Известно е, че в началото на реставрацията на капитализма представители на художествената интелигенция – певци, артисти, писатели, занимаващи се с хуманитарни науки, бяха сред най-гласовито ревящите „Демокрация“ водещи фигури в седесарската опозиция и участници в ударното ядро на реставраторите. Иронията на станалото през изминалите три десетилетия обаче е, че именно културата и хуманитарната сфера се оказаха между много силно пострадалите от тази реставрация. От едно общество, в което популярен принцип беше „естетизация на всички сфери на живота“ и културата да бъде създавана „по законите на красотата“, се мина към чалга култура и масова култура на пошлостта и халтурата. Българската култура е минимизирана и изместена от стотици пъти по-разпространяваните англосаксонски културни продукти, информация и пропаганда, струящи от всеки телевизионен канал и от всяко дигитално устройство. Но както е добре известно, каквато сам си направиш, никой не може да ти го направи.
Сега, когато пиша за социалистическата и днешната култура, пред мен е в. „Минаха години“ от 18 май 2020 г. Та в него на с. 39, на интервю с нашата известна пианистка Даниела Дикова, са сложили заглавие: „Културата в България след 1989 г. бе съсипана“. Струва ми се, че малко е пресилено. И в последните 30 години можем да говорим за духовно развитие на българина, да пишем за неговите постижения в областта на литературата, музиката, пеенето, живописта. За това, че българинът продължава да се интересува от филмовото, драматургичното, оперното, хоровото, симфоничното изкуство. Че има ренесанс на българския фолклор и народните танци, които все повече привличат младите хора. И все пак…
Спомням си първите ми контакти с културата по времето на социализма. Пред очите ми е подвижното кино в селото на моите родители и гледането на всички филми в трите кина на Перник. Спомням си за театъра в Двореца на културата в Перник. За концертите на Борис Машалов, Гюрга Пинджурова, Костадин Гугов, Ибро Лолов, Павел Сираков. За посещенията на цирка и естрадните концерти в Перник. Всичко това бе възможно, защото в моя граовски край и конкретно в Перник покрай материалното благополучие се развиваше активна културна дейност. Бяха открити нови читалища, библиотеки, музеи, мемориални комплекси, кина, младежки домове, изложбени зали в района. През 1957 г. в Перник е открит Дворецът на културата. В големия му салон ежегодно драматичният театър „Боян Дановски“ даваше към 250 представления. През 1961 г. е открит Културен дом на металурга, а през 1962 г. и Културен дом на миньорите. През 1966 г. в Перник се провежда първият национален фестивал на кукерите и сурвакарите. В Брезник пък от 1977 г. се провежда ежегоден Граовски фолклорен събор. Създават се стотици самодейни колективи – певчески, танцови и театрални. Някои от тях (детският хор „Родна песен“, хор „Темелко Ненков“, танцов състав към Дома на металурга, Ансамбъл за народни песни и танци при Двореца на културата, ансамбъл „Граовче“ и други) популяризират граовските песни и танци в България и в чужбина.
Но да не ви занимавам с моите „културни“ спомени, а да се върнем към въпроса
не за социалистическата, а за културата въобще
Да, по времето на социализма тя бе силно идеологизирана, трябваше да се съобразява с изискванията на БКП. Може много да говорим за идеологическите и естетическите догми на т.нар. социалистически реализъм. За ограниченията, водещи до цензуриране на художествени творби, за репресиите по отношение на отделни творци. И все пак…
През 50-те години излязоха „Тютюн“ на Димитър Димов, четирилогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“ на Димитър Талев, „Крадецът на праскови“ и „Иван Кондарев“ на Емилиян Станев, които станаха класика в българската литература. И за сведение на тези, които обичат да споменават как Димитър Димов е бил критикуван за неговия роман, да припомня, че лично тогавашният министър-председател Вълко Червенков го защитава от критиците и дава път на романа.
