ЛИТЕРАТУРА
Игра на възможности

Иван Габеров - 23 януари 2021

 

И не учи за доктор отличникът, а синът на активния борец, или на партийния секретар. И за инженер е така. И за каквото щеш е същото. Възможностите са ограничени, потребностите и те. Но не за всички. Има си избрани.

Но минават 50-60 години, а ма­­­сово – доктори нищо не раз­би­рат, ин­женери – също. А където стават – те са минали между си­тата. Но са изключение. И са мал­ко.

Затова се лекуват навън хората, и живеят в грозни и неуг­ледни квартали тук. Това продължава. Защото внуците на ония връ­з­­кари са дошли като бод­ра смяна, отзад. Зад тях поколенията им също на­д­ничат лакомо. Богата олигархия в бедна държава.

Но за мен, Руси Атанасов – бъдещето е народната милиция. Пре­поръки съм си изработил в училище, сам. С големци от ме­с­т­но зна­чение съм се свързал, лично. Тъй ставам сержант в МВР Тър­­ново. Оф­ицер – не мога да бъда. Дори и посмъртно.

Началник е Христо Кръстев, от село Павел. Той единствен жив останал от цялото си семейство, преди девети септември. Бил бебе тогава. На шестнайсет години Партиен секретар става, в с. Павел. На ос­ем­найсет вече ръководи Общи­н­ски комитет на БКП, а на двайсет и две е Началник на милицията в Търново.

И ка­кво ръковод­ство очакваме от този Началник? Какви ме­тоди да нала­га? Къде да ги е усвоил? А и кой да го съветва?

Трагедия! Нас ни хвърлят на юруш, а резултати няма. Но слушаме концепции и съображения на разводите сутрин и гро­м­им капиталистическия враг със старание и незнание. Мъка!

А аз се стремя да съм добър в работата. Старая се, понеже съм научен да не се предавам. Начини търся, щом се налага. Ни­що, че от заповедите смисъл повечето нямат. Но, семейство съз­да­дох. Потребности много, възможности – хич.

Четат началниците на развод, кой колко успеваемост има в глобяването по карнетка. И решавам, щом е важно за службата, да действам. Отивам при домакина и му викам: „Дай един кочан, ама от най-скъпите глоби – не по лев-два, а по пет лева“.

Но не тръгвам да глобявам граждани. Не! Влизам в комбина с един лаком катаджия от направление Търново-Русе. Катад­жията ползва моите билетчета, къса, глобява… Ама човекът отс­ре­ща при­­­теснен и не си иска документа. Бърза да се отскубне от ситуа­цията. А катаджията пуска небрежно билета на земята. Пос­ле се навежда и го слага в кочана отново, да го прода­де на след­ващи­я. Уж го къса сега. Парите обаче в джоба му влизат. Не падат на зе­мята. Не идват и при мен. Но от време на време, ко­легата точки бе­лежи и за моя отбор. Екип сме все пак.

Тъй излязох първенец. Взеха да ме забелязват начал­ниците.

Но ми подмятат, че на автогарата в Търново е най-трудно. Там за три месеца има 275 неразкрити регистрирани джеб­чи­й­ски кражби. Сменят мили­ционери през месец, но ре­зултатът по­до­бен е. А повишение го чака, който успее.

И се намесвам с предложение. Нали докато бях в Павликени съм учил и живял с контингента. Под хастара ги познавам. На ед­ин сутрешен развод искам думата и докладвам:

– Трябва да има маркиране с профилактика. Смятам, че за шест месеца ще ги сведем до три-четири кражби.

Викат ме на другата сутрин. Дават ми три дена срок да на­ме­ря двама души и да започвам. А аз имам цял казан с кадри от училището с гамени в Павликени. Хем не мислят много, хем поз­­нават повечето тартори и крадци лично. Учили са заедно, жи­вели и пили са с тях… И ги инструктирвам:

– Пичове, от утре сте с нови дрехи! Ето ви домакина. Взимате гащи, шинели, ко­лани… Обръснати и огладени! Започваме в шест сутринта! И – всеки в ръцете с по ед­на сопа!

