се осмисли. Спрях да му търся вина за обидите, на живота де. Прогледнах и го харесах какъвто си беше. И му благодарих за урока.
Свързани сме, вързоп жив сме, всичките хора, Докторе. Ама сме го забравили, някак.
И замълча бай Руси, отпи от уискито с насълзени очи, преглътна и него, и тях, и започна.
– Времената са в периода на 91-92-ра година. Тогава държавата разреши хората вместо по канцелариите да стоят – да почнат сами хляб да си вадят. Дадоха и на бай Илия, на когото дъщеря му е зъболекар в момента, и къщата й е точно до Интер хотела в Търново. На стари години, много интелигентен, начетен мъж беше, дребничък иначе, и – решил да направи книжарница. В сградата на кметството в Балван. На партера. На едни лавици подредил химикалки хубави, моливи, гумички… и книги. И една сутрин иде човекът при мен в канцеларията, говори и трепери: „ Русчо, обрали са книжарничката“! Слизам и разбирам от къде е влязъл крадецът. Викам групата от Търново. Отпечатъци взеха, снимки правиха, каквото трябва написаха и – си отидоха. А кражбата – за към хиляда и двеста-триста лева. За човека – всичките му спестявания. И ревизията почти туй показа. Остава да ги хвана и да ги прибера извършителите. Сам човек толкова дреболии да помъкне не може. И то на площада. Бързо е станало и ненадейно. Тук до късно играят деца, китари свирят, пияници от кръчмата отзад, на стената, пикаят. Абе – хора има. А гледам – все смешни неща са взели. И като се позамислих – на втория ден почти бях разкрил извършителите на кражбата.
Играли деца с топката, счупили витрината и като влезли да извадят кълбото, взели и каквото сварили. Ама с кутиите, както са опаковани по щанда. Един взел това, друг онова, трети – каквото остане. И по памет си спомням, че онази сутрин, което и дете да погледна – моливи или флумастери държи и рисува по пейките. Полека-лека стоплям какво става. Викам възпитател, защото като полицай, сам нямам право деца да разпитвам. Непълнолетни са. Педагог трябва да присъства. Пък ги разбрах и кои са. Родителите ги уведомих, и им казах: – В десет сутринта, утре – пред канцеларията, с децата.
Христо Минев, Директора на училището, ще присъства и той.
Приканих ги и кой каквото може – да върне.
Пристига един баща, Гошо Метъра – бесен. С демокрацията ме плаши. На милиционер се мъчи да ме обижда. Знаел кой ще ме сложи на място… Времето ми отдавна дошло. Горе-долу и с другите така. Обидени и невинни. Кимвам му, че съм го разбрал, но му казвам утре да дойде в десет. Ако може и с децата си, две бяха неговите, вечерта да поговори.
На сутринта, коридора пред канцеларията ми е дълъг пет метра, отляво направени купчинки с канцелария. Донесли ги и ги подредили. А децата до купчинките чакат. Кое навело глава, кое в носа си бърка, ама са там. И започваме разпита. Директорът на вратата, родителите по дивана, по канапетата, на столовете. Аз зад бюрото. Идат едно след друго и картината се допълва. Става ясно кои точно са, а Ваньо го няма.
Гложди ми мисълта нещо, и ставам да се разтъпча. И пак нещо ме притеснява. Родителите му на Ваньо също ги няма. Пък се сещам, че майка му, преди няколко дни, я закараха в болница с линейката – инсулт беше получила. Баща му в Търново с брат му работят и вечер късно си идат.
Тъи, тъй – нещо ми прищрака. Питам децата бил ли е Ваньо сутринта. Тук бил ама, като взели да влизат с родителите си, той сам бил и хукнал към тях. Първо помислих, че е отишъл да зарови краденото. После друго ми мина, но реших сам да видя. Оставям за старши Директора и паля служебния мотор. Спирам пред Ваньови, те живеят накрая на селото, източно. Вратата затворена. Никой не отговаря, а кога изгасих мотора, понеже боботеше – чувам кучето вий на умряло. Все едно земетресение или ужас някакъв има. Да сбъркаш тоз вой, на смърт, не можеш. Веднага разбираш, че нещо страшно се случва в момента. Ослушвам се, и ми се счува, че керемидите на сайванта дрънчат. Кучето е на двора, не е вързано за плевнята, защо ще дрънчат, питам се.
И изведнъж осъзнавам, че детето се беси. Вътре е. Ама дувара висок, врата залостена, здрава. Блъскам я, ритам я, и накрая я разбих с мотора. На втория път стана, че ме затисна малко желязото – Ижът де, но се хвърлям към плевнята. Щото за толкоз години служба на двеста обесвания съм бил. На млади, на стари, от любов, от старост, от престъпление… Но тук за дете става дума.