След Априлския пленум (1956) започна преиздаването на подминавани дотогава творби като „Строители на съвременна България“ на Симеон Радев, на класиците Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Ангел Каралийчев, на позабравени писатели и поети като Димитър Подвързачов, Кирил Христов, Тодор Влайков, Стоян Загорчинов, Стоян Михайловски, Яна Язова и др. Появиха се отлични произведения на детската литература, историческа проза, научната фантастика, на хумора и сатирата. Поезията заблестя със стиховете на Атанас Далчев, Дора Габе, Елисавета Багряна, Пеньо Пенев. След 60-те години творят Александър Геров, Блага Димитрова, Валери Петров, Добри Жотев, Павел Матев, ражда се „априлското“ поколение на Андрей Германов, Владимир Башев, Дамян Дамянов, Любомир Левчев, Христо Фотев. Идва талантливото поколение на Антон Дончев, Вера Мутафчиева, Георги Данаилов, Дончо Цончев, Иван Динков, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Лиляна Стефанова, Недялко Йорданов, Николай Хайтов, Павел Вежинов, Станка Пенчева, Тончо Жечев, Янко Станоев и много други. Ражда се криминално-приключенската литература с произведенията на Андрей Гуляшки и Богомил Райнов. Също литературната фантастика, започнала от Светослав Минков и продължена от Любен Дилов. Към тях да прибавим драматурзите Георги Свежин, Драгомир Асенов, Емил Манов, Иван Радоев, Йордан Радичков, Камен Зидаров, Камен Калчев, Кольо Георгиев, Лозан Стрелков, Михаил Величков, Надежда Драгова, Никола Русев, Николай Парушев, Орлин Орлинов, Панчо Панчев, Пелин Пелинов, Станислав Стратиев, Стефан Цанев. Да не забравим „бунтарите“ Борис Христов и Константин Павлов. И една плеяда от сатирици-хумористи – Васил Цонев, Генчо Узунов, Марко Ганчев, Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Радой Ралин, Черемухин, Чудомир.
В театрите работят като режисьори Асен Шопов, Бина Харалампиева, Боян Дановски, Васил Мирчовски, Вили Цанков, Гертруда Луканова, Елка Михайлова, Енчо Халачев, Желчо Мандаджиев, Димитрина Гюрова, Здравко Митков, Илия Добрев, Крикор Азарян, Кръстьо Мирски, Леон Даниел, Любен Гройс, Методи Андонов, Младен Киселов, Моис Бениеш, Надежда Сейкова, Николай Люцканов, Николай Поляков, Пламен Марков, Стефан Сърчаджиев, Филип Филипов. Играят се български и множество пиеси на съветски, американски, английски и други европейски драматурзи. Театралните салони са пълни със зрители.
Ами киното. През 60-те години българите с посещенията си годишно на филми са на едно от първите места в света, киносалоните от 213 през 1944 г. стават 3700, което е дори повече от Франция с нейните 2000 кина. България изнася филми в 70 страни, печели 813 награди на международни кинофестивали, най-много от шедьовъра на Методи Андонов и Николай Хайтов „Козият рог“.
Да споменем филмовите режисьори и сценаристи Анжел Вагенщайн, Бинка Желязкова, Боян Папазов, Борислав Шаралиев, Владимир Янчев, Въло Радев, Георги Дюлгеров, Георги Мишев, Гриша Островски, Димитър Петров, Едуард Захариев, Зако Хеския, Захари Жандов, Иван Андонов, Иван Ничев, Иванка Гръбчева, Ирина Акташева, Киран Коларов, Людмил Кирков, Людмил Стайков, Никола Корабов, Николай Волев, Рангел Вълчанов, Христо Ганев, Христо Писков.
В киноцентъра в Бояна са заснети над 450 пълнометражни игрални филма и още 400 телевизионни филма и епизоди на сериали. През периода на социализма са прожектирани общо 6444 игрални филма от 52 страни, от тях 516 са български, 1971 – съветски, 2325 – от останалите социалистически страни, и 1716 – от капиталистически страни. Много от тогавашните български филми, и най-вече комедиите и историческите, а също сериалите „На всеки километър“ и „Петко войвода“, и сега са предпочитани за гледане по телевизията. Помните ли, че през 2015 г. се проведе анкета за най-харесваните български филми от зрителите. В първата десетка всички са отпреди 10 ноември, а до 50-то място са посочени само пет филма, заснети след 1989 г.
