ЛИТЕРАТУРА
Представителна социология

Иван Габеров - 27 януари 2021

Има един случай, който не е много-много за пред хора.  Ама показва, че разлики няма много. И въпрос имам към компанията:

– Туй нещо, лакомията, очи има ли и къде са й скри­ти?

– На дупето, бай Русе! – отвръща Любо Бояджиев. – За туй е казано: „Гъз глава затрива“! Поне с мен е така. По-точно – беше.

– Любчо, разбрах, заради сарказма в притчите ми,  си минал на строга диета! Браво! Да устискаш до пролетта! – обади се д.н. Габеров. Той повече записваше, отколкото да им насича с вме­т­ки разговора. – Нов човек виждам в теб. Преборваш си ламята!

А Руси продължава: „Гледах телевизия на новата работа, на­ли нощен пазач ста­нах. И там социолози правят проучвания. Пре­д­с­тавителни извадки от незнам си колко души. Пък си спом­них аз, преди трийсет години, как направих „извадка“ от двама ду­ши. Еди­ният петдесет годишен началник, а вторият цига­нин на двай­сет и пет години, от село. И двамата семейни. И двамата ед­на­къв резултат дадоха. Единия си го призна, а другият – почти.

Защото лакомията огледало няма. Очите са й отворени, ама към себе си поглед не извръща. Все чуждото търси, в него келе­пира дири. За туй, кога някого с нещо питаш, очите му първо виж, после думите слушай. Лакомията в очите се крий, там й е къщата.

И – имах един приятел, беше надзирател в държавното лов­но стопанство в Къпиново. Дучето му викахме. Та той в тях пет-шест кучета ловни отглеждаше. Бараци, гончета… И баш по това вре­ме, януари, една от кучките му пуснала виме и ще се кучи. Обаче, притеснения, цяла седмица не се изхожда животното. Ро­дилна треска и – запек. Пък тогава нямаше ветеринарни аптеки и ме моли да съдействам Дучето. Лекарство за разслабване търси. Ед­на сутрин, към девет-десет го водя в Ново село при ветерина­р­ния – док­тор Дончев. И вижда той кварталния в лечебницата си, и на­бързо, като разбира проблема, вади една туба на немски из­пи­­са­­на и пълни едно бирено шише до половината. Дялка една ко­р­­ко­ва тапа и докато запуши шишето обяснява, че за 200-та ки­ла свиня-майка са нужни десет милиграма. За кучката – два-три, във водата за пиене да ги сложим. Ма то почти обяд. Сняг вали. Же­ните ни на работа и ние спираме в кръчмата на Балван. И на вли­зане се разбираме, да ударим едно-две. А Дучето си слага сиропа във вътрешния джоб на ватенката, да се не излее или да не из­мръзне в колата. Вътре народ, гъмжи. Маси свободни няма. Кой нищи политика, кои карти блъскат, кой само си пий. И ние се гъ­зурим на бара, на лакът – прави стоим. Столове високи, йок. И по­ръчва­ме по едно, викаме и една питка саздърма, щото – обя­дът  до­шъл. И аха да я опитам – зад гърба ми някой кашля. Пог­ле­ж­дам – Мендуто, циганина. Като ме видя да го гледам ми вика: „Бай Русе, привет! Щипе ма нещо в гърдите. Кърти са нещо там“.

– А жена ти къде е? Що не си стоиш до печката? – питам.

– Пратих я при майка й, че пари за дърва няма. Студ е у нас.

– Пий тогаз един греян коняк от мен, да се оправиш! – викам му. А той през рамото ми, като нагъна саздърмата и я свърши.

– Дай още една тарелка от туй, викам на бармана, и той Руси се казва. Вади я човекът саздърмата и хоп – Мандуто я омете от­ново, изотзад някак си. Че и трохите в тарелката измляска. А зад гърба на Дучето иде шефа на РеПеКа-то Иван Колев. Розов в ли­цето, голям и при­родно много здрав българин.

– Момчета, Русе, здравейте. Пратих тати в болницата за сед­мица и ще пазя къщата в село. Че и овцете ще се багнят. А, какво ме­зите тука? – и нагъна третата питка саздърма. Остана само ко­няк да му викна. Омете я и взе да кашлючи. И той болнав нещо. Дай и на тоз българин един греян коняк, – викам на бармана. И като почна една – поръчам аз – Ман­дуто ме изпревари. Дучето поръча – Ив­ан Колев го подяжда старателно. И, два-три пъти „сто­­м­на за вода“, че се сещам за лекарството на кучката със запек. Щото аз изядох две кубчета от нарязаното и един коняк пих, а те по три греяни коняка и общо четири питки саздърма оме­тоха. И пак през раме­нете ни надзъртат.

– А вий момчета, къде сте ходили? – любезничи Иван Колев.

