Разпали се бай Руси и взе да обяснява на Любо Бояджиев версията си за социалната йерархия по време на соца, но и за каквото друго му идеше отвътре.
…Контакти започнах да търся с активни борци. Да разбера с какво са те по-по от мен. Какво ми е липсвало, и като съдба, а и като на човек? Къде е тайната? Те самите, какви са?
Като се разтърсих – в Балван намерих такъв. И не един!
– Бай Василе – питам го, – кажи ми как стана активен борец?
Големи приятели станахме после с него. А той приказлив. И му се споделя. А хич се не крий. Страх и смут в него няма:
– През 36-та ни затисна беднотия. Тати повече не можа да ме търпи в Балван и ме прати в София. Занаят да уча, за шивач. За балтони, за гащи… Каквото се плаща. Обаче в квартирата бяхме трима-четирма. Кой живей постоянно, кой придошъл за седмица-две. И имаше едно по-младо момче, май не беше той, ама после казах, че е Свилен Димитров – Марек. От съпротивата имаше такъв другар, герой-антифашист.
А през четирсет и първа-втора година хайки правят, за ремсисти и за комунисти. И един от аверите ми в работилницата, занаят дето учим, го заловиха. Осъдиха го по политически причини. В затвора в Бургас го пратиха. Често пъти, тогава, ми пишеше момчето. А веднъж ме помоли някой лев да му пратя.
Един-два пъти се ослушвах, ама на третия път триста лева му пратих. Било е в края на 43-та. В началото си виках: „Да е мислил, какво е правил“! Ама после се смилих. Някак неудобно…
А на стената в дюкяна, на едни дълги шишове, дето забиваме поръчките, забих и квитанцията от пощата. Но, като се смени властта на девети септември, и дойде време за активен борец да се кандидатства – хоп, намерих я бележката на шиша, най-отдолу! За поръчител него го писах, а себе си като ятак посочих.
И за Марек писах, щото го убиха, и дали е бил той – няма кой да оспорва, че съм го приел, крил и хранил в квартирата.
Одобриха ме. Четиристотин и петдесет лева народна пенсия, на месец! Тъй взех реално в село властта. Кой да учи и за какво, и кой да не учи – аз решавах. С образование трето отделение съм.
Така, господин Бояджиев – обръщам се към теб Любчо, понеже Докторът записва, – открих и други активисти. И им намерих цаката.
Седна при тях с униформата, за по един час, час и нещо, и ги слушам. А то им се споделя. Близките им заради тях големци са станали по градовете, а те по селата – сами. Скучаят от имане.
Но стана така примерно, че еди коя си женичка си търсела боти. Ама в магазина няма. Пък ми трябва или информация, или друга някаква си услуга от нея, или от семейството й. А аз държа в компанията си бащите на новите големци. До младите да припаря не мога, но бащите им – авери са ми. И – викам на единия: „Бай Нено, кажи му на сина ти, да даде една бележка за боти“!
А син му е Гутьо Господинов! На Партията Първи секретар в Търново. Фактор голям е.
– Къкуй туй боти, бря? – пита старецът.
– Туй и туй… – казвам. – Бележка ми трябва за складовете.
И иде синът му, а дядо Нено му вика:
– Гутьо, шъ ти ударя ина туягъ – щото го знай, че много-много не става. – Дай бележка за тава, шушони ли беше, галоши ли?
Ама аз съм му го написал на вестника, дето записва сентасето, и по някое време дядото го вижда и споменава думата боти.
Клечка оставил съм му – размера на стъпалото на жената, че няма метър ни в мен, ни у него. Аз дал съм я предвидливо.
А, като влезеш в оборот с баш активистите, ставаш доверен човек. И на децата им също. Много пътища се отварят пред тебе. Авторитет придобиваш. Сила ти идва, когато потрябва. Защото ограниченията падат, за всичко – Соц ДжиПиЕсът ти е изключен.
Тъй започна една… – моторетки Симсон – от Германия, перални и хладилници… Абе каквото го няма, ние го доставяме. Активистите помагат. Иначе и да клечиш на опашките, и да се ръгаш във вратите на магазините – файда няма. Ама не само бяло е всичко. Нюанси си има. Фин уред е Соц ДжиПиЕс-ът, добре калибриран е. И не пропуска.
