ЛИТЕРАТУРА
Борци народни

Иван Габеров - 31 януари 2021

Раз­па­ли се бай Руси и взе да обяснява на Любо Бояджиев вер­сията си за социалната йерархия по време на соца, но и за каквото друго му идеше отвътре.

…Ко­н­такти започнах да търся с ак­ти­вни бор­ци. Да раз­бе­ра с какво са те по-по от мен. Какво ми е липс­вало, и като съдба, а и ка­то на човек? Къ­де е тай­ната? Те самите, какви са?

Като се разтърсих – в Балван на­мерих та­к­ъв. И не един!

– Бай Василе – питам го, – кажи ми как стана активен борец?

Големи приятели станахме после с него. А той приказлив. И му се споделя. А хич се не крий. Страх и смут в него няма:

– През 36-та ни затисна беднотия. Тати повече не можа да ме търпи в Балван и ме прати в София. Занаят да уча, за шивач. За балтони, за гащи… Каквото се плаща. Обаче в квартирата бяхме трима-четирма. Кой живей посто­янно, кой придошъл за сед­мица-две. И имаше едно по-младо момче, май не беше той, ама после ка­зах, че е Свилен Димитров – Марек. От съпротивата има­ше та­къв другар, герой-антифашист.

А през четирсет и първа-втора година хайки правят, за рем­систи и за комунисти. И един от аверите ми в работилницата, за­наят де­то учим, го заловиха. Осъдиха го по политически при­чини. В затвора в Бургас го пратиха. Често пъти, тогава, ми пи­шеше мо­м­чето. А веднъж ме помоли някой лев да му пратя.

Един-два пъти се ослушвах, ама на третия път три­с­та лева му пра­тих. Било е в края на 43-та. В началото си виках: „Да е ми­с­лил, какво е правил“! Ама после се смилих. Някак неудобно…

А на стената в дюкяна, на едни дълги шишове, дето заби­ва­ме по­ръчките, забих и квитанцията от пощата. Но, като се смени вла­стта на девети септември, и дойде време за ак­тивен борец да се кандидатства – хоп, намерих я бележката на шиша, най-от­до­лу! За поръчител него го писах, а себе си като ятак посочих.

И за Марек писах, щото го убиха, и дали е бил той – ня­ма кой да оспорва, че съм го приел, крил и хранил в квартирата.

Одобриха ме. Четиристотин и петдесет лева народна пен­сия, на месец! Тъй взех реално в село властта. Кой да учи и за ка­кво, и кой да не учи – аз ре­шавах. С образова­ние трето отделение  съм.

Така, господин Бояджиев – обръщам се към теб Любчо, по­неже Докторът записва, – отк­рих и други активисти. И им намерих ца­ката.

Седна при тях с уни­формата, за по един час, час и нещо, и ги слушам. А то им се спо­деля. Близките им заради тях големци са ста­нали по градо­вете, а те по селата – сами. Скучаят от имане.

Но стана така примерно, че еди коя си женичка си търсела бо­ти. Ама в магазина няма. Пък ми трябва или инфор­мация, или дру­га някак­ва си услуга от нея, или от семейството й. А аз държа в ком­панията си бащите на новите големци. До младите да при­па­ря не мога, но бащите им – авери са ми. И – викам на единия: „Бай Нено, кажи му на сина ти, да даде една бележка за боти“!

А син му е Гутьо Господинов! На Партията Първи секретар в Търново. Фактор голям е.

– Къкуй туй боти, бря? – пита старецът.

– Туй и туй… – казвам. – Бележка ми трябва за складовете.

И иде синът му, а дядо Нено му вика:

– Гутьо, шъ ти ударя ина туягъ – щото го знай, че много-мно­го не става. – Дай бележка за тава, шушони ли беше, галоши ли?

Ама аз съм му го написал на вестника, дето записва сентасето, и по някое време дя­до­­то го вижда и спо­ме­нава думата боти.

Клечка оставил съм му – размера на стъпалото на жена­та, че няма метър ни в мен, ни у него. Аз дал съм я предвидли­во.

А, като влезеш в оборот с баш активистите, ставаш доверен човек. И на децата им също. Много пъ­тища се отварят пред тебе. Авторитет придобиваш. Сила ти идва, когато потрябва. Защото ограниченията падат, за всичко – Соц ДжиПиЕсът ти е изключен.

Тъй започна една… – моторетки Симсон – от Германия, перал­ни и хладилници… Абе каквото го няма, ние го доставяме. Акти­ви­­с­т­и­­те помагат. Ина­че и да клечиш на опашките, и да се ръгаш във вра­­­тите на мага­зините – файда няма. Ама не само бяло е вси­ч­­ко. Нюанси си има. Фин уред е Соц ДжиПиЕс-ът, добре кали­б­риран е. И не пропуска.

