Има една песен, която поне двайсет пъти в годината ми кънти в главата, и тя е „Върви народе възродени“. И най-вече заради онова: „Напред, науката е слънце“. И тъй. Пеем я така тази песен, и двете училища в село, с байраци, с духова музика, че ни изпраща с овации населението по тротоарите. Прибирам се в къщи, а тати пита: „Какво научи? Момче, запомни, във втори клас си вече! От днес нататък не искам да ме викат на родителски срещи! Искам вечер, като отворя вратата на стаята ти, да те заваря или да четеш книга, или ако спиш, книгата да е до главата ти! Аз на втора работа почвам да се блъскам, но ще те изуча, татковото“.
Вземам книжки от библиотеката, и чета… А, на края на годината – родителска среща. Само аз – сам, но пълен отличник. Сам си подписвах бележника. Тати тъй ми каза да правя. Отговорен да съм за действията си. И гордостта, и срамът – мои да са си.
С пет и седемдесет и пет завършвам осми клас. От трийсет и двама души само една Димитринка е по-отличник от мене. Дадоха ни диплома и препис, в две училища имам право да кандидатствам. Тати ме пита къде искам да уча, и аз веднага – в радиотехникума в Търново. Защото по-големи с две-три години момчета, които учат там, от село, са и по-интелигентни, и по-тъй, по на хора приличат. А има от други училища в окръга, ама от тях децата с по три думи в речника. Тютюнджии, пияндюги и бандюги… Курвари не. Защото в тез училища момичета няма. Те са в гимназиите и малко в техникумите. А тогаз имаше вечерен ученически час. Забави рядко и то само в събота вечер – хора. До десет часа.
Качва ме тати на влака и ме закарва в Търново в радиотехникума. Посрещат ни някакви дежурни учители. Само като погледнаха дипломата и казаха: „Ти си приет, каквато специалност искаш“. Записвам слаботокова специалност, ама тати нещо го гризе и ми вика: „Русчо, имаш препис на дипломата. Хайде в още едно училище“. Аз не се дърпах много и отиваме в Горна Оряховица. Там – друг техникум има, ама посрещането и изпращането – същото: „Приет си“…
Изядохме с тати по една студена наденица с хляб на гарата и се прибираме на село. И като подкарах едно лято, ама не по реки, язовири и морета, а копане на канали. Блъскам с правата лопата и вадя по пет-шест лева на ден с още трима младежи, в бригада. Знам, че ще им е трудно на нашите да ме изхранят.
А, към двайсти август другите получиха писма, кой къде е приет, аз не. Стана малко преди девети септември, отиваме с тати да проверим в Търново. Четем едни големи списъци, почти всички приети – с по-нисък успех от мене, а името ми го няма. В Горна Оряховица – същото. Разбираме, че характеристиката ми е зле. Тогава не знаех, че тати е бил в Белене. Връщаме се с влака на село, а тати ми обяснява как ще трябва да пропусна една година и пак да кандидатствам. Натъжих се много. Но се явява един възпитан човек в купето, заговаряме се, а той ни казва:
– Слизате в Павликени. Там има СПТУ за стругари, фрезисти и шлосери. Пробвайте там. Да не губи момчето набора си.
Посреща ни зам. директорът др. Денев, видя дипломата и вика: „Приет си. Кажи на баща ти да ти намира квартира. На петнайсти да си тука“.
Отивам в училището, а то било за малолетни престъпници, олигофрени, хулигани и дебили. Циганите, поне трийсет процента… И мучат, не говорят. Най-много десетина думи в речника и те: „Таковътъ, нъ унаковъ-тъ, в унуй-тъ, нъ твъ, ъхъ“… А аз не мога да си обясня къде сбърках. Уж: „Напред науката е слънце, което във душите грей…“, ама – „тъквоз-тъ, в унуй-тъ“.
