ЛИТЕРАТУРА
Видинският панаир

Мирослав Александров - 01 февруари 2021

Бивалици и небивалици за видинския панаир лудуват в есенния селски брътвеж. Нашенци ломотят юнашки фантасмагории за изядени кебапчета, страхотните оркестри на Ибро Лолов и Тони Маджаров, чуруликанията на Минчо-пилето. Качествените сръбски и румънски  стоки, шушукат, са евтини и на изчезване. Язък! Циркът, значи, е   европейски, а колелото  е от Виена. На сухо гостува, представи си, и китът Голиат. Въртележките са мястото, където младите се прегръщат и целуват. Майко мила… В кривите огледала  човеците изглеждат страшни смешковци. Много ме е страх! Хиляди са чудесата на панаира. Стига думи – искам видински локуми!

Важният ден е определен от семейният съвет, най-сетне, и аз реално мога да мечтая. Куцата кокошка ще бъде заклана за панаира. Старата каруца  е боядисана и се излежава като булка  на осемдесет години. Кончето два дни е на облекчен режим. Готово е да фучи. Подготовката е сериозна. Дядовците казват, че хубавото бебе трудно се ражда. Мъчително е чакането до края на август. Мен ако питат, панаирът трябва да бъде през цялата година. Никой не слуша!

Та, майка и татко работят във Видин. По тяхно нареждане в събота, ние, селската част от семейството, тържествено натоварени  в конската каруца, ще се пръкнем в оригинал сред тополите до видинския панаир.

Петък вечер е. Предстои най-продълговатата нощ в годината. Остриган съм нула номер, съгласно семейните порядки за приличност. Изкъпан съм, а не мога да спя като къпан. На моя стол дебне черен панталон, бяла риза  и пионерска връзка. Нощувам бързо. Будят ме рано, което е много късно – според мен. Пренасям на бегом плетените кошници, покрити с бели пешкири. В тях кротуват орехи, домати, люти чушки, стъклени шишета с вино и ракия, пълно пиле с дроб и ориз, дини, грозде… Искам да си заслужа жълтата лимонада и видинските кебапчета. Големите не одобряват идеята да бъда красив с пионерска връзка. Брат ми е накичен с ученическа шапка. За него всичко може – нали е по-голям. Дядо е набутан в английски габардинен костюм и накривено бомбе. Той контролира с поглед случващото се. За последно, внасяме сено в каручката и го покриваме с тъкани черги, миришещи на нафталин. Конят е впрегнат. Ние сме напрегнати. Реално потегляме към известното неизвестно. Кучето джавка, защото несправедливо е отстрането от пътуването. Ще му купя подарък – няма да забрявя.

Конят шамаросва земята с копита и рязко потегляме към Дий – Видин. Откъм гората се чува глух пукот и лай на кучета. Смели ловци убиват страхливи зайци. Няма що! Да бяха утрепали вълците през зимата, та да изчезне лошотията. Обидно е, че пред нас са подранили две каруци и ние оформяме края на катуна. Не ми харесва това, но… Казвам си: за да не закъснееш – бъди пръв! Шептя в ухото на дядо, че бавно се движим и конят продължава в галоп. Крия се в сеното от лудия Станку-думнезъу. От мен да знаете: най-страшното нещо е да срещеш Станку-думнезъу и мустакатите цигани-торбаланци. Ау, мене много ме е страх! Другите са развеселени, защото са големи. Как ще ги накажа само!!! Нека, нека ме откраднат – да ги видя как ще плачат…

Броя стотинките. Разклащам ги в двете си ръце – дано се множат. Баба протяга ръка и докосва остриганата ми главичка. Навежда се и ме целува. После тайничко подава хартиени левчета. Осигурен съм.

Пътуването е монотонно. Всеки е насаме с мислите си. Песента на конските копита е ленива. Целта е близка. Градът светлее в далечината. Хладно е. Пристигаме до градската маслобойна. Тук каруцата прави майсторски завой и събужда заспалите калдъръмени улички. Гражданите хъркат и не ги е еня, че днес пристигаме на панаира. Правят се на по. Конят ни завежда тайнствено сред тополите – до панаира.