В театрите и филмите играят талантливи артисти, приемници на Адриана Будевска, Владимир Трендафилов, Димитър Панов, Иван Димов Ирина Тасева, Кръстьо Сарафов, Олга Кирчева, Пенка Икономова, Стоян Бъчваров. Тях ще спомена по-подробно:
По-възрастните: Анани Явашев, Андрей Чапразов, Апостол Карамитев, Асен Миланов, Богомил Симеонов, Борис Арабов, Васил Димитров, Васил Попилиев, Васил Стойчев, Венелин Пехливанов, Виолета Бахчеванова, Георги Георгиев-Гец, Георги Раданов, Георги Русев, Георги Черкелов, Григор Вачков, Джоко Росич, Добромир Манов, Досьо Досев, Димитър Буйнозов, Домна Ганева, Емилия Радева, Жана Стоянович, Иван Братанов, Иван Янчев, Иванка Димитрова, Ицко Финци, Йордан Матев, Катя Зехирева, Кирил Янев, Коста Цонев, Костадин Кисимов, Ламби Порязов, Лео Конфорти, Леда Тасева, Лили Попиванова, Люба Алексиева, Любен Калинов, Любомир Кабакчиев, Магда Колчакова, Маргарита Дупаринова, Мария Русалиева, Мария Симова, Мила Павлова, Мирослав Миндов, Наум Шопов, Никола Динев, Никола Рударов, Николай Бинев, Петко Карлуковски, Петър Василев, Петър Слабаков, Петър Чернев, Пламен Чаров, Рачко Ябанджиев, Росица Данаилова, Ружа Делчева, Славка Славова, Спас Джонев, Стефан Гецов, Стефан Илиев, Стефан Пейчев, Стефан Сърбов, Стойчо Мазгалов, Стоян Гъдев, Таня Масалитинова, Цонка Митева, Щилиян Кунев, Юрий Яковлев.
По-младите: Адриана Андреева, Александър Притуп, Ани Бакалова, Антон Горчев, Антон Радичев, Антони Генов, Аня Пенчева, Асен Кисимов, Банко Банков, Белла Цонева, Богдана Вулпе, Борис Луканов, Валентин Гаджоков, Ванча Дойчева, Ваня Цветкова, Васил Михайлов, Васил Попилиев, Велко Кънев, Виолета Гиндева, Виолета Минкова, Владимир Смирнов, Вълчо Камарашев, Георги Гайтаников, Георги Джубрилов, Георги Кишкилов, Гинка Станчева, Грета Ганчева (и певица), Джуни Александрова, Димитър Вачев, Димитър Герасимов, Елена Мирчовска, Елена Кънева, Елена Райнова, Жени Божинова, Жени Филипова, Живко Гарванов, Жоржета Чакърова, Златина Дончева, Иван Балсамаджиев, Иван Григоров, Иван Иванов, Иван Налбантов, Иван Несторов, Илия Добрев, Илия Раев, Илка Зафирова, Ирен Кривошиева, Ириней Константинов, Искра Радева, Йорданка Кузманова, Йосиф Сърчаджиев, Катя Чукова, Катя Паскалева, Кирил Варийски, Кирил Кавадарков, Константин Цанев, Коста Карагеоргиев, Латинка Петрова, Лидия Вълкова, Лили Филипова, Лора Керанова, Лора Кремен, Луна Давидова, Лъчезар Стоянов, Любен Чаталов, Любомир Бъчваров, Любомир Димитров, Марин Янев, Мариана Аламанчева, Мариана Димитрова, Мариус Донкин, Мария Каварджикова, Мария Статулова, Мария Стефанова, Мая Бабурска, Мая Драгоманска, Меглена Караламбова, Милен Пенев, Мимоза Базова, Михаил Петров, Надя Топалова, Невена Коканова, Невена Мандаджиева, Никола Гълъбов, Николай Николаев, Николай Узунов, Пепа Николова, Петя Силянова, Петър Вучков, Петър Гюров, Петър Попандов, Продан Нончев, Радко Дишлиев, Рашко Младенов, Рената Киселичка, Руси Чанев, Сава Хашъмов, Сашка Братанова, Светослав Пеев, Северина Тенева, Слава Рачева, Сотир Майноловски, Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев, Стоян Алексиев, Стоян Стоев, Тодор Генов, Филип Трифонов, Цветана Манева, Явор Милушев, Янина Кашева и още много други.
