Има един случай, който не е много-много за пред хора. Ама показва, че разлики няма много. И въпрос имам към компанията:
– Туй нещо, лакомията, очи има ли и къде са й скрити?
– На дупето, бай Русе! – отвръща Любо Бояджиев. – За туй е казано: „Гъз глава затрива“! Поне с мен е така. По-точно – беше.
– Любчо, разбрах, заради сарказма в притчите ми, си минал на строга диета! Браво! Да устискаш до пролетта! – обади се д.н. Габеров. Той повече записваше, отколкото да им насича с вметки разговора. – Нов човек виждам в теб. Преборваш си ламята!
А Руси продължава: „Гледах телевизия на новата работа, нали нощен пазач станах. И там социолози правят проучвания. Представителни извадки от незнам си колко души. Пък си спомних аз, преди трийсет години, как направих „извадка“ от двама души. Единият петдесет годишен началник, а вторият циганин на двайсет и пет години, от село. И двамата семейни. И двамата еднакъв резултат дадоха. Единия си го призна, а другият – почти.
Защото лакомията огледало няма. Очите са й отворени, ама към себе си поглед не извръща. Все чуждото търси, в него келепира дири. За туй, кога някого с нещо питаш, очите му първо виж, после думите слушай. Лакомията в очите се крий, там й е къщата.
И – имах един приятел, беше надзирател в държавното ловно стопанство в Къпиново. Дучето му викахме. Та той в тях пет-шест кучета ловни отглеждаше. Бараци, гончета… И баш по това време, януари, една от кучките му пуснала виме и ще се кучи. Обаче, притеснения, цяла седмица не се изхожда животното. Родилна треска и – запек. Пък тогава нямаше ветеринарни аптеки и ме моли да съдействам Дучето. Лекарство за разслабване търси. Една сутрин, към девет-десет го водя в Ново село при ветеринарния – доктор Дончев. И вижда той кварталния в лечебницата си, и набързо, като разбира проблема, вади една туба на немски изписана и пълни едно бирено шише до половината. Дялка една коркова тапа и докато запуши шишето обяснява, че за 200-та кила свиня-майка са нужни десет милиграма. За кучката – два-три, във водата за пиене да ги сложим. Ма то почти обяд. Сняг вали. Жените ни на работа и ние спираме в кръчмата на Балван. И на влизане се разбираме, да ударим едно-две. А Дучето си слага сиропа във вътрешния джоб на ватенката, да се не излее или да не измръзне в колата. Вътре народ, гъмжи. Маси свободни няма. Кой нищи политика, кои карти блъскат, кой само си пий. И ние се гъзурим на бара, на лакът – прави стоим. Столове високи, йок. И поръчваме по едно, викаме и една питка саздърма, щото – обядът дошъл. И аха да я опитам – зад гърба ми някой кашля. Поглеждам – Мендуто, циганина. Като ме видя да го гледам ми вика: „Бай Русе, привет! Щипе ма нещо в гърдите. Кърти са нещо там“.
– А жена ти къде е? Що не си стоиш до печката? – питам.
– Пратих я при майка й, че пари за дърва няма. Студ е у нас.
– Пий тогаз един греян коняк от мен, да се оправиш! – викам му. А той през рамото ми, като нагъна саздърмата и я свърши.
– Дай още една тарелка от туй, викам на бармана, и той Руси се казва. Вади я човекът саздърмата и хоп – Мандуто я омете отново, изотзад някак си. Че и трохите в тарелката измляска. А зад гърба на Дучето иде шефа на РеПеКа-то Иван Колев. Розов в лицето, голям и природно много здрав българин.
– Момчета, Русе, здравейте. Пратих тати в болницата за седмица и ще пазя къщата в село. Че и овцете ще се багнят. А, какво мезите тука? – и нагъна третата питка саздърма. Остана само коняк да му викна. Омете я и взе да кашлючи. И той болнав нещо. Дай и на тоз българин един греян коняк, – викам на бармана. И като почна една – поръчам аз – Мандуто ме изпревари. Дучето поръча – Иван Колев го подяжда старателно. И, два-три пъти „стомна за вода“, че се сещам за лекарството на кучката със запек. Щото аз изядох две кубчета от нарязаното и един коняк пих, а те по три греяни коняка и общо четири питки саздърма ометоха. И пак през раменете ни надзъртат.
– А вий момчета, къде сте ходили? – любезничи Иван Колев.