– До града, че на Дучето майка му болнава и лекарство за кашлица от един стар аптекар й взехме. На билкова основа. Серт.

– А, – каза Иван Колев, – я сипи, че ме щипят и мен нещо гър­дите. И Мандуто, набрал смелост от коняците, също пожела бър­зо лечение. Поглеждам Дучето, той вади бутилката и им сип­ва нап­­раво в четвъртия коняк. Видимо по петдесет милиграма на всеки. И хубавците го гаврътнаха без да се бавят. Даже им хареса на вкус и на двамата. Пък аз изт­ръп­нах и смигвам на Дучето:

– Да бързаме, че баба Мария чака. – Пък страх ме гони…

Ама на сутринта, в кръчмата ­- ни Иван Колев, ни Мандуто. До вечерта – същото положение. И взе де ме щипе и мен, но под лъ­жичката. Дали ги не отровихме тез двамата? Минавам вечерта, ни комини пушат, ни прозорци светят. А са комшии, през три-четири къщи. Шумоли нещо, ама си мисля я куче, или пък коте иг­рае тъдява. Мандуто – имунизиран. Цял живот и спиртове, и ан­­тифриз е пил от тракторите, че и с нафта се е на­бъл­бучвал, ка­­то я краде с маркучи от машините в стопанството, но шефа на Ре­­Пе­Ка-то, друга бира е, ще вземе да стане проб­лем. Нервно ми е…

– И защо не ги навести? – интересува се Любо Бояджиев.

– Щото една неприятна работа по-лесно е да я отложиш. И аз тъй направих, ама на третият ден си викам – край. Отивам у тях. И на вратата на „Комфорта“ се срещам с Мандуто. Не го поз­нах от веднъж. Ушите му само стърчат, ама изсветлели на фо­на на лицето, чак прозрачни. Очите му насълзени, а целият направо изс­ти­скан. И му се не говори. Мига само и кима.

– Да та почерпя нещо, кажи? – го питам. – Цъ! – каза.

Като по часовник влиза и Иван Колев, ама обикаля изотзад, не ще да се среща направо с мене. Викам си, конспирация има. Тъй и двамата да цъфнат. Мандуто петдесет кила е с галошите и с каскета, а Колев – тежи по три, но по долни гащи само. И ги на­барвам аз на приказка. Къде бяхте им викам. Няма с кой карти да хвърлим. А Мандуто, като пое един дълбок дъх, че чак ками­ната изпуши и ка­то почна да нарежда: „Голямо сране, старши! Без чер­ва останах. Първият ден до ке­нефа в двора успявах да ходя, ама след това където сваря. И по едно време си викам аз колкото изсрах, толкоз не съм ял и пил цяла година. Чудо, чудо! Сили нямам лампата да светна, че като стана и то веднага он­уй идва. И лежа свит, и мъй страх да мър­дам. Пък студ! Три дена на бу­к­аи съм седял! Като магаре на пол­ска паша. Гащите под колене­те… Не мога и с юргана да се завия! – А кашляш ли? – любезнича аз.

– Как, бате, като веднага са осирвам! Оздравя кашли­ца­та… Забравих я. Ама да ям и пия не ща. На топло дойдох само. Ей тъй.

Поглеждам към Иван Колев, а той само мига утвърдително и добавя тихо: „Той поне до отвънка е успял да иде, а аз всичко вът­ре маркирах. Тиквен бостан стана. Тя саздърмата май ми на­къ­­­рти тогава, ама се не усъмних. Поне кашлицата мина. Но след малко се ококори и взе да подпитва лукаво: „А бабата как е“?

– А, – вика му Дучето, – хвана си рейса за Търново още завче­ра. – И леком ми знаци прави с очи. – Оздравя бързо с тоз специ­а­лен сироп. То от саздърмата добре, че за нас не остана тогава… Инак и ний с Русчо на букаи щяхме да сме. Ма тя лакомията сил­на  у вас. Глава към гъз насила дърпа.

– То, вярно, добре, че поне туй стана! – допълни Иван Колев. А Мандуто само кимна в подкрепа. – Ма аз, от глад! – смъмри.

– И какво каза за лакомията, бай Русе? – Пита Лю­бо Бояд­жиев. – Ти, пред­с­тавител­на извадка силово си им причинил от съдържанието на стомаси­те. Сега те разбрах. Уравниловъчно, по социологически си пог­ле­днал на тяхно­то разнородно съдър­жание и личен мотив!

– Оеднаквил си потребителската им кошница, –  до­пъл­ни го и д.н Габеров. – По-скоро социопатска извадка, с гарниту­ра от саздърма и печени тикви си спретнал.

На чужда диария все­ки при­­с­мех е много. А науката днешна е добре да позамълчи. Свенливо. Че и на нея очите й същите.

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ…