Какво стана с колективното ни селско стопанство от времето преди реставрацията на капитализма? Това, което по времето на социализма се стопанисваше от селскостопанските кооперации, създадени в края на 40-те и началото на 50-те години. Същото, което е ликвидирано с тържествуващи викове „Днес е един добър ден за българската демокрация“ след 1989 г. Това, което бе представено от реставраторската орда на седесарските „демократи“ като „измислица“ и „приумица“ на социализма.
Първо, селскостопанските кооперативи не са приумица на комунистите. Още преди 9 септември 1944 г. в страната кооперативното движение има силни традиции. За сведение на читателите първата кооперация е създадена през 1890 г. в с. Мирково, Софийско. Александър Стамболийски е подкрепял силно кооперативното движение. През 1939 г. кооперациите в България са 6435 с 500 хиляди кооператори. Но основната част от земята е разделена на 12 милиона парчета.
Наистина се допуснаха грешки при кооперирането на земята в ТКЗС-та (трудово-кооперативни земеделски стопанства). Нарушен бе принципът на доброволността и имаше икономическо и психологическо насилие, особено по отношение на по-богатите селяни, за да влязат в кооперативите. Имаше и трудни времена в началото на 50-те години, когато ТКЗС-та правеха своите първи крачки. Постепенно обаче, благодарение на механизацията на създадените към тях 56 ДЗС-та (държавни земеделски стопанства), а също на развитието на азотно-торовата промишленост, добивите в ТКЗС-та започнаха да се увеличават и те да се превръщат в печеливши. Могат да се дадат много примери, особено от 60-те и 70-те години, на рязко увеличаване на добивите на зърно в страната, на месото и млечните продукти. Само една цифра – 15 милиона декара е трябвало да се засадят с пшеница, за да се задоволи страната и да има за износ. До 1965 г. добивът на пшеница от декар земя е около 180 – 200 кг. Постепенно добивът се увеличава, за да стигне трайно до 400 кг на декар. Това е позволило вече да се засаждат само 10 милиона декара с пшеница, а другите площи да се засаждат с ечемик, царевица, слънчоглед и други култури.
После дойде и другата грешка на тогавашните ръководители на страната. Тръгнаха да създават ТКЗС-та в планинските райони, което се оказа нерентабилно, прогони много хора от планините и разби добре функциониращото частно стопанство в тези райони. Сега се отчита за грешка обединяването на ТКЗС-та през 1970 г. в 161 Аграрно-промишлени комплекси (АПК) и в Промишлено-аграрни комплекси (ПАК). Това централизиране увеличи бюрокрацията, чиновничеството, засили паразитизма, снижи местния интерес и намали продукцията в страната. Доведе до отчуждаване на селяните от земята и до нова вълна на мигриране към градовете. Дори се наложи след 1985 г., когато имаше няколко неблагоприятни години, да се внасят от чужбина традиционни за българското селско стопанство зеленчуци като картофи, фасул, лук, а също фуражно зърно. Това се отчете от ръководството на страната и в края на 80-те години започнаха да се връщат към старата система в селскостопанските райони, като се изграждат Колективни земеделски стопанства (КЗС) и се възстановяват ТКЗС-та.
Ще направя едно отклонение. Аграрно-промишлените комплекси не са българско творение. Те копират американския модел за интеграция на производството на аграрната продукция с нейната преработка. Сега тази система е наложена в почти всички европейски страни без България. Там няма стопанства под 150 декара и се смята, че за да бъдат ефективни, те трябва да имат поне 400 декара. В първите години след Втората световна война в Западна Европа са уедрени над осем милиона дребни селски стопанства. Затова и сега са противоречиви мненията за тогавашното окрупняване на ТКЗС-та в рамките на АПК. И какво стана след връщането на земята на собствениците в реални граници? Те не започнаха да я обработват, а се появи фигурата на арендаторите (латифундисти, аграрни олигарси), които обработват земя с площ много по-голяма от тази на ТКЗС-та и АПК-та!