Сатириците Ангел Георгиев, Антон Карастоянов, Божидар Лечев, Васил Попов, Георги Калоянчев, Георги Мамалев, Георги Парцалев, Димитър Бочев, Димитър Манчев, Енчо Багаров, Иван Цветарски, Кирил Господинов, Климент Денчев, Константин Коцев, Нейчо Попов, Никола Анастасов, Саркис Мухибян, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Тодор Колев, Хиндо Касимов. Разбира се тандемът Илия Цоцин и Петър Добрев, а също Димитър Туджаров-Шкумбата.
Големи са успехите на българското анимационно кино. То възниква след 1944 г. и много бързо се създава оригинална българска анимационна школа, издигнала се до международни висоти и спечелила множество международни награди. Освен основателя Тодор Динов, трябва да посочим аниматорите Иван Андонов, Красимир Иванов, Слав Бакалов, Христо Топузанов и разбира се Доньо Донев с неговите „Трима глупаци“.
Столичният куклен театър и тези в провинцията радваха и възпитаваха децата, а покрай тях и родителите им, с чудесните куклени постановки, в които се изявяваха една плеяда режисьори и артисти.
Да, изобразителното изкуство е потискано до средата на 50-те години, то е и тематично, и стилово ограничавано, но след това идва времето на талантливите художници, рисували още от преди 1944 г, като Владимир Димитров-Майстора, Георги Павлов-Павлето, Дечко Узунов, Илия Бешков, Илия Петров, Найден Петков, Ненко Балкански, Стоян Венев, Цанко Лавренов. За да се появи поколението на Ванко Урумов, Георги Баев, Георги Божилов-Слона, Генко Генков, Димитър Казаков-Нерон, Димитър Киров, Дора Бонева, Енчо Пиронков, Златка Дъбова, Иван Димов, Иван Кирков, Иван Нинов, Иван Яхнаджиев, Йоан Левиев, Калина Тасева, Любен Зидаров, Никола Мирчев, Румен Скорчев, Светлин Русев, Сули Сеферов, Теофан Сокеров и други художници. След Иван Фунев в областта на скулптурата се изявяват Валентин Старчев, Вежди Рашидов, Величко Минеков, Георги Чапкънов, Крум Дамянов, Любомир Далчев, Секул Крумов, Ставри Калинов. Да прибавим художниците карикатуристи – Анри Кулев, Борис Димовски, Георги Чавдаров, Генчо Симеонов, Теню Пиндарев, Тодор Цонев. Многобройни са творците в областта на графиката, керамиката, текстила, декоративно-приложните изкуства.
Подобен проблем е имало и в развитието на музиката. Александър Райчев, Константин Илиев, Лазар Николов са критикувани от партийната преса, но след 60-те години техните произведения са признати. Идва времето на Васил Казанджиев, Красимир Кюркчийски, на новите произведения на класиците Веселин Стоянов, Любомир Пипков, Марин Големинов, Панчо Владигеров, Парашкев Хаджиев.
Ами какво да кажем за десетките, ако не и стотици наши естрадни изпълнители, които, подкрепени от талантливи композитори (Александър Бръзицов, Александър Йосифов, Ангел Заберски, Атанас Бояджиев, Атанас Косев, Борис Карадимчев, Вили Казасян, Димитър Бояджиев, Димитър Вълчев, Зорница Попова, Мария Ганева, Митко Щерев, Морис Аладжем, Найден Андреев, Стефан Димитров, Стефан Диомов, Тончо Русев, Йосиф Цанков, Хайгашод Агасян, и др.) и поети (Александър Петров, Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Живко Колев, Маргарита Петкова, Миряна Башева, Михаил Белчев, Надежда Захариева и др.), пееха по телевизията и радиото и обикаляха надлъж и нашир страната и чужбина.
