ЛИТЕРАТУРА
Напред, науката е слънце…

Иван Габеров - 19 януари 2021

Има една песен, която поне двайсет пъти в годината ми кън­ти в главата, и тя е „Върви народе възродени“. И най-вече заради онова:  „На­­пред, науката е слънце“. И тъй. Пеем я така тази пес­ен, и двете училища в село, с байраци, с духова музика, че ни из­п­ра­ща с овации насе­лението по тротоарите. Прибирам се в къ­щи, а тати пита: „Какво научи? Момче, запомни, във втори клас си ве­че! От днес нататък не искам да ме викат на родителски срещи! Искам вечер, като отворя вратата на стаята ти, да те за­варя или да че­теш книга, или ако спиш, книгата да е до главата ти! Аз на втора работа почвам да се блъскам, но ще те изуча, татко­вото“.

Вземам книжки от библиотеката, и чета… А, на края на го­дината – родителска среща. Само аз – сам, но пълен отличник. Сам си подписвах бележника. Тати тъй ми ка­за да правя. Отго­в­о­­рен да съм за действията си. И гордостта, и срамът – мои да са си.

С пет и седемдесет и пет завършвам осми клас. От трий­сет и двама души само една Димитринка е по-отличник от ме­не. Да­до­ха ни диплома и препис, в две училища имам право да канди­да­т­ствам. Тати ме пита къде искам да уча, и аз вед­нага – в радиотех­ни­кума в Търново. Защото по-големи с две-три години момчета, които учат там, от село, са и по-интелигентни, и по-тъй, по на хо­ра прили­чат. А има от други училища в окръга, ама от тях децата с по три думи в реч­ника. Тютюнджии, пияндюги и ба­н­дюги… Кур­­вари не. Защото в тез училища момичета няма. Те са в гим­на­зиите и малко в техникумите. А тогаз имаше вечерен учени­чес­ки час. Забави рядко и то само в събота вечер – хора. До десет ча­са.

Качва ме тати на влака и ме закарва в Търново в радио­тех­никума. Посрещат ни някак­ви дежурни учители. Само като пог­леднаха дипломата и казаха: „Ти си приет, как­вато специалност искаш“. Записвам сла­ботокова специал­ност, ама тати нещо го гри­зе и ми вика: „Русчо, имаш препис на дипломата. Хайде в още едно учи­лище“. Аз не се дърпах много и отиваме в Горна Оряхо­ви­ца. Там – друг техникум има, ама посре­щането и изпра­щането – същото: „Приет си“…

Изядохме с тати по една студена наденица с хляб на гара­та и се прибираме на село. И като подкарах ед­но лято, ама не по реки, язовири и морета, а копане на ка­нали. Блъскам с правата лопата и вадя по пет-шест лева на ден с още трима младежи, в бригада. Знам, че ще им е трудно на нашите да ме изхранят.

А, към двайсти август другите получиха писма, кой къде е приет, аз не. Стана малко преди девети септември, отиваме с та­ти да проверим в Търново. Четем едни големи списъци, почти всички приети – с по-нисък успех от мене, а името ми го няма. В Горна Оряховица – същото. Разбираме, че характерис­тиката ми е зле. Тогава не знаех, че тати е бил в Белене. Връщаме се с влака на село, а тати ми обяс­нява как ще трябва да пропусна една годи­на и пак да канди­дат­с­т­вам. Натъжих се много. Но се явява един възпитан чо­век в купето, заговаряме се, а той ни казва:

– Слизате в Павликени. Там има СПТУ за стругари, фрезисти и шлосери. Пробвайте там. Да не губи момчето набора си.

Посреща ни зам. директорът др. Денев, видя дипломата и ви­ка: „Приет си. Кажи на баща ти да ти намира квартира. На пет­найсти да си тука“.

Отивам в училището, а то било за малолетни прес­тъпници, олигофрени, хулигани и дебили. Циганите, поне трий­сет процен­та… И мучат, не говорят. Най-много десетина думи в реч­ника и те: „Таковътъ, нъ унаковъ-тъ, в унуй-тъ, нъ твъ, ъхъ“… А аз не мога да си обясня къде сбърках. Уж: „Напред науката е слъ­нце, което във ду­шите грей…“, ама – „тъ­квоз-тъ, в унуй-тъ“.