Как се разви аграрната реформа в моя граовски край (Пернишки окръг) след 1944 г. До 1956 г. на мястото на дребните разпокъсани индивидуални стопанства се създават 169 ТКЗС-та, които през 1959 г. са обединени в 22 стопанства. След 1969 г. тези стопанства се уедряват в рамките на няколко аграрно-промишлени комплекса. Извършва се и техническо превъоръжаване на селското стопанство и се появяват тракторите, комбайните, които позволяват механизирано да се обработва земята и прибира реколтата. Построяват се няколко язовира, от които най-големи са „Студена“ и „Пчелина“. В резултат на механизацията, химизацията и увеличаването на поливните площи нараства и добивът на селскостопанските култури. Неблагоприятните климатични условия в района налагат да се обърне по-голямо внимание на животновъдството, което се превърна в основен отрасъл на селското стопанство. Изградени са нови, съобразени с хигиенните и технологичните изисквания овцеферми, кравеферми, свинеферми, птичарници и др. В село Мещица се открива най-модерната кравеферма на Балканите, в която се отглеждат за месо холандски крави. Подобрен е племенният състав на овцете и кравите чрез внасяне на нови породи. Това довежда до увеличаване на млеконадоя, месодобива, на носливостта на кокошките. Изградени са нови мандри, които по-късно са обединени в няколко млекопреработвателни предприятия.
Ще разкажа за промените и в родното село на моите родители – Витановци, намиращо се на седем километра от Перник, едно средно статистическо село, наброяващо през 1944 г. близо 800 души. Неговото развитие бе обвързано с Перник, където работеха над 100 миньори от селото. През 1950 г. се създава ТКЗС „Ал. Стамболийски“, в което влизат първоначално бедните селяни, а по-късно и по-богатите. Разбира се, с традиционната принуда на несъгласните и оказване на натиск да влязат в кооперацията. Годините 1951 – 1953 г. са били трудни за ТКЗС-то. Машини не са имали и са работели, както в миналото, на ръка. Овцете и кравите са ги гледали в частни кошари и обори. Някои стопани се опитват да напуснат кооперацията, други започнали да си вземат обратно животните и инвентара. Заплащането било в натура – жито, царевица, олио, но когато започнали да заплащат в пари, те са били 5 – 6 пъти по-малко, отколкото получаваните пари в пернишките предприятия.
През 1953 – 1954 г. за пръв път орат земята с трактор и започват да жънат с комбайн. Това променя рязко отношението към кооперацията. Селяните разбират, че това е по-добре и започват да гледат с други очи на нея. Направени са оборите за кравите, свинарника, вкарва се вода в тях. Работата в стопанството потръгва и през 1955 г. се отчитат първите по-високи добиви на зърно. През 1956 г. ТКЗС-то сключва договор и земята му започва да се оре, а реколтата да се прибира и обработва с машини (трактори, комбайни, фуражомелки и др.), собственост на Машинно-тракторна станция (МТС) – Перник. По този начин в рамките на ТКЗС-то започват да се обработват около 4600 декара. Житото става основната култура и има години, когато добивите от него стигат до 500 кг на декар. Продължава отглеждането на царевица и ечемик, основно за силаж, който вече се приготвял в специални силажни ями, а също и на слънчоглед. През 1959 г. ТКЗС-то във Витановци се обединява, а по-точно е да се каже преминава към ТКЗС-то в Мещица, като негова бригада, заедно с още пет други села. В следващите години то укрепва и се развива. Почти цялата работа се извършва механизирано, както на полето, така и в отглеждането на животните. Увеличават се възнагражденията на кооператорите. Животновъдите преминават на две смени, а битовите им условия се подобряват. Отглеждат се около 200 овце, 140 крави и 120 телета. През 1972 г. ТКЗС-то в Мещица, към което е и бригадата във Витановци, става окръжен първенец по добив на пшеница и други култури. От ТКЗС-то са изпращали проявилите се трактористи, животновъди, звеноводки на екскурзия до Съветския съюз, което е било повод дълги години да се разказват впечатленията от там.
Витановчани продължават да обработват останалите им частни ниви и да садят в тях жито, царевица, ечемик, а в градините край реката да отглеждат домати, краставици, фасул, картофи. По кошарите се отглеждат овце, а в дворовете свине, кокошки и други пернати птици. Някои продължават традицията да отглеждат пчели.
Но както в годините преди 9 септември 1944 г., така и сега, основният доход на витановчани идвал от работата на неговите мъже в мините и заводите на Перник. Ранното пенсиониране на миньорите и металурзите позволявало те да се завърнат окончателно в селото, вече като пенсионери, и да започнат работа в ТКЗС-то или в личното си стопанство.
Постепенно Витановци започва да придобива нов по-благоустроен вид. През 50-те години са разширени и прокарани нови улици в селото, пътят до Перник е асфалтиран и има постоянна автобусна връзка с него. Подменена е цялата осветителна електрическа мрежа в селото, построени са фурна и баня, а също нова сграда на кметството и Търговски дом. За спортуване на младежите през 1973 г. е направен стадион със съблекални, бани и други битови помещения. През 70-те години е изграден нов водопровод, което позволява да се прокара вода в къщите на селото.
