Без категория
Екзистенциална история на социологията в България

Димитър Цацов, Таня Неделчева - 18 януари 2021
Изтегли в PDF

 

Димитър Цацов, Таня Неделчева
Екзистенциална история на социологията в България
(от 50-те до края на 60-те години на ХХ в.)
ISBN 978-619-239-503-2
Авангард прима, София, 2021


Откъс

Развитието на социологията в България през втората половина на ХХ в. започва в Института по философия към БАН, създаден в началото на 1945 г. През първите няколко години от своето съществуване Философският институт не води активна изследователска работа, няма свои щатни сътрудници и не е вътрешно структуриран. Първият му щатен сътрудник е назначен през 1948 г., а интензивна научна работа започва през 50-те години на ХХ в., когато са привлечени няколко български философи от други институции, както и редица млади изследователи. Институтът по философия се ражда в първите следвоенни години – бурно време на големи планове за промени във всички области на обществен живот, съпътствани и от големи грешки. Той е част от радикалната структурна реформа, която претърпява БАН по това време. В периода 1945-1947 г. се изработва нов устав на Академията, с който се предвижда създаването на институтите и се слага начало на изграждането на този голям потенциал, който натрупва тя през следващите десетилетия. Специално в областта на философията до този момент в системата на БАН са работили трима философи: Иван Георгов (до смъртта си в 1936 г.), Димитър Михалчев и Спиридон Казанджиев. Първата стъпка в създаването на института е приетото през юни 1945 г. решение за Философско-правно-стопанския клон на Академията да предложи в Управителния съвет основаването на няколко института, между които и Институт по философия и образование. На 30 юли 1945 г. това решение минава през Управителния съвет на БАН, а на 17 септември същата година Общото събрание на Академията приема план за преустройството й, в който се вписва и Институтът за философия и образование. В средата на следващата година вече е съставен и план за работата му, макар че той още фактически не съществува. Този план е ориентиран изключително към изследването на националната философска мисъл и нейната история. В него се предвижда преди всичко реализирането на монографично изследване върху историята на българската философска мисъл (с ръководител Димитър Михалчев), на второ място – изследване върху педагогиката и образованието у нас (с ръководител Сп. Казанджиев). Третата тема също е национална – ръководител е Сп. Казанджиев и е посветена на труда и битовия светоглед на българския народ (разгледана в по-широк план това е социологическо направление – б.н. Т.Н., Д.Ц.). Тази насока е отразена и в самия Закон за БАН, приет през февруари 1947 г. Приоритетна задача на Академията е: “да съдействува за всестранно развитие на науките и изкуствата в България, с особено внимание върху историята, езика и бита на българския народ и останалите балкански народи”.

През март 1947 г. за председател на БАН е избран Тодор Павлов. Два месеца по-късно Управителният съвет го избира и за директор на Института по философия. Светослав Славков е назначен като първия научен сътрудник на новосъздадения институт. Това е и годината, която може да се смята за фактическо начало на института поне по две причини. Тогава се поставя началото на новата институционална структура като се назначават първите щатни сътрудници извън влезлите по право академични членове. Съставя се и първият план, по който реално се работи през следващата година. Към 31 декември 1948 г. Институтът по философия има следния състав: академик Тодор Павлов, академик Михаил Димитров, академик Спиридон Казанджиев, академик Димитър Михалчев, асистент Светослав Славков и машинописка Ганка Сватова.

През 1952 г. идва група млади хора, които ще оформят облика на философския живот в България през следващите десетилетия. Това са бъдещите академици Азаря Поликаров и Николай Ирибаджаков, чл. кор. Кръстьо Горанов, проф. Бернард Мунтян и редица други. Списание “Философска мисъл” е негов печатен орган. В продължение на две десетилетия (1954-1973 г.) излизат и “Известия на Института по философия”, където са публикувани първите социологически изследвания на Живко Ошавков, Стоян Михайлов, Нико Яхиел и др.

Амбицията на създателите на Философския институт е да го превърнат във водещ изследователски център. В него се провеждат многопосочни изследвания в целия спектър от проблеми на теоретичната и приложната философия и обществознание. Обособяват се редица секции като началото е поставено от секции “Диалектически материализъм и логика” и “Исторически материализъм”, основани през 1952 г., а през 1959 г. и секция “История на философията”. Институтът по философия се създава в нова геополитическа обстановка. През втората половина на ХХ в. в България се установява нов тип социално-икономическа и политическа система. Коренно се променят ценностните вектори на обществения живот, формира се друг стил и начин на живот. Една от особеностите в интелектуалната панорама е доминирането на определена философия, а именно марксизма. В условията на догонваща модернизация философията, респ. марксизмът, придобиват и други функции: “ролята на светоглед, на инстанция, задаваща крайна съвкупност от ценности в едно слабо религиозно и секуларизиращо се общество, каквото е българското… Втората функция на философията в едно бързо модернизиращо се общество е легитимиращата… Третата функция на философията в условията на взривна модернизация е рационализацията на общественото съзнание и създаване на методологии, извеждащи науката като ключов инструмент на развитието” (Проданов, Социология на философията, С., Авангард Прима, 2012: 133-135).