И причината аз съм. Не майка му, нито баща му. Моите действия неумели, мисля си. Все едно сам аз го беся. Разбивам вратата на плевнята, понеже и тя е залостена, и го виждам!
На гредата виси и краката му правят конвулсии, а то детенцето, се държи с две ръце за въжето, ама примката го души! Лицето му като баскетболна топка. Очи се не виждат, нищо. Хващам го за краката и какво от туй? То хъри, звуци издава ама на смърт. Няма да стане така, разбирам. Нито ще го откача, нито ще го спася. Пуснах го. И – по греди, по шипките на покрива, отдолу под керемидите се хващам, отивам на гредата над него и го издърпвам за раменете при мен.
Обаче въжето му на врата толкоз се е впило в плътта му, че се не вижда и да бръкна не мога от никъде, ни да го освободя или поне да охлабя.
И осъзнавам, че имам мотор, шапка, пищов, белезници, ама ножка нямам.
Тъй както ми е в скута детето, а аз съм на гредата, на три метра над пода, вадя запалката и почвам, да прегарям въжето. То капронено, колкото цигара дебело. Изгарят ми пръстите ама въжето едва-едва се прокъсва. А Ваньо рита и хъри, в скута ми е. Изпускам го, минава ми мисъл, бяга от него живота.
Тресем се и двамата на гредата, и пламъкът също. А конвулсиите продължават. Не знам туй детенце усети ли ме, ама като се лашна изведнъж силно – и двамата паднахме на земята, а въжето, дали щото беше почти прегоряло или омекнало беше от пламъка – се скъса.
Паднахме на един разстлан боб. Куцук-куцукам, крака и гръб ме болят но го изваждам на светло, навънка. Оглеждам го по-внимателно. Тъканта на вратлето му е обхванала и въжето, но и клупът на примката. Представа нямам какво да правя.
Дъх нямам дори да извикам. Треса се и имам чувството, че и очите ми треперят, всичко пред мене играй! Безсилен съм, а дете си отива в ръцете ми.
Подула се е тъканта и е затворила цялото място около въ-жето. Обвила го е и него. И се не вижда.
Сам съм.
С умиращо дете в ръцете ми.
Дори кучето се скри в колибата и млъкна. Гледам на външ-ната мивка един голям кухненски нож. И от желание чудо да се получи, започвам да чегъркам зад врата му, че да освободя примката. Порязах го, и себе си нарязах, но възела отрязах. А когато махнах въжето – лицето на Ваньо – като зашито. Очи, нос, уста – няма. Не ги различавам. Балон от детска плът. Даже ушите му като плондери! Ужас ме обхвана. Ще се пръсне сърцето ми на мига!
На времето в училище, по трудово обучение, рязахме с едни резци по линолеум. Тъй и вратлето му – издълбано от въжето стои. И ивицата синя! Смъртно синя!
Плискам го с вода, правя му изкуствено дишане. Пак, с ше-пите, вода от чешмата и – на лицето му. Пак дишане…Време ми-нава. Кънтят ми в главата секунди, минути… А Ваньо не диша.
Хъри, дави се, ама въздух не поема нормално. Аха-аха да се нормализира дишането и пак хърене и давене! Седнах, с него на ръце. Плача ли? Потен ли съм? Нямам представа. Лепна и се не сещам, че детето се е попикало от страх. Гледам му личицето, пък то страшно е поглед да задържа върху му… И взех да му се моля!
– Дишай, момчето ми! Силен си! Не ме предавай сега! От мене сила вземи! Дишай! Дъх поеми, дете! Давай!
И пак изкуствено дишане. И го обръщам с главата надолу –кръв да му дойде в мозъка. Да се съживи някак. На цимента пак слагам го, по гърдите да го натисна. Под чешмата го придърпах, по лесно с вода да го плискам. Вечност мина в съзнанието ми. Толкова исках да спра времето, че дори да го върна назад! Чак сърцето ми се забави.
И се отчаях.
Аха да седна до него и Ваньо изрева!
Като новородено го причух. И като пое дъх и завика едно:
– А-ааааа-хъ!
Но след няколко секунди пак спря да диша. И пак същата процедура започвам. Но, взеха да му се отварят очите. Показаха се зениците му. А като ме видя – рев! Сълзите ще го задавят чак.
А аз му говоря: „Синко, спокойно! Мина лошото! Дишай! До теб съм. Държа те, Ваньо“!
И се съвзе. Гледа ме, диша, мига и се мъчи нещо да каже. Ама хъркорене излиза. Но поне устата му се отваря да поеме въз-дух.
Наплисках го пак и се оглеждам дали някой няма да дойде. Ама къщата крайна. Хората са на работа. Моторът разбит. Сами сме. Но вече сме двамата.