Повишаването на приходите на витановчани се отразява благоприятно върху тяхното материално състояние и начин на живот. Почти всички семейства в селото си построяват нови къщи, обзаведени с модерни мебели и битова техника. Много от семействата закупуват леки коли. Гардеробите им са изпълнени със съвременни дрехи и тоалети. Все повече витановчани могат да отидат през лятото на море, а целогодишно – на профсъюзни, кооперативни и други зимни и летни почивни станции или санаториуми. В съседна Мещица, към която община е причислено, се открива здравен пункт с лекар, зъболекар и акушерка, а в селото се назначават лекари и фелдшер.
Витановското училище продължава своята просветителска дейност като прогимназия, а от учебната 1970/1971 г. прогимназиалните класове на витановското училище продължават обучението си в Перник, а в него остава началното училище. Към училището през лятото се организира детска градина. Част от завършилите средно образование продължават образованието си във висши учебни заведения. Художествената академия завършва Секул Крумов (1922 – 2003), скулптор, който по-късно става дългогодишен ректор на Художествената академия. Около 20 души служат като офицери в БНА, като част от тях имат висше военно образование. Има мъжка танцова група към читалището, която участва в различни фестивали и прегледи на художествената самодейност в Пернишко и в страната. В селото се създава футболен отбор „Китка“, който играе в регионални футболни първенства. Красивата природа, чистият въздух и близостта до окръжния и столичния град е причината в селото да започват да се строят вили от потомци на витановчани, а също от перничани и софиянци.
И какво стана след 1989 г.
В страната и в моето Витановци
Бе извършен разгром на земеделието и животновъдството от т.нар. ликвидационни съвети. Бе извършена декомасация на земята, демеханизация и демелиорация на българското земеделие. Земята, раздадена в „реални граници“, бе разделена на старите 12 милиона парчета и започна основно да се обработва от арендатори. Само за пет години след 1989 г. една шеста от обработваемата земя започна да пустее. Българинът, който по време на социализма консумираше месо, риба, мляко и млечни произведения, яйца в количество, което го изравняваше с развитите страни по света, сега рязко намали тяхната употреба и то основно от продукция, внесена отвън. В животновъдството настъпи невиждана и нечувана катастрофа. Продуктивните селскостопански животни (говеда, овце, кози и свине) за 30 години от 14,5 милиона са останали 2,7 милиона. Бяха унищожени поголовно елитни стада, събирани от цял свят с години.
България, която бе на трето място в света по годишно производство на зърно на глава от населението (след Канада и САЩ), сега има увеличен добив единствено на слънчоглед. През 80-те години средно годишно се добиват около осем милиона тона зърно, а сега се радваме на добив над четири милиона. Захарно цвекло вече не се отглежда.
България, която бе на първо място в Европа по производство на ориенталски тютюн, намали неговото количество 20 пъти.
България, която бе износител на грозде и вино, намали тяхното производство съответно пет и четири пъти.
България, която бе на първо, второ или трето място в света по производство на глава от населението на основните видове зеленчуци и плодове, сега ги внася от чужбина. Доматите – от над 800 хиляди тона през 1985 г. станаха 121 хиляди през 2015 г. Навремето през есента, когато свършваше техният сезон и производителите бързаха да продадат каквото е останало, цената на доматите по пазарите стигаше до 10 стотинки. Купувал съм на тази цена, затова я споменавам. Сега 80 на сто от зеленчуците, месото и хранителните продукти, са внос от Гърция, Турция, Македония, цяла Европа и дори от далечна Аржентина.
Тръгнете из страната било с влак, с автобус или с кола. Ще видите стотиците разрушени постройки на ТКЗС-та. Този погром бе извършен от СДС, след като дойде на власт през 1992 г. С подкрепата на техния президент Жельо Желев. С идеята, че ТКЗС-та са социалистическа приумица и трябва да се ликвидират, за да изтрият социалистическите идеи и настроения от съзнанието на селяните. Под диктовката на група европейски икономисти, ръководени от английски професор Алан Бъкуел, която разработи т.нар. „стратегия“ за развитието на нашето земеделие.