Ако се разгледа дейността от по-широка историческа гледна точка Институтът по философия е философски център, в който се развива ускорено т.нар. материалистическа линия във философията, която възниква в началото на историческото развитие на философското познание. В този аспект мисията му е да продължава тази вековна традиция в историята на философията като се разработват многобройните философски проблеми от материалистическа гледна точка. В това отношение Институтът продължава съществуващата материалистическа философска традиция в културната история на България, като се прави успешен опит да се акумулират ценни идеи, родени в различни философски контексти – български, немски, руско-съветски и др. Изследователската стратегия е наложена и от политически фактори, защото след Втората световна война България е в орбитата на влияние на Съветския съюз, в която т.нар. марксизъм (диалектически материализъм) е основната водеща философска и идеологическа парадигма (Цацов, Неделчева 2020).

Като продължител на материалистическата линия във философията Институтът по философия внася много ценен принос в осмислянето на редица фундаментални и по-частни проблеми. През последните години се прави опит да се омаловажи значението на разработките на членовете на Института като се екстраполират върху неговата изследователска дейност политически ангажирани категориални схеми, които водят до наслагването на отрицателни характеристики. Но такива силни предимно политически абстракции като тоталитаризъм, тоталитарен стил на философстване (тоталитарна социология) имат по-скоро претенцията да покажат мястото на техните автори в съвременната политическа палитра, а не като елемент от изследователски инструментариум. Изобщо времето на големите разкази отмина; отмина времето и на големите абстракции. Нужно е микроскопско вглеждане и намиране на различията. Нужно е друго изследователско отношение към близката философска и съответно социологическа традиция, което да бъде по-задълбочено, подиференцирано. Мнението, че с някакви изключения българските философи (социолози) от това време (от 40-те до средата на 80-те години на ХХ в.) практикуват тоталитарен стил, е твърде повърхностно, защото прокарва пряка връзка между доминиращата идеология и конкретния процес на “производство” на философеми. По-голямата част от написаното от българските философи (социолози) през втората половина на ХХ в. заслужава внимание, не трябва да бъде забравяно, а да се изследва в търсене на ценни идеи. Философско-социологическите разработки като човешка дейност са потопени в многослоеста среда – социокултурни, научни, , политико-идеологически, философски традиции, етноособености, личностни психологически характеристики и т.н. Всяка детерминанта може да бъде изследвана, но всяка от тях има хоризонт на валидност. Реалният процес на формиране на социологията в България може да бъде сканиран от различни гледни точки и всякакви опити за неговото едномерно обяснение са методологически неправомерни редукции. Изобщо “правенето” на история на българската социологическа мисъл през втората половина на ХХ в., която да се основава само на един обяснителен фактор, например “политикоидеологическия”, е крайно ограничено. Така се създава бедна реалност за онова, което е протекло в действителната история. Именно поради това показването на фрагменти от живата българска история на социологията е онази основа, която, от една страна, показва слабостта на едномерния методологически арсенал, а от друга, необходимостта от по-комплексен подход, в който ясно да бъдат очертани възможностите на всеки отделен фактор за обяснение.

Историята на Института е интересен изследователски казус, защото философията и социологията се превръщат в един от инструментите и за легитимация на политическата власт като в нея се пресичат сложни траектории – на идеологията, културата, традициите, опитите за догонване в теоретично отношение и еманципиране от доминиращите големи “братски” идеологически центрове. Така се създава особеният контекст, в който например идеологическият фактор се разпилява на личностно ниво. Внимателното вглеждане ще трябва да отчете, че наглед единната идеологическа “обвивка”, идейният мащаб, който трябва да се спазва, се модифицира като всекидневна практика на многобройните дейци от българската философска и социологическа публичност. Казаното в голяма степен се отнася и до характеризирането на държавната идеология през този период като “марксизъм” или “марксизъм-ленинизъм” без да се търсят допълнителни конкретизации. И така онова, което се назовава “марксизъм” или “марксизъм-ленинизъм” при една по-естествена оптика вече се разпада на различни насоки и тенденции. Ако се разгледа само откъм философската му страна, т.е. онова, което се нарича диалектически материализъм или класическите названия “онтология” и “епистемология”, така нареченият марксизъм вече е и национално определен. Както вече бе казано, а и доказано, именно доминирането на основнонаучната философия, представена от Димитър Михалчев, задава основните проблемни кръгове, с които се занимават българските марксисти от първата половина до 70-те години на ХХ в.