– До града, че на Дучето майка му болнава и лекарство за кашлица от един стар аптекар й взехме. На билкова основа. Серт.
– А, – каза Иван Колев, – я сипи, че ме щипят и мен нещо гърдите. И Мандуто, набрал смелост от коняците, също пожела бързо лечение. Поглеждам Дучето, той вади бутилката и им сипва направо в четвъртия коняк. Видимо по петдесет милиграма на всеки. И хубавците го гаврътнаха без да се бавят. Даже им хареса на вкус и на двамата. Пък аз изтръпнах и смигвам на Дучето:
– Да бързаме, че баба Мария чака. – Пък страх ме гони…
Ама на сутринта, в кръчмата - ни Иван Колев, ни Мандуто. До вечерта – същото положение. И взе де ме щипе и мен, но под лъжичката. Дали ги не отровихме тез двамата? Минавам вечерта, ни комини пушат, ни прозорци светят. А са комшии, през три-четири къщи. Шумоли нещо, ама си мисля я куче, или пък коте играе тъдява. Мандуто – имунизиран. Цял живот и спиртове, и антифриз е пил от тракторите, че и с нафта се е набълбучвал, като я краде с маркучи от машините в стопанството, но шефа на РеПеКа-то, друга бира е, ще вземе да стане проблем. Нервно ми е…
– И защо не ги навести? – интересува се Любо Бояджиев.
– Щото една неприятна работа по-лесно е да я отложиш. И аз тъй направих, ама на третият ден си викам – край. Отивам у тях. И на вратата на „Комфорта“ се срещам с Мандуто. Не го познах от веднъж. Ушите му само стърчат, ама изсветлели на фона на лицето, чак прозрачни. Очите му насълзени, а целият направо изстискан. И му се не говори. Мига само и кима.
– Да та почерпя нещо, кажи? – го питам. – Цъ! – каза.
Като по часовник влиза и Иван Колев, ама обикаля изотзад, не ще да се среща направо с мене. Викам си, конспирация има. Тъй и двамата да цъфнат. Мандуто петдесет кила е с галошите и с каскета, а Колев – тежи по три, но по долни гащи само. И ги набарвам аз на приказка. Къде бяхте им викам. Няма с кой карти да хвърлим. А Мандуто, като пое един дълбок дъх, че чак камината изпуши и като почна да нарежда: „Голямо сране, старши! Без черва останах. Първият ден до кенефа в двора успявах да ходя, ама след това където сваря. И по едно време си викам аз колкото изсрах, толкоз не съм ял и пил цяла година. Чудо, чудо! Сили нямам лампата да светна, че като стана и то веднага онуй идва. И лежа свит, и мъй страх да мърдам. Пък студ! Три дена на букаи съм седял! Като магаре на полска паша. Гащите под коленете… Не мога и с юргана да се завия! – А кашляш ли? – любезнича аз.
– Как, бате, като веднага са осирвам! Оздравя кашлицата… Забравих я. Ама да ям и пия не ща. На топло дойдох само. Ей тъй.
Поглеждам към Иван Колев, а той само мига утвърдително и добавя тихо: „Той поне до отвънка е успял да иде, а аз всичко вътре маркирах. Тиквен бостан стана. Тя саздърмата май ми накърти тогава, ама се не усъмних. Поне кашлицата мина. Но след малко се ококори и взе да подпитва лукаво: „А бабата как е“?
– А, – вика му Дучето, – хвана си рейса за Търново още завчера. – И леком ми знаци прави с очи. – Оздравя бързо с тоз специален сироп. То от саздърмата добре, че за нас не остана тогава… Инак и ний с Русчо на букаи щяхме да сме. Ма тя лакомията силна у вас. Глава към гъз насила дърпа.
– То, вярно, добре, че поне туй стана! – допълни Иван Колев. А Мандуто само кимна в подкрепа. – Ма аз, от глад! – смъмри.
– И какво каза за лакомията, бай Русе? – Пита Любо Бояджиев. – Ти, представителна извадка силово си им причинил от съдържанието на стомасите. Сега те разбрах. Уравниловъчно, по социологически си погледнал на тяхното разнородно съдържание и личен мотив!
– Оеднаквил си потребителската им кошница, – допълни го и д.н Габеров. – По-скоро социопатска извадка, с гарнитура от саздърма и печени тикви си спретнал.
На чужда диария всеки присмех е много. А науката днешна е добре да позамълчи. Свенливо. Че и на нея очите й същите.