От село Иван, убива от ревност човек. На бензиностанцията с касапски нож го заколва. От ухо до ухо. От местопрестъплението някак избягва. Скрива се. А бай Димо Йончев спасява го. Избягва затвора, и всичкото друго… Но цял живот, оня нещастник, ще му маже и ще му шета из двора, лози ще зарязва и ще ги закопава на есен, ще му изхвърля боклука и всичкото там, по реда си. До смърт ще слугува.
Толкоз силни и толкоз влиятелни хора активните борци бяха. В тях беше ДжиПиЕс пултът. С него въртяха на пръста си всички и всичко. Този – надолу, а онзи в небето! Цък-цък – готово!
– Другарю Йончев, ще Ви глобя! Недейте да препикавате паметника на загиналите във войните! – хващам го пиян аз, на центъра в Балван, да се облекчава безсрамно. А той спокоен отвръща: „Мълчи, да ти не сваля шапката от главата до довечера… Искай нещо или си трай! Не ми се ври между ташаците“!
А пък те, с ген. Радул Минчев, началникът на Окръжното управление на МВР, са ортаци и по чашка, и на карти.
– Слушам! – отвръщам му, докато на ум го попържам.
Ама в страната няма достъп до телевизори, неже ли цветни. По магазините тук-там съветски кютюци – Рубин-и. Хем големи, хем щом се счупят – с УАЗ-ка трябва на ремонт да ги тътриш. И му се моля за телевизор Велико Търново 84, от „неговия“ комбинат, на Димо. А той: „Нагласи едно автомобилно ремарке. Под пет телевизора не давам“! – Обичаше на фактор голям да се докарва.
Отивам с бележка от него и с ремарке на портала на комбината. Пет телевизора ми товарят, пари ми не искат, нищо ме не питат. Охраната – колеги с автомати. Бариерата вдигат и излизам… Никой ме не гони. Нищо ми не търсят. Слободия! Страшна!
А като се прибирам на село, докато се одумам, че имам – двойно ги плащат желаещите. Соц стандарт да показват мечтаят.
Отговарям ти, ето – обръща се пак към Любо бай Руси, – дето трийсет и кусур години по-късно ме питаш, събеседнико: „Бай Русе, що е туй Джи-Пи-Ес-а на соца?
Разбери, туй е, което създаваше ред и условия, да продължава десетки години онуй, що го натресоха неграмотните активни борци – пиета към неравенство измежду измислено равните.
Те и децата им – таковаха майка й на държавата! Ред се опитваха да държат, Любчо, тъй. Съпротивата бе невъзможна. Цели родове в смрадта на канала остави, Соц ДжиПиЕс-ът. Онези, с бележките от дюкяните, над реда бяха. Днес там са децата им. Затуй си отиде, безславно, със срам сгромоляса се, соца. Но тях не закотви.
И боят отиде на вятъра, и идеалите. А и ние – с тях барабар. Един бит за кокошка, другият – министър за вагони…
Разбрах, и трийсет години по-сетне ти казвам, г-н Бояджиев, че с две ръце, ум и сърце нищо не става в Родината вече. В душите ни опетниха. Невинен, от хитруване и от врътки, човек май не остана. В свински черва са ни вплели и в един казан ни подмятат до днеска. Затуй кадри никъде няма. Ни да бият, ни да работят, ни да мучат.
Днес модата е да искат и чатят. А най вече – да имат. Всеки със смартфона си движи. И неграмотен да е – на образован се прави. Компромат да качи в мрежата все ще успее. Да ти нахендри проблеми… Игра да играе… Да си му все длъжен.
Размито е всичко сега. От безхаберие – в хаос. От безсмислие – в социално споделяне. Още по-дива безпътица то е. Идеи ни трябват, но няма. Отправната точка също отсъства. Срам ме е! Ама що? Изгубихме се бе, Любчо. Това е то Соц ДжиПиЕс-ът – с него до там стигаш. И безславно си заминаваш…