Сашо от Овча могила имал чобанска гега от дядо си, спомен. Дря­новица дебела. Срязахме я на две и ги въоръжих.

Води ме политкомисарят на автогарата. Представя ме на На­чалника й. Дадоха ми стая в административната сграда. А там – уре­дба. Агитирали преди мен колегите за бдителност и внима­ние. Обяснявали на пътни­ците опас­­ността от кра­жби. Дори нап­ра­вили таб­ла със сним­ки на джебчии по коридорите. Но само слу­­жи­телите стъпват там. Скука и липса на хъс. А идеи трябват.

Променям играта. Генерално, както се казва­ше по събра­ни­ята тогава. А понеже Търно­во има две глав­ни улици, единият ми помо­щ­ник сутрин пътува на работа по едната, а дру­гият се качва на рейса по другата. Подковавам ги теоретично и ги надъхвам:

– И ако видите да слизат съмнителни, от скъпата боя – бой. Още в градския рейс да ги набелязвате и да не ги оставяте без вни­мание – с гегата. Много силно внимание да им отделите, лич­но, и на видимо място по тялото. Маркирайте ги в движение, син пе­чат искам, да се познават по-лесно и от по-далече след то­ва. Ка­че­с­­т­вен контрол да правите, щемпел да личи. Все едно фаб­ри­ка за не­ви­новност сме пуснали. Профилактика и маркиране!

Показно им правя в стаичката с първия хубавец, де­то го поз­навам още от Павликени. Бой! Реве, ама аз съм пус­нал ур­е­­дбата да звучи навън. По плаца – писъци. Кой не пътува, от страх се е ум­­­ел на секундата. В края на деня – кражби ня­ма.

Ка­сиерките, като чули рева по говорителите, зарязали би­ле­тите и се струпали при На­чалника на автогарата да питат какво става, а той: „Бе­ле­жат бодливите шилета в стадото“.

Един месец така и на втория прес­тъпността изчезна. Краж­бите едва три. Доволно! Сложих им маркировка, Соц. Джи-Пи-Ес, на всички кра­­д­ци и предсрочно се реши въп­ро­сът.

Една сутрин се сещам, че и три кражби са много. А имаше един ци­ганин от Балван, чистеше тоалетните и беше много горд, че като служител на автогарата само той, от неговата окраска, бой не яде. Пък той малко полуджудже и му давам една стълба да бърка в казанчетата на тоалетните, и да търси подхвърлени пред­мети от кражби. Ако има гастрольори, те вършеят по цял ден и все някъде трябва да разтоварват стоката докато си тръгнат. А мо­ят агент ги следи и ми ги посочва. Изловихме и тях. Но пода­вам ра­порт за напус­кане. Началниците в шаш:

– Какво става? Проблеми ли имаш? Нали тъкмо те пови­ши­х­ме в старшина? Не те пускаме! Име създаде при нас…

– Дете ще ми се ражда другата седмица, а няма къде да го прибера, казвам им.

– Ще те направим квартален, на седем-осем села, и детето ти ще живее в апартамент със слънчева стая. Ти работи, работи!

– Съгласен! – казвам, и почвам в Балван. По-встрани от тях…

– И да си вземеш от автогарата помощните средства. Ония за профилактиката и маркирането. Уредба ти не трябва с това име. Много цветен народ ще те пос­рещне в Балван. И маркировка зас­лу­­жават, и профилактиката няма да им е излишна. Знаеш как…

А аз си мечтаех за книги и за образование, за „светли бъд­нини и сила нова“…

Соцът, всъщност, първо мен преби. Мен първо маркира. Ли­ши ме от надежди и упование, рано-рано. Завря и стъпка ме в тъм­ния си ъгъл. А чак по-после щампи ме пус­на връз чуждите ко­жи да сла­гам, по образ и подобие на моята дамга. Така стадо се отчува и овци се въдят, но народ – не. С бой народ се не съз­дава. И где си ти „народе възродени“, и на къде вървиш?

Но ме не направи еничарин службата. Не забравих ни кой съм, ни къде вървя. „В беда неописуема паднах, но върших си дълга всегда“.

 

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…