Ще ви върна към моите младежки години, когато вече се проявяваше една плеяда от талантливи певци и певици като Георги Кордов, Димитър Йосифов, Ирина Чмихова, Кирил Семов, Лиана Антонова, Мария Косева, Мария Мицева, Маргрет Николова, а по-късно и по-младите Бисер Киров, Богдана Карадочева, Георги Минчев, Васил Найденов, Борис Годжунов, Борислав Грънчаров, Боян Иванов, Йорданка Христова, Катя Филипова, Мария Нейкова, Маргарита Хранова, Мая Нешкова, Мими Иванова (и Развигор Попов), Михаил Белчев (и Кристина Белчева), Панайот Панайотов, Паша Христова, Петър Чернев, Петя Буюклиева, Стефка Берова (и Йордан Марчинков), Силвия Кацарова, Стефан Воронов, Христо Кидиков. Да добавим към тях джаз певиците Иълдъз Ибрахимова, Камелия Тодорова, Хилда Казасян. Разбира се, незабравимият Емил Димитров. И великата Лили Иванова. Да споменем съставите и дуетите: „Щурците“, „БТР“, „Диана Експрес“, „Тоника“ и „Тоника СВ“, „Тангра“, „Сигнал“, „Трамвай № 5“, „Ритон“,„Шик“. Към тях може да се добавят и десетки други естрадни изпълнители или състави, чиито песни и днес радват българската музикална публика. И да не забравяме знаменития международен фестивал „Златният Орфей”.
Ще продължа тази тема заради младите. Не вярвайте на твърденията, че по това време са преследвани тези, които са слушали и танцували западна музика. Та нали моето „поколение на магнетофоните“, когато се събирахме на купони, слушахме основно „Бийтълс“, „Ролингстоунс“, Елвис Пресли, Пол Анка, Боби Соло, Джони Холидей, Литъл Ричард, Том Джоунс и други известни западни изпълнители. Популярни бяха италианските лирични песни (на Адриано Челентано, Джани Моранди, Доменико Модуньо, Рита Павоне) и френските шансони (на Едит Пиаф, Далида, Мирей Матийо, Шарл Азнавур). Нали танцовите забави, които всяка неделя се устройваха в Двореца на културата в Перник, завършваха винаги с рокендрол и туист.
Вярно е, че имаше ограничения на тази музика и се правеха опити да се наложат български танци, които да изместят „упадъчните западни танци“. Но е вярно, че по това време във Франция имаше специален закон за ограничаване на американската поп музика. Че в САЩ имаше силно обществено недоволство от рокендрола и дори в някои щати бе забранен. Както е вярно, че по българското радио и телевизия Тома Спространов и Йордан Георгиев (Данчо Стълбицата) ни въвеждаха дълги години в света на българските и западните изпълнители и ни пускаха техните последни музикални творби. А как да коментираме обществения натиск напоследък да се отдели повече време на българската музика по телевизионните канали и радиата?
И днес се гордеем с оперните певци, които разнасяха името на България по цял свят. Александрина Милчева, Анна Томова-Синтова, Асен Селимски, Благовеста Карнобатлова, Борис Христов, Валерѝ Попова, Виолета Шаханова, Гена Димитрова, Калуди Калудов, Катя Попова, Лиляна Барева, Надя Афеан, Неделчо Павлов, Никола Василев, Никола Гюзелев, Никола Николов, Николай Гяуров, Павел Герджиков, Райна Кабаиванска, Райна Михайлова, Рени Пенкова, Румен Дойков, Стефка Минева, Стоян Попов, Юлия Винер-Ченишева и колко още знаменити наши изпълнители покоряваха световните опери и концертни зали и караха света да говори за „българското певческо чудо“. Сред оперните режисьори се откроиха Пламен Карталов и Светозар Донев.
Българските любители на оперетното изкуство дълги години се радваха на прекрасните Мими Балканска, Милена Баръмова, Тинка Краева, на Асен Русков и Коста Райнов, и след това на Арон Аронов, Видин Даскалов, Зорка Димитрова, Лиляна Кисьова, Лиляна Кошлукова, Любомир Бодуров, Людмила Чешмеджиева, Петрана Ламбринова, Минко Босев и много други, които ни запознаха с най-добрите световни оперети.
Оркестрите към оперите и оперетите, а също симфоничните оркестри и хорове се дирижираха от международно признатите Асен Найденов, Васил Арнаудов, Виктор Райчев, Георги Чапразов, Добрин Петков, Емил Табаков, Емил Чакъров, Емил Янев, Жул Леви, Иван Маринов, Киркор Киркоров, Лиляна Бочева, Месру Мехмедов, Михаил Букурещлиев, Петър Крумов, Руслан Райчев, Росица Баталова, Христо Недялков, Филип Аврамов, Филип Кутев. Да споменем световно известните Милена Моллова (пиано) и Минчо Минчев (цигулка).