Подранили сме. Дядо се здрависва с адаши и братовчеди от Гъмзово и Делейна. Много е тачен! Тишината загрозява образа на панаира, който сутрин прилича на глухоням оратор. Слънцето се промъква сред клоните и листата на стройните многогодишни тополи за да съобщи, че няма да вали. Кончето е арестувано за яко дърво. Мятаме на потната му гърбина старо одеало и сервираме зелено сено за мляскане. Кофа с вода  от шадравана ще поднесем по-късно.Чудна работа! Кончето почива изправено на крака.

Брат ми шари наляво-надясно и установява, че тазгодишния панаир е по-голям. Вярно е. Съмнителен елемент коментира, че и в Съветския съюз няма  подобен панаир. Не може да бъде. Има!

Родителите се появяват. Големите набързо уточняват план за панаирджийството. Подсещам, че трябва да се купят свирки, балони, тапени пистолети и окарина. Без реакции! Така е, като съм малък.

Майка ме оглежда и одобрява облеклото. Баща ми е разперил ръце и очите му светкат от умиление. Баба, както винаги, е в очакване на заповеди. Дядо се вживява  в ролята на генерален секретар на световните панаири. Негласно предупреждавам близките да внимават в моята картинка, иначе ще изчезна в тълпата  и има да ме търсят със срамни съобщения за загубено дете на още по-загубени родители.

Дървените павилиони отварят завесите като за утринна вечеринка. Продавачите от „Наркоп” звучно се прозяват, разтягат като пружини телата си  и протриват  ръце  с надежда за търговски берекет. Димът на кебапчета оросява природната картина. Въздухът е вкусно замърсен. Обиколката за покупки е излишна – според мен. Баба търси тенджери, майка покривки, дядо ножове, баща ми ножици за рязане на лозе, брат ми гледа към цирка за да зърне познат артист от Румъния. Моите балони се пукат и развеселяват околните – не и мен.Временно съм недоволен. Надувам свирка – да ме чуят и в наше село. Насрещно хлапе, с балонни бузки, също свирука. Пречи да бъда солист. Разминаваме се като лаещи кученца. Някой ме дърпа за ръката – да не изоставам. Хилавото дете се лези и ми показва среден пръст. Запомних му физиономията. Фотограф обещава да ни направи красавци. Щрака снимка за спомен. Не боли. Гърмя с тапения пистолет като партизанин от бойни филми. Впечатлявам, значи. Газенето на зелената трева приключва, най-сетне. Поглеждам новия  си картонен часовник и одобрявам решението. На сметка сме. Много покупки – за малко пари. Тияновчани ще се пукнат от яд.

Вече сме разкрачени между две крещящи бирарии. Водните помпи на  завод „Вида” пръскат цветна вода и охлаждат надпреварата между конкуриращите се музиканти. Жените отнасят покупките и се връщат с бременните  селски кошници. Големите избират бирария „Бонония”. Мазен келнер, накичен с химически молив на ухото и  листчета в джоба на черната си престилка, ни повежда като екскурзовод сред масите с омърлявени покривки. Нашият държи под мищницата дървен поднос като чиновническа папка, чисти в движение с тефтерче  остатъци от покривките и предлага с бръснарски реверанс услугите си. Културно ухажване! Яко ще ни обръсне. Сядаме на разклатени дървени столове. След пет минути ще направим поръчка. Баба подрежда селските добавки за трапезна родост. Всичко е уточнено. Ще има бакшиш и за тичащият келнер с чужда усмивка. Дядо чука господарски с вилица по изоставена мазна чиния и мухите хвръкват.