В началото на XXI век преподавах във филиала на Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“ в Смолян. Там започнах да се засичам с ген. Стоян Андреев, лека му пръст. В ресторантчето на хотела, в който отсядаха преподавателите, няколко пъти бяхме заедно на масата. Веднъж бяхме само двамата и подхванахме проблема за дереджето на селското ни стопанство. Знаех, че е бил съветник на президента Жельо Желев и не издържах. Попитах го защо така ревностно президентът агитираше за ликвидирането на ТКЗС-та и разпокъсването на земята, след като в цял свят ней-ефективни са уедрените земи в кооперации и ферми. Не му ли е казвал, че това ще смаже селското ни стопанство и няма да се осъществи неговото твърдение, че собствениците на „земите в реални граници“ ще се върнат обратно в селата. Започна да ме убеждава, че многократно е казвал това на Желев. И каква е била реакцията му. При поредното му предупреждение му казал: „Ти не разбираш ли, че американският посланик е през ден при мен. И настоява да се унищожат тези огнища на социализма“. И не го оставил на мира, докато правителството на Филип Димитров не извършило това ликвидиране.
Между другото за това има силна вина и БКП/БСП. Първо, защото допусна и не се противопостави на „аграрната реформа“ на СДС. И второ, защото още в края на 1989 г. в свой доклад пред ЦК на БКП новият генерален секретар на партията Петър Младенов прави тенденциозна и силно преувеличена негативна характеристика на селското стопанство, което се поде от СДС и послужи като допълнителен мотив за ликвидационния погром на българското село. Така че ликвидирането на ТКЗС-та се извърши и с мълчаливото бездействие на БСП.
Разгромена бе и химическата промишленост, свързана със селското стопанство. По-рано четирите завода в Димитровград, Стара Загора, Враца и Девня осигуряваха минерални торове за страната и още повече за износ. Бяхме на трето място (след Франция и САЩ) по производство на торове. След прекратяване на дейността на заводите във Враца и Девня се внасят минерални торове от чужбина.
Селскостопанските машини, хилядите трактори, комбайни бяха разграбени и превърнати в скрап, а повечето от заводите, които ги произвеждаха, бяха закрити. Тракторите от 54 хиляди през 1989 г. оредяха до 25 хиляди за две-три години. Комбайните от 14 200 останаха седем хиляди. Седемте бригади селскостопанска авиация бяха приземени и почти разформировани.
По социалистическо време се залесяваха средно годишно 436 929 декара (на едно от първите места в света), а за периода 1991 – 2005 г. – по 95 050 дка. За да се избегне сечта по горите, хиляди българи работеха в горите на Съветската република Коми, откъдето се докараха 22 милиона кубически метра дървесина. С това се постигнаха две цели. Първо, масовото залесяване и намаляването на сечта в България спряха или по-скоро силно ограничиха наводненията, пороите, свлачищата в страната. И второ, суровината в заводите за преработка на дървесина не беше за сметка на нашите гори. Сега отново зачестиха пороите и наводненията в страната (спомнете си село Безмер). Защо – вие си отговорете. Сега е увеличена преработката на дървесина. Но за сметка на увеличената сеч на нашите гори. И още един тревожен факт, днес 184 пъти по-малко декара гори се обработват срещу вредители. И затова цели горски масиви започнаха да умират.
Ще направя едно отклонение заради младите хора. Залесяването в България на планини, равнини, голи баири, около язовири, реки, курорти се извършваше основно чрез доброволен бригадирски труд. Смята се, че 60 на сто от новите гори са залесени от ученици, студенти, чиновници. И сигурно е така, защото и аз имам по тази линия засадени дръвчета в малките планини Голо Бърдо и Люлин край Перник, в софийските околни хълмове. И съм изпълнил поръката човек да засади поне едно дръвче в живота си. И още нещо правехме като ученици. Масово ходехме из полята да събираме билки, шипки, глогинки, които предавахме в съответните пунктове за последваща преработка от различните кооперации.
Да ви занимавам ли с проблемите сега около дивечовото богатство на страната. Което се увеличи рязко чрез целенасочената дейност на Българския ловно рибарски съюз. Дивечовите стопанства дадоха възможност за развитие на ловния туризъм в България. Тя стана една от най-добрите ловни дестинации в Европа и от тези богати чужди туристи, които идваха на лов в страната, се печелеше значителна валута. Сега поддържането на дивеча и на ловния туризъм е занемарено. И как няма да е така, като само Законът за лова и опазване на дивеча е променян почти 30 пъти след 1989 г.