Балетът по времето на социализма продължи традицията от 1928 г., когато се играе първият балет в България, и на основателката на балета в Музикалния театър Фео Мустакова. Най-ярък израз на това е провежданият от 1964 г. Международен балетен конкурс във Варна, който е най-старият и престижен конкурс в света, считан от балетната общност за Балетната олимпиада. На него и на софийска сцена изгряват звездите на Вера Кирова, Красимира Колдамова, Калина Богоева, Евгения Кръстева, Бисер Деянов, Ясен Вълчанов, Мария Илиева.
През този период стотици музиканти и певци, ансамбли и танцови състави разнасяха славата на българския фолклор в страната и чужбина. Сред тях се откроиха: Атанаска Тодорова, Борис Машалов, Борис Карлов, Верка Сидерова, Вълкана Стоянова, Гюрга Пинджурова, Ибро Лолов, Йовчо Караиванов, Костадин Гугов, Коста Колев, Любка Рондова, Магда Пушкарова, Магдалена Морарова, Мария Кокарешкова, Мита Стойчева, Надка Караджова, Павел Сираков, Павлина Горчева, Радка Кушлева, Стефка Съботинова, Христина Лютова. И все още пеещите Валя Балканска, Гуна Иванова, Калинка Вълчева, Калинка Згурова, Олга Борисова, Янка Рупкина. Още много имена могат да се посочат. Също ансамбълът на Филип Кутев, но и „Тракия“, „Пирин“, „Граово“ и десетки други самодейни ансамбли. Или хор „Мистерията на българските гласове“, детският радиохор, хор „Бодра смяна“, квартет „Сестри Кушлеви“, квартет „Славей“ и др. Да припомним изключителния принос към фолклора на акад. Николай Кауфман, обработил над 1000 народни песни.
Не само в България, но и в чужбина бяха известни чудесата на българските илюзионисти, сред които можем да споменем освен доайените Мистър Сенко и Факира Мити, също Астор, Ирко, Орфи.
Да ме извинят читателите за многото имена, които споменавам, и ако съм допуснал някои грешки. Подредил съм ги по азбучен ред в различните категории. Има и други, които заслужават да се посочат, а има и сфери на културата, които не разглеждам. Много от тях продължиха своята творческа дейност и след 1989 г. Но едно искам да подчертая. Че тогава се водеше
изключително активен и разностранен културен живот
В него се включваха хиляди талантливи българи, десетки хиляди самодейци и още стотици хиляди последователи и любители на едно или друго изкуство. Такава беше и политиката – културата да стане достъпна за всеки българин, да стигне до всяко кътче на страната.
Като говорим за повишаване на културата на българите, трябва да споменем окръжните и градските библиотеки в страната ни, даващи възможност книгите да стигнат до всеки жител и в най-затънтените нейни краища. Да споменем за дейността на хилядите читалища с техните 4000 библиотеки, 3200 театрални, 570 естрадни, 40 състава на художественото слово, 2000 хорове, 420 оркестри, 12 хиляди танцови състава и 180 ансамбли, обединяващи около 500 хиляди читалищни дейци.
Да не забравим и младежките домове, които се изградиха във всички окръжни градове и в много селища на страната, и в които клубове по интереси, театрални, музикални и танцови състави, дискусионни клубове развиваха богата и разностранна културна дейност.
Сега някои говорят с подигравка за опашките около Нова година за банани и портокали. Но аз помня други опашки, които целогодишно се виеха в София, пък и в провинцията. Опашките пред книжарниците за книги. Тогава се печатаха в огромен тираж книги на български автори, на автори от Съветския съюз и другите социалистически страни, но и на западни автори. Имаше какви ли не поредици – световна и българска класика, фантастика, приключенски, криминални, за деца и юноши, поезия. Та само стихосбирките на Дамян Дамянов се издаваха в тираж от 70 хиляди бройки. Но по-важното бе, че българите четяха жадно и чакаха с часове да закупят търсените от тях книги. При това на достъпни цени.