Обаче решавам да вървя напред. Запрятам ръкави и ги убих с успех. Всеки час вдигам ръка и в края на първи курс – пълна шес­тица. Ама и книги продъл­жа­вам да чета всяка вечер.

А в уч­илище всеки ден милиция. Кой хванат да краде, кой го разпит­ват за бандитлък, кой хулиганствал… Голям респект имаше към ми­ли­ци­ята тогава. От ученици и от учители. Обаче като влезе по ко­ридора някой партиец, дори милиционерите замръзваха на мяс­то. Йерархия имаше стро­га. А аз съм сърдит на живота и търся от­го­вори… По някое време, към 1973-4-та година е, пристига др. Ялъ­­мов – Пър­ви секретар на градския комитет на Пар­тията. Чел до­сиета, избирали с Директора и решават да ме пра­вят сек­ретар на Учкома на ДКМС. Казаха ми в прав текст: „Само тъй можеш да си оправиш харак­те­ристиката и за напред – „Белене-то“ на баща ти да не играй“. Тогава разбрах защо не съм в техни­ку­ма, а тука. Кимнах им. Боях се, че вместо „да“ ще изпсу­вам.

Не ми беше на сърце. Обиден се чувствах, но пробвах и то­ва. Убеждения нямах. По-скоро опитвах дали ще мине номера.

Обаче имаше предмети по които учителите не ставаха. Скуч­но беше. Време губех. А аз умирам да чета и да знам. И реша­вам да изиграя един театър. Да ме оставят на мира.

Имаше една стара мома, по литера­ту­ра. Не стига, че брадата й като на Димчо Дебелянов, ама и мус­та­ците й като неговите. Злобна, отмъстителна, особено към мене. Все недо­волна е. И ед­ин ден, тя преподава, аз слушам, слушам, но ми дос­ку­чава звер­с­ки и си отварям една книгата под чина. Под­готвял съм се седми­ца преди това, да чета тази книга в час. Видимо е, че съм разсеян, а обичайно аз вземах най-дейно учас­тие. А тя ме из­деб­ва изотзад и с голямата тетрадка на съседа по чин ме прасва по главата. За­бо­ля ме, но се държа прилично. А тя:

– Вижте, другари ученици, колко е несериозен в час съуче­никът ви Руси. Ето сега той ще извади книгата, която чете под чи­на в ча­са ми и ще отиде с нея право при др. Директор. А аз ще го ос­та­вя на матура. И ще му намалят поведението поне с една еди­ни­ца, защото той трябва да е за пример в клас, а не е.

Изваждам аз книгата, както е разтворена, а тя я грабва и на мига я изпуска на чина. На корицата пише: „Карл Маркс, Капи­талът“. Онемя жената. Посиняха й устните от притеснение. Изго­ни всички от час и взе да ми се моли да не споменавам на Дирек­тора. Матурата съм я бил прескочил – с шестица за втория срок. А то още първият не е минал. Тя и пред други щяла да се застъпи…

И като усетих една сила. Като взех да пиша доклади… Чета Ра­ботническо дело, Народна младеж, трудовете на др. Тодор Жи­­в­ков… От тук това, от там онова, ей ти седем-осем страници ре­­­ферат. Другата седмица с една-две страници повече… Чак до ок­ръжната конференция на ДКМС стигнах и грамота за витрината на училище взех. А учите­лите започнаха да ме гледат с респект по ко­­ридора. Никой не ме за­яж­да. Стипендия за успех и де­й­ност ми дадоха. В стаята на Учкома стоях, в квартирата лют студ бе­ше.

Обаче обстановката същата. В клас отляво е Тодор Мага­рето, от дясно е Ко­лю Пръча, зад мен Ицо Зъма. Че и лицата им като им­е­ната. Но по-тъпо от животните гледат. Бият ги даскалите с връзки ключове по главите, да измучат нещо, че да им пишат тройки, а то две минус им е много. Останалите – по-зле от тези.

Разбирам, че с дип­­лома от това училище да следвам за ле­кар или за учител няма да стане. Пар­тиец да бъда – не ща. Няма да ми повярват. А и обидата не бях забравил. Следващото в йер­архията е – мили­цио­нер.

Мина родна­та казарма, и – станах.

Това можа да преглътне за мен властта, с това се храних и преглъщах двайсет години аз. Утеха ми останаха книгите – „с книжовността, таз сила нова“ – оцелях. Макар, от време на време, да ми идеше и да замуча зверски.

 

 

 

 

 

 

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…