– Ало, келнер, поръчка…

Чукането с вилица е културна работа – учи ни дядо на естетика. Масите се товарят с кебапчета, амортизирани пресни салати с краставици и домати, купешко вино „Гъмза” и жълти лимонади. Светът е трапеза! Животът е хубав! Наздраве! Наздраве! Наздраве! Непознати ни се усмихват. Минчо-пилето  пиука от дървената естрада, пуфка като локомотив и ние пътуваме… Другото пиле – вареното, е разкъсано в тавата. Всички мляскат  и мазнят отдавна изкъпаните чаши, постоянно доливани с вино и лимонада. Искам още  кебапчета – въпреки, че съм сит. Ако няма желаещи – аз ще ги изям. Изпитвам глад за героични подвизи. От съседните маси ни наблюдават. Нека ме запомнят. Ние също следим техните действия с шушукащ коментар.

На естрадата наконтена певица поздравява по пърхащия микрофон бригадири и техните компании – били първенци в социалистическото съревнование. Поздравените крещят като овчари, а овце няма. Млад строител по потник, с медал,  и в сини работни панталони, заема героична поза върху съседната трапеза. Гумените му обувки са по-чисти от блажната покривка. Жив паметник на социалистическото съревнование! Околните цъкат с уста и ръкопляскат с връхчетата  на пръстите, както е модерно. Разгащени пияници играят разглобено хоро. Келнери изнасят от бирарията алкохолно ограмотени юнаци. Апетитна циганка предлага домашни цветя. Бабаит я потупва  по танцувалното дупенце, плаща и получава букет. Оживление. Сбиването между веселяците  е предшествано от братски прегръдки. Гладко избръснати милиционери, с накривени фуражки, се усмихват човешки.

Язва мъчи баба, но тя е широко усмихната. Нейният благ и смирен поглед не досажда на околните. Гушкам се в нея. Тя ме целува. Олеква ми.

Моят кебапчест тумбак ще се пръсне като панаирджийски балон. Някой предлага да си тръгнем. На масата има още кебапчета… Дядо блъска  вилицата си в употребена чиния и порцелановият звън  гони мухите. Обирджията пристига на момента , боцка  с молив хартишка, после я залепва на масата и се оглежда като крадец. Сметката е уредена без скандали  и обирджията доволно връцка гръб.

Да бяхме останали още час, два, три… и моментално бихме напуснали. Не питат, и това си е. Увиваме кокаляците и разрошения хляб във вестник  – постоянна е грижата за  кучето и кокошките. Останалото вино и грозде пренасяме на съседите. Те не се обиждат.

Крачим към каручката, като герои след тежка сватба. Майка непрекъснато кълве в ухото да слушам баба, като че ли съм глух. По-добре ще е да ме похвали. Разделяме се – едните на село, а другите в града. Не е много провилно, но от мен да мине… Само да порасна!

Пътуваме към Тияновци, заредени с панаирджийство. Искам днешния ден да продължи цяла година. Брат ми не изпуска ученическата фуражка от главата, което е амбициозна заявка, че ще бъде добър гимназист. Прилича на кондуктор в каруца. Дядо дреме и от време на време хълцука. Кикотим се нелегално. Искам да поема управлението на каруцата и получавам отказ – бил съм малък. Разплаках се – пак не ме признаха за голям.

Тръгнахме рано от панаира, а не пристигнахме първи. Още съм сърдит и трудно ще ми мине… Овцете, козите, прасето и кокошките трябвало да вечерят. Веднъж в годината гостува цирк във Видин. Селският цирк имал повече животни. Надсмиват ми се. Безсилен съм. Надявам се по-бързо да порасна.

Слънцето е омаляло и лъчите уморено дремят в каручката. Крайпътните орехи изпращат първи жълти послания на  идващата есен. Пея Кайчо Каменовата „Каням се Куне моме, ю вас да дойда, ю вас да дойда Куне, вино да пия”. За освежаване тропам с крак и викам „И-ху”. Получавам похвали.

Дум-дум, дум-дум, дум-дум… Познах: през баира пулсира тияновският тъпан. Приглушено към нас пълзи позната духова музика. Изпуснали сме началото, защото тъгнахