И не учи за доктор отличникът, а синът на активния борец, или на партийния секретар. И за инженер е така. И за каквото щеш е същото. Възможностите са ограничени, потребностите и те. Но не за всички. Има си избрани.
Но минават 50-60 години, а масово – доктори нищо не разбират, инженери – също. А където стават – те са минали между ситата. Но са изключение. И са малко.
Затова се лекуват навън хората, и живеят в грозни и неугледни квартали тук. Това продължава. Защото внуците на ония връзкари са дошли като бодра смяна, отзад. Зад тях поколенията им също надничат лакомо. Богата олигархия в бедна държава.
Но за мен, Руси Атанасов – бъдещето е народната милиция. Препоръки съм си изработил в училище, сам. С големци от местно значение съм се свързал, лично. Тъй ставам сержант в МВР Търново. Офицер – не мога да бъда. Дори и посмъртно.
Началник е Христо Кръстев, от село Павел. Той единствен жив останал от цялото си семейство, преди девети септември. Бил бебе тогава. На шестнайсет години Партиен секретар става, в с. Павел. На осемнайсет вече ръководи Общински комитет на БКП, а на двайсет и две е Началник на милицията в Търново.
И какво ръководство очакваме от този Началник? Какви методи да налага? Къде да ги е усвоил? А и кой да го съветва?
Трагедия! Нас ни хвърлят на юруш, а резултати няма. Но слушаме концепции и съображения на разводите сутрин и громим капиталистическия враг със старание и незнание. Мъка!
А аз се стремя да съм добър в работата. Старая се, понеже съм научен да не се предавам. Начини търся, щом се налага. Нищо, че от заповедите смисъл повечето нямат. Но, семейство създадох. Потребности много, възможности – хич.
Четат началниците на развод, кой колко успеваемост има в глобяването по карнетка. И решавам, щом е важно за службата, да действам. Отивам при домакина и му викам: „Дай един кочан, ама от най-скъпите глоби – не по лев-два, а по пет лева“.
Но не тръгвам да глобявам граждани. Не! Влизам в комбина с един лаком катаджия от направление Търново-Русе. Катаджията ползва моите билетчета, къса, глобява… Ама човекът отсреща притеснен и не си иска документа. Бърза да се отскубне от ситуацията. А катаджията пуска небрежно билета на земята. После се навежда и го слага в кочана отново, да го продаде на следващия. Уж го къса сега. Парите обаче в джоба му влизат. Не падат на земята. Не идват и при мен. Но от време на време, колегата точки бележи и за моя отбор. Екип сме все пак.
Тъй излязох първенец. Взеха да ме забелязват началниците.
Но ми подмятат, че на автогарата в Търново е най-трудно. Там за три месеца има 275 неразкрити регистрирани джебчийски кражби. Сменят милиционери през месец, но резултатът подобен е. А повишение го чака, който успее.
И се намесвам с предложение. Нали докато бях в Павликени съм учил и живял с контингента. Под хастара ги познавам. На един сутрешен развод искам думата и докладвам:
– Трябва да има маркиране с профилактика. Смятам, че за шест месеца ще ги сведем до три-четири кражби.
Викат ме на другата сутрин. Дават ми три дена срок да намеря двама души и да започвам. А аз имам цял казан с кадри от училището с гамени в Павликени. Хем не мислят много, хем познават повечето тартори и крадци лично. Учили са заедно, живели и пили са с тях… И ги инструктирвам:
– Пичове, от утре сте с нови дрехи! Ето ви домакина. Взимате гащи, шинели, колани… Обръснати и огладени! Започваме в шест сутринта! И – всеки в ръцете с по една сопа!
Сашо от Овча могила имал чобанска гега от дядо си, спомен. Дряновица дебела. Срязахме я на две и ги въоръжих.
Води ме политкомисарят на автогарата. Представя ме на Началника й. Дадоха ми стая в административната сграда. А там – уредба. Агитирали преди мен колегите за бдителност и внимание. Обяснявали на пътниците опасността от кражби. Дори направили табла със снимки на джебчии по коридорите. Но само служителите стъпват там. Скука и липса на хъс. А идеи трябват.
Променям играта. Генерално, както се казваше по събранията тогава. А понеже Търново има две главни улици, единият ми помощник сутрин пътува на работа по едната, а другият се качва на рейса по другата. Подковавам ги теоретично и ги надъхвам:
– И ако видите да слизат съмнителни, от скъпата боя – бой. Още в градския рейс да ги набелязвате и да не ги оставяте без внимание – с гегата. Много силно внимание да им отделите, лично, и на видимо място по тялото. Маркирайте ги в движение, син печат искам, да се познават по-лесно и от по-далече след това. Качествен контрол да правите, щемпел да личи. Все едно фабрика за невиновност сме пуснали. Профилактика и маркиране!
Показно им правя в стаичката с първия хубавец, дето го познавам още от Павликени. Бой! Реве, ама аз съм пуснал уредбата да звучи навън. По плаца – писъци. Кой не пътува, от страх се е умел на секундата. В края на деня – кражби няма.
Касиерките, като чули рева по говорителите, зарязали билетите и се струпали при Началника на автогарата да питат какво става, а той: „Бележат бодливите шилета в стадото“.
Един месец така и на втория престъпността изчезна. Кражбите едва три. Доволно! Сложих им маркировка, Соц. Джи-Пи-Ес, на всички крадци и предсрочно се реши въпросът.
Една сутрин се сещам, че и три кражби са много. А имаше един циганин от Балван, чистеше тоалетните и беше много горд, че като служител на автогарата само той, от неговата окраска, бой не яде. Пък той малко полуджудже и му давам една стълба да бърка в казанчетата на тоалетните, и да търси подхвърлени предмети от кражби. Ако има гастрольори, те вършеят по цял ден и все някъде трябва да разтоварват стоката докато си тръгнат. А моят агент ги следи и ми ги посочва. Изловихме и тях. Но подавам рапорт за напускане. Началниците в шаш:
– Какво става? Проблеми ли имаш? Нали тъкмо те повишихме в старшина? Не те пускаме! Име създаде при нас…
– Дете ще ми се ражда другата седмица, а няма къде да го прибера, казвам им.
– Ще те направим квартален, на седем-осем села, и детето ти ще живее в апартамент със слънчева стая. Ти работи, работи!
– Съгласен! – казвам, и почвам в Балван. По-встрани от тях…
– И да си вземеш от автогарата помощните средства. Ония за профилактиката и маркирането. Уредба ти не трябва с това име. Много цветен народ ще те посрещне в Балван. И маркировка заслужават, и профилактиката няма да им е излишна. Знаеш как…
А аз си мечтаех за книги и за образование, за „светли бъднини и сила нова“…
Соцът, всъщност, първо мен преби. Мен първо маркира. Лиши ме от надежди и упование, рано-рано. Завря и стъпка ме в тъмния си ъгъл. А чак по-после щампи ме пусна връз чуждите кожи да слагам, по образ и подобие на моята дамга. Така стадо се отчува и овци се въдят, но народ – не. С бой народ се не създава. И где си ти „народе възродени“, и на къде вървиш?
Но ме не направи еничарин службата. Не забравих ни кой съм, ни къде вървя. „В беда неописуема паднах, но върших си дълга всегда“.