Каква е съдбата на селата и селското ни стопанство е видно за всички. Селата запустяха, а се твърди, че 200 села са заличени вече от картата и към 600 са на път да изчезнат. Стотици хиляди млади хора отидоха в градовете и повечето в чужбина. Училищата и детските градини в тях се закриха, изчезнаха от тях медицинските пунктове, намалиха се възможностите да пътуват до градовете, а някои направо бяха изолирани и откъснати от света. Читалищата ограничиха своята дейност. Възрастните хора са оставени на изживяване с малките пенсии и оцеляват благодарение на личните си стопанства, рентите, получавани от арендаторите и помощите от децата им, които работят в чужбина.
Каква е съдбата на моето село, в което през 1989 – 1990 г. издигнах вила на бащиното място? Каквато е съдбата на хилядите села в страната след 1989 г. Тежките времена на прехода засегнаха силно моите витановчани. Намаля и почти спря възможността да се работи в мината или заводите на Перник. Това доведе до обедняване на селото, тъй като най-сериозните приходи идваха от работещите в Перник. Същевременно, веднага след промените, селяните от Витановци възстановиха своето ТКЗС. През 1992 г. обаче в селото се появи ликвидационната комисия и то бе разтурено. Двете кооперации, които се създадоха, не можаха да се наложат и селяните дадоха под аренда стопанството и земите на един пернишки арендатор. Банята бе затворена през 1990 г., а фурната престана да работи през 2000 г. Овцете сега са около 20 и има само една крава в селото. Отглеждат се само кокошки и други пернати в дворовете. И се поддържат дворните и малките градини край реката. Броят на живеещите в селото намалява непрекъснато. Повечето от младите семейства го напускат и се преместват да живеят в Перник или в София. Почти не се раждат деца. Жителите са малко над 300 души. Това доведе и до закриването на училището през 1992 г.
Не искам да бъда песимистичен. Животът в селото не заглъхна напълно. Живецът във витановчани и тяхното умение да оцеляват са се запазили. Има един спасителен момент при тях – че немалко от мъжете получават високи пенсии от работата им в мината и други пернишки предприятия. Разбира се към това трябва да прибавим и трудолюбието на витановчани, които в градините и в дворовете си отглеждат зеленчуци и плодове, с които задоволяват собствените си нужди. И още един допълнителен момент, който оказва положително влияние върху житейската съдба на витановчани – продължаване на заселването в селото на „виладжии“ от Перник и други селища, които му поддържат в известна степен жизнеността.
Витановчани със свои сили и с помощта на общината в Перник продължават благоустройството на селото. През 2011 г. е докарана вода от язовир „Студена“ и живеещите разполагат вече с неограничено количество вода за питейни и домакински нужди. В селото се създаде група от около 90 души сурвакари, които редовно участват в Пернишкия фестивал на маскарадните игри „Сурва“ или в други фестивали в страната и в чужбина и имат много награди, получени на тях. През 2009 г. е възстановен футболният отбор, който играе в северната група на областния футболен шампионат. През 2012 г. вторият етаж на търговския комплекс е ремонтиран и там е настанено читалището. Възстановено бе манастирчѐто край селото през 2012 г., а през 2007 – 2010 г. бе построена малка църква в центъра му. Така че животът във Витановци продължава с всичките му повратности. С борбата за оцеляване. С ежедневните радости и скърби. С неувяхващата надежда за по-добър живот.
Това е съдбата на едно средно статистическо село в България. И то не най-тежката. Ами да разказвам ли за съдбата на селяните и ТКЗС-то от Мокреш – родното село на покойната ми съпруга, едно от богатите и проспериращи села в Ломския край. Близо 40 години живях с неговите проблеми. Там за пръв път видях масиви с лозя, бостани с дини и пъпеши, огромни овощни градини. Имаше проспериращо ТКЗС. В стопанския му двор бе пълно с камиони, трактори, комбайни и каква ли не техника, които по цял ден бръмчаха из полето. Няколко работилници за поддържане на машините. Отглеждаха безкрайни ниви с царевица, слънчоглед, пшеница. Бостаните им раждаха невиждани от мен дини. Събираха огромно количество грозде от лозята. Имаха овощна градина, от която беряха тонове плодове. През деня стадата с крави и овце пасяха около селото. И разбира се, в оборите отглеждаха свине и пернати животни. Имаха и малка ферма за отглеждане на фазани. На събора на селото всички излизаха на площада, обикаляха сергиите, хващаха се на хорото, извиващо се под звуците на местната духова музика, а дворовете им бяха пълни със сборяни. В препълненото читалище по различни поводи се изнасяха концерти от местни самодейци. На Трифон Зарезан мъжете се събираха на трапеза след зарязването на лозите в хижата над селото. Всяко семейство имаше къща с голям двор, с пристройки за животните, с хамбари, с градина и лозе. Отделно му се даваха през пролетта няколко декара царевица в полето, която отглеждаше самостоятелно. Към това да прибавим и бостана от около 200 кв.м, който се раздаваше всяка година на определено място в полето. И падаше голяма работа. От тях и техните градски деца, които им помагаха и които непрекъснато прелитаха до родните си места. Тя, селската работа, няма край, да не я описвам. Но се отблагодаряваше пребогато с плодовете от нея и поддържаше благоденствието не само на селяните и техните деца. Защото
селата в България изхранваха цялото население в страната
Уверявам ви, тази приказка за „мазния” ломски и видински влак е истинска. Нали съм виждал как селяните от този край слизаха на гарата, където ги срещаха техните деца, с пълни кошници, чанти, дамаджани. Да не ви говоря за богатството на техните пазари. Прочетох някъде, че след 1980 г. личните стопанства в страната са произвеждали зеленчуци, плодове и животинска продукция повече, отколкото цялото днешно селско стопанство, изградено в „реални граници“. И че 65 на сто от консумираното месо е било произведено в „частните“ стопанства. Ако е вярно, е трагично за днешното време.
Всичко това вече е спомен. И то носталгичен спомен за милиони селяни и техните деца. Сега Северозападният край е най-бедният, най-опустелият, най-обезлюденият край не само в страната, но и в Европа. Когато започна разтурването на ТКЗС-то в Мокреш и на селяните им казали да рушат оборите и да пренасят тухлите, керемидите и другия материал в дворовете си, моят тъст, дългогодишен учител в селото, отишъл при един от ликвидаторите, негов бивш ученик, да го моли да спрат тази вандалщина, а той му казал: „Таушанов, мен са ме назначили в комисията да ликвидирам ТКЗС-то, а не да го пазя“. Да разказвам ли за „обезкостяването“ на напоителната система в района на селото, за разграбването на помпените станции и изтърбушването на каналите заради желязото в тях. Сега в изоставените къщи се настаняват цигани, а арендаторите станаха чорбаджиите в този край. Прогимназиалното училище на селото отдавна е затворено и двуетажната сграда пустее.
Примери може да се посочат още стотици, не, хиляди. Почетете известно време вестниците „Минаха години“, „Златна възраст“, „Над 55 години“ , „Трета възраст“ и много други. В тях подобни случаи се споделят от читателите им от всички краища на страната. И какво искат съвременните „строители“ на България. Да не изпитвали селяните носталгия по това време. Е, как да не я изпитват, като сравняват това, което е било, начина им на живот с настъпилата сиромашия по селата, с откъснатостта им от градовете, с избягалите в чужбина деца, с изчезването на местните медицински пунктове, със закриването на детските градини и училищата, с намаляването до минимум на животните, с минималните пенсии, които не стигат и за лекарства, с мрачни мисли за тяхното бъдеще. И да научават с болка, че според изследване от февруари 2020 г. на УНИЦЕФ, списание „Лансет“ и Световната здравна организация, България е „най-лошата страна, в която може да се роди човек“. Какво им остава, освен да се утешават със спомените за това близко минало.
Тази година, когато започна пандемията с Ковид-19, някои се сетиха каква беля е извършена с този погром на българското земеделие. Покрай пандемията разбрахме какви тежки проблеми има в нашето земеделие. Сетихме се, че освен жито и слънчоглед, трябва да се отглеждат достатъчно плодове и зеленчуци и трябва да възстановим отглеждането на животни. И че трябва да се подкрепи малкият и среден производител в селата. Проумяхме, че само 20 на сто от храните, които се продават в големите магазини, са българско производство. И че държавата трябва да заеме отново своето място и да започне да подпомага финансово и организационно земеделието по подобие на развитите страни, а не да разчита на „стихийните инстинкти на пазара“. За да може да произвеждаме, както бе в миналото, селскостопанска продукция, която да храни не само българското население, но да има и за износ и да носи печалба на страната. Направиха се и първите крачки в тази насока, които обаче трябва да бъдат не временни, а със стратегически характер, за да възстановим славата на България като земеделска страна.
[*] Откъс от новата книга на Бончо Асенов. Носталгията в България, С., Изд. „Скала принт“, 2020