Обаче решавам да вървя напред. Запрятам ръкави и ги убих с успех. Всеки час вдигам ръка и в края на първи курс – пълна шестица. Ама и книги продължавам да чета всяка вечер.
А в училище всеки ден милиция. Кой хванат да краде, кой го разпитват за бандитлък, кой хулиганствал… Голям респект имаше към милицията тогава. От ученици и от учители. Обаче като влезе по коридора някой партиец, дори милиционерите замръзваха на място. Йерархия имаше строга. А аз съм сърдит на живота и търся отговори… По някое време, към 1973-4-та година е, пристига др. Ялъмов – Първи секретар на градския комитет на Партията. Чел досиета, избирали с Директора и решават да ме правят секретар на Учкома на ДКМС. Казаха ми в прав текст: „Само тъй можеш да си оправиш характеристиката и за напред – „Белене-то“ на баща ти да не играй“. Тогава разбрах защо не съм в техникума, а тука. Кимнах им. Боях се, че вместо „да“ ще изпсувам.
Не ми беше на сърце. Обиден се чувствах, но пробвах и това. Убеждения нямах. По-скоро опитвах дали ще мине номера.
Обаче имаше предмети по които учителите не ставаха. Скучно беше. Време губех. А аз умирам да чета и да знам. И решавам да изиграя един театър. Да ме оставят на мира.
Имаше една стара мома, по литература. Не стига, че брадата й като на Димчо Дебелянов, ама и мустаците й като неговите. Злобна, отмъстителна, особено към мене. Все недоволна е. И един ден, тя преподава, аз слушам, слушам, но ми доскучава зверски и си отварям една книгата под чина. Подготвял съм се седмица преди това, да чета тази книга в час. Видимо е, че съм разсеян, а обичайно аз вземах най-дейно участие. А тя ме издебва изотзад и с голямата тетрадка на съседа по чин ме прасва по главата. Заболя ме, но се държа прилично. А тя:
– Вижте, другари ученици, колко е несериозен в час съученикът ви Руси. Ето сега той ще извади книгата, която чете под чина в часа ми и ще отиде с нея право при др. Директор. А аз ще го оставя на матура. И ще му намалят поведението поне с една единица, защото той трябва да е за пример в клас, а не е.
Изваждам аз книгата, както е разтворена, а тя я грабва и на мига я изпуска на чина. На корицата пише: „Карл Маркс, Капиталът“. Онемя жената. Посиняха й устните от притеснение. Изгони всички от час и взе да ми се моли да не споменавам на Директора. Матурата съм я бил прескочил – с шестица за втория срок. А то още първият не е минал. Тя и пред други щяла да се застъпи…
И като усетих една сила. Като взех да пиша доклади… Чета Работническо дело, Народна младеж, трудовете на др. Тодор Живков… От тук това, от там онова, ей ти седем-осем страници реферат. Другата седмица с една-две страници повече… Чак до окръжната конференция на ДКМС стигнах и грамота за витрината на училище взех. А учителите започнаха да ме гледат с респект по коридора. Никой не ме заяжда. Стипендия за успех и дейност ми дадоха. В стаята на Учкома стоях, в квартирата лют студ беше.
Обаче обстановката същата. В клас отляво е Тодор Магарето, от дясно е Колю Пръча, зад мен Ицо Зъма. Че и лицата им като имената. Но по-тъпо от животните гледат. Бият ги даскалите с връзки ключове по главите, да измучат нещо, че да им пишат тройки, а то две минус им е много. Останалите – по-зле от тези.
Разбирам, че с диплома от това училище да следвам за лекар или за учител няма да стане. Партиец да бъда – не ща. Няма да ми повярват. А и обидата не бях забравил. Следващото в йерархията е – милиционер.
Мина родната казарма, и – станах.
Това можа да преглътне за мен властта, с това се храних и преглъщах двайсет години аз. Утеха ми останаха книгите – „с книжовността, таз сила нова“ – оцелях. Макар, от време на време, да ми идеше и да замуча зверски.