Може да се пише много сега за липсата на „свобода на печата“, за „вътрешната цензура“, но е факт, че през 1982 г. излизат 454 вестници с еднократен тираж от 6 552 831 броя и 306 списания с еднократен тираж от 4 341 370 броя. Българското радио с неговите национални програми „Хоризонт“, „Христо Ботев“ и „Орфей“ стига до всички кътчета на страната. Българската национална телевизия, която през 2019 г. чества своята 60-годишнина, стартиралата Втора програма през 1975 г. и откритите след това четири регионални центъра и две студиа в Пловдив, Варна, Русе, Благоевград, Велико Търново и Враца покриват цялата страна и са гледани практически във всеки дом на страната. Тези, които следяха редовно предаването на Драго Драганов „60 години БНТ“, трябва да са забелязали, че най-хубавите, най-качествените, най-гледаните, най-интересните предавания на телевизията са от времето на социализма. Това са предавания не „социалистически“, а общочовешки, за любовта, за доброто и злото, за семейството, рода и родината, за славната история на българския народ, за живота на нашите родители и прадеди.
И все пак, имат право от в. „Минаха години“ да твърдят, че културата след 1989 г. бе „съсипана“. Защото тази масова „социалистическа култура“ бе смазана, поругана и отхвърлена от
новите гаулайтери на културата
Бяха закрити десетки театри, опери, хорове, ансамбли. Останаха без работа хиляди артисти, певци, музиканти. От Народния театър „Иван Вазов“ за един ден бяха уволнени 30 артисти, повечето от които „народни“ и „заслужили“. Или може би точно заради това? Много от тях мизерстваха с ниските пенсии и си отидоха забравени и омерзени от действителността. Ще спомена Кирил Господинов, Мариана Аламанчева, Антон Горчев, списъкът може да се продължи.
Миналата година изпратихме с почести и с болка Стефан Данаилов. Но аз го помня как в първите години след 1989 г. идваше в магазина в Перник, където майка ми бе продавачка, за да го снабдява с колбасите на една софийска фирма.
Ненадминатият имитатор Христо Минчев-Пилето, който възпроизвеждаше 120 гласове и звуци, изнесъл над хиляда концерта в повече от 40 страни на света, го виждах преди да почине през 2012 г. встрани на НДК, приседнал да свири с кавала и да чака минаващите да сложат някой лев в шапката до него. Тъжна картина.
Театрите в България са имали през 1989 г. почти два пъти и половина повече зрители отколкото през 2018 г.
Прекратиха или рязко намалиха своята дейност читалищата. От 1990 до 2008 г. са закрити над 1200 читалища. Някои бяха дадени на бизнесмени да ги използват с комерсиални цели.
Библиотеките намаляха с около една трета и пари за закупуване на нови книги в тях почти няма.
Кината намаляха до 69 (с 226 екрана) и изключително слаба посещаемост. Това донякъде е обяснимо, тъй като по телевизията всеки може да гледа многобройните филми, които се прожектират, а от интернет да изтегли и гледа филма, който желае. Но защо трябваше киноцентърът в Бояна да се продаде на американци и сега да се правят по няколко български филма на година.
Бе прекратена дейността на държавния цирк и фактически уволнени десетките циркови артисти.
Издателствата се превърнаха в комерсиални организации, които предпочитат да публикуват западни автори, а българските да си плащат сами издаването на своите книги. През 1989 г. общият тираж на издадените книги е 58 милиона, а през 2018 г. е около 9 милиона. В София от 500 книжарници през 1989 г. сега са 50 пъти по-малко. Отгоре на това цените на книгите скочиха пет – десет пъти и станаха непосилни за много хора. Да не говорим за това, че социологичните изследвания показват, че сега сме на последно място в Европа по четене на книги.
Общият брой на вестниците намаля след 1989 г. с около 200, а тиражът им намаля няколко пъти. При това сред тях преобладават т.н. жълти вестници.
По времето на социализма външнотърговското дружество „Хемус“ изнасяше българска художествена и специализирана литература, периодика, произведения на българското изобразително изкуство, музика, художествени занаяти и други стоки, свързани с българската култура, участваше активно в международни прояви, в ежегодни панаири на книгата в Москва, Лайпциг и Франкфурт, на изобразителното изкуство в Базел, организираше дни на българската култура в социалистическите страни. След 1989 г. „Хемус“ бе раздържавено и приватизирано, начело застанаха хора без отношение към българската култура, които разпродадоха за жълти стотинки материалната му база.