От село Иван, убива от ревност човек. На бен­зиностанцията с касапски нож го заколва. От ухо до ухо. От место­п­ре­стъп­лението някак избягва. Скрива се. А бай Димо Йончев спасява го. Избягва зат­в­ора, и всичкото друго… Но цял живот, оня нещастник, ще му ма­же и ще му шета из двора, лози ще зарязва и ще ги зако­пава на ес­ен, ще му изхвърля боклука и всичкото там, по реда си. До смърт ще слугува.

Толкоз силни и толкоз влиятел­ни хора актив­ните борци бяха. В тях беше ДжиПиЕс пултът. С него въртяха на пръста си всички и всичко. Този – надолу, а онзи в небето! Цък-цък – готово!

– Другарю Йончев, ще Ви глобя! Недейте да препикавате па­ме­тника на загиналите във войните! – хващам го пиян аз, на цен­тъ­ра в Ба­л­ван, да се облекчава безсрамно. А той спо­ко­ен отвръ­ща: „Мълчи, да ти не сваля шапката от главата до дове­чера… Ис­кай нещо или си трай! Не ми се ври между ташаците“!

А пък те, с ген. Радул Минчев, началникът на Окръжното уп­равление на МВР, са ортаци и по чашка, и на карти.

– Слушам! – отвръщам му, докато на ум го попържам.

Ама в страната няма достъп до телеви­зори, неже ли цветни. По мага­зините тук-там съветски кютюци – Рубин-и. Хем голе­ми, хем щом се счупят – с УАЗ-ка трябва на ре­монт да ги тътриш. И му се моля за телевизор Велико Търново 84, от „неговия“ комби­нат, на Ди­мо. А той: „Наг­ласи едно автомобилно ремарке. Под пет те­ле­ви­зора не да­вам“!  – Обичаше на фактор голям да се докарва.

Отивам с бележка от него и с ремарке на портала на  ком­би­ната. Пет телевизора ми товарят, пари ми не искат, ни­що ме не питат. Охраната – колеги с автомати. Бари­ерата вдигат и изли­з­ам… Никой ме не гони. Нищо ми не търсят. Слободия! Страшна!

А като се прибирам на село, докато се одумам, че имам – двойно ги плащат желаещите. Соц стандарт да показват мечтаят.

Отговарям ти, ето – обръща се пак към Любо бай Руси, – дето трийсет и кусур години по-късно ме питаш, събесед­ни­ко: „Бай Ру­се, що е туй Джи-Пи-Ес-а на соца?

Разбери, туй е, което създа­ваше ред и условия, да продължа­ва де­се­т­ки години онуй, що го на­т­ре­соха нег­рамотните актив­ни бо­р­ци – пиета към неравенство измежду измислено равните.

Те и децата им – таковаха майка й на държавата! Ред се оп­ит­­ваха да държат, Любчо, тъй. Съпротивата бе невъзможна. Це­ли родове в смрадта на канала остави, Соц ДжиПиЕс-ът. Он­ези, с бележки­те от дю­кяните, над реда бяха. Днес там са децата им. Затуй си отиде, безс­лавно, със срам сгромоляса се, со­­­­ца. Но тях не закот­ви.

И боят отиде на вятъра, и идеалите. А и ние – с тях ба­рабар. Един бит за кокошка, другият – министър за вагони…

Разбрах, и трийсет години по-сетне ти казвам, г-н Бояд­жи­ев, че с две ръце, ум и сърце нищо не става в Родината вече. В ду­шите ни опет­ни­ха. Невинен, от хитруване и от врътки, човек май не остана. В свински черва са ни вплели и в един ка­зан ни под­мятат до днеска. Затуй кадри никъде ня­­­ма. Ни да бият, ни да ра­бо­тят, ни да мучат.

Днес модата е да искат и чатят. А най вече – да имат. Всеки със смартфона си движи. И неграмотен да е – на об­ра­зо­ван се прави. Компромат да качи в мрежата все ще успее. Да ти на­хе­н­дри про­блеми… Игра да играе… Да си му все длъжен.

Размито е всичко сега. От без­ха­бе­рие – в хаос. От безс­ми­с­­­лие – в со­ци­ал­но споделяне. Още по-дива безпътица то е. Идеи ни тря­­б­ват, но няма. От­п­равната точка също отсъства. Срам ме е! Ама що? Изгубихме се бе, Любчо. Това е то Соц ДжиПиЕс-ът – с него до там сти­гаш. И безславно си заминаваш…

 

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…