И започвам да мисля по-трезво. Може и да не дойде някой. Но аз все ще измисля какво да направя, че да го откарам поне до мегдана. Защото силици нямам. И да мисля много-много още не мога. Седя до детето, но да стана безсилен съм.
През главата ми мина, че на баща му ще трябва да обясня-вам и почувствах се зле. Лошо. Какво да обадя? И какво помня изобщо? Адреналинът тресе ми цялото тяло.
До ден днешен не съм им казал и половината от туй дето се-га го говоря.
Да обяснявам, че не съм виновен? А не съм ли?
Струва ли кутия химикалки един човешки живот?
Не мога! И стана това – вината ме изправи на крака.
Срамът от мене си ме прати да разбия прозореца и да се об-адя по телефона в здравната служба. А там изненада. Медицинската сестра ми отвръща:
– Щом диша, не ти трябвам. Звъни на Бърза помощ!
Звъня и в полицията. От там отговарят :
– Добре бе! Обесил се, обесил се! Нали вече е жив. Не е твоя грижа. Семейство има. Карай си работата.
– Ами пораженията? – казвам им. – Искат грижи. На косъм е все още на детето животът.
– Карай си работата! – дежурният ми повтаря. И затвори.
Баща му пристигна след няколко часа. А аз успокоявам детето, до него съм. Каза ми то, че от срам на живота си е посегнало.
И идва бай Цоню Киселия, татко му, и трепери. Понечва ръка да целува, ама и въпрос ми подхвърля:
– А на жената, в болницата, какво да кажа?
– Нищо, казвам му. Някои неща са да се не казват.
През нощта останах в тез хора. Вардя го Ваньо, втори път да не посегне. Че бащата и той да се предава готов е… Грохна от страх човекът, какво е можело да се случи. Пазя и него. Време им трябва, разбирам, сили да дойдат.
Било, каквото било. Минало…
И идва Иванов ден. Намира ме Ваньо, в ръцете с кутия лимонови резенки.
– Чичо Руси, заповядай, вземи!
– Честит празник, синко! Ваньо, живо да ти е името и ти да си жив и здрав. Голям мъж да пораснеш!
– Аз, чичо Руси, като порасна, като теб искам да стана.
– Полицай ли, мойто момче?
– Няма значение какъв, чичо Руси! Важното е животи да спасявам. Да ти призная, като се гърчех на гредата, много ми тъжно стана. Първо за живота на мама. После за живота на тати. И на бати, де, също. Ама и за моя живот тъжно ми бе, чичо Руси. И ти признавам – срамът сила ми дава сега. Исках туй да ти кажа. Благодаря ти!
И се разплака детето. А аз с него рева на площада.
Когато си дойдат тез хора, щот се изнесоха от село, такова уважение усещам, че само страхът да не ги разочаровам, с някоя моя постъпка, ме бута в правия път днес, и мене.
Полицай стана Ваньо. Голям е вече. И като ме прегърне, ко-га дойде, да ме види, на Иванов ден, кокалите ми пращят.
– Полека – викам му, – ще ме сгънеш. А той:
– Ти ме не пусна на гредата в отвъдното, и аз здраво ще те държа, чичо! И стиска ли, стиска.
Въжето, дето не успях да го скъсам, с него ме свърза здраво. Съдбата до живот ни събра. И друг стана светът ми, господин Главен. Но разбрах нещо – докато туй детенце спасявах, аз себе си спасих.
Вече не питам се как и кое. Не блуждая във въпроси. Не!
Кога усетя, че ме обзема слабост, излизам и търся помощ на някой да дам. Ако щеш – дърва да нацепя, ако трябва – друго не-що си. Ей тъй, без причина. От съвест.
Не е важно да е голямо. Трябва като за мен да го правя. Щото то пак за мен се оказва, че е.
Свързани сме, вързоп жив сме, всичките хора, Докторе. Ама сме го забравили, някак. И кога го усетим – плачем. Ей тъй, от радост. Уж за друг някой, а за себе си всъщност.
За туй плача на Иванов ден. А годината много дни има. И си пожелавам, много други хора, като мен повод да имат. Скрити сълзи да ронят. Нечий живот да са спасили. Че, значи, и себе си също. И всички ни дружно.
Погледнах го. Сипах по два пръста уиски в чашите ни. Станах, да го прегърна. И някак едва се сдържах, ръката да му целуна.
Писал съм какво ли не. Но над това плаках.
И за детето, и за него. Но и себе си не изключих.
– На здраве, приятелю! Бог да е с нас!
– И с всички ни да е! – отвърна ми бай Руси.
Не чашите, три думи: живот, съвест и дружно – звъняха.