В едно интервю на Елка Константинова, министър на културата в правителството на Филип Димитров, на въпроса кое е най-важното дело, което е свършила като министър, се хвали, че въпреки натиска върху нея, тя не била уволнила известен театрален режисьор. А пък един от зам.-кметовете на София, отговарящ за културата в първите години след 1989 г., изтъква, че най-важната работа, която е свършил, е подмяната на имената на стотици улици в София. Да спомена, че при тези преименувания бе сменено името на улица „7 ноември“, защото се свързва с Октомврийската революция в Русия. А истината е, че улицата е наречена така в памет на победната битка на българската армия над сърбите на 7 ноември 1885 г. при село Гургулят, Софийско. Без коментар…
И ако има носталгия по тази „социалистическа култура“, най-вече от нейните дейци, но и от милиони български граждани, то тя идва поради
сравнението с днешната култура
Тя навлезе с американските филми, изпълнени с убийства, порнография, садизъм, перверзии, жестокости, с морал, непознат в следосвобожденска България. При това превзели кината и най-вече телевизионните канали и повтаряни до втръсване.
Заля ни с индийските, латиноамериканските и турските сериали, окупирали националните и частните телевизионни канали.
Тя навлезе с десетките „жълти“ вестници и списания, изпълнени с клюки, фалшиви новини, оклеветявания, с измислени звезди и ровене в техния интимен живот.
Навлезе с чалгата, която окупира младите хора със своята пошлост и елементарност.
Навлезе с малкото български филми, повечето от които безпомощни в художествено отношение и слабо гледани от българите.
Навлезе с театралните постановки, в които доста години се даваше предимство на голотата и вулгарността.
Навлезе с литературата, подражаваща на посредствените западни и американски сюжети.
Навлезе с ВИП „Брадър“ в телевизията.
Навлезе с хилядите практикуващи гадатели, врачки, магове, биолечители, астролози, печелещи от все по-суеверните българи.
Вероятно и вие четете и слушате излизащите в медиите спомени, интервюта на културни дейци – артисти, певци, художници, писатели, режисьори, композитори, които са творили и преди, и след 1989 г. Това, което най-много проличава в тях, е носталгията. Носталгия не по идеологията. Носталгията по това, че държавата е подкрепяла силно тяхната дейност, а сега са оставени на произвола на съдбата. Че са били уважавани, тачени и подкрепяни всячески. Че са им били организирани хиляди концерти в страната и в чужбина. Че не са имали материални проблеми, а сега изнемогват с минималните си пенсии. В книгата си цитирам подобни изказвания на няколко известни дейци на културата.
Но пак ще повторя, не трябва да бъдем крайни в оценката за състоянието на културата в наши дни. Може би ние, възрастните, не разбираме културата на младото поколение и изпитваме традиционната носталгия по миналото. Спомням си моята баба и дядо, които се отнесоха безразлично към киното и телевизията. Тогава бях учуден, но сега, когато съм на техните години, ги разбирам – и аз проявявам впечатляваща индиферентност към най-новите постижения на науката, които навлизат в живота ни и с които децата се раждат и живеят от малки. Нали ги виждаме – още не проходили, а вече боравят с джиесемите, с таблетите. А по-големите по цели часове стоят пред компютрите и живеят в този техен виртуален свят. Ново поколение, нова култура. И трябва да я приемем. Така, както е приемана културата на нашето поколение и тази на предишните поколения. Преди пет хиляди години в древен Вавилон, някой, вероятно възрастен човек, написал: „Taзи млaдeж e paзвpaтeнa дo дънoтo нa дyшaтa cи… Hиĸoгa нямa дa зaпpиличaт нa млaдeжитe в минaлoтo. Ceгaшнoтo млaдo пoĸoлeниe нямa дa мoжe дa cъxpaни нaшaтa ĸyлтypa“.
А през 1883 г. Иван Вазов, огорчен от загубата на идеали от следосвобожденското поколение, отправя укор към българите в знаменитото си стихотворение „Линее нашто поколенье“. Прочетете го. Важи с пълна сила за днешното време.
Нищо ново под слънцето!
[*] Откъс от новата книга на Бончо Асенов. Носталгията в България, С., Изд. „Скала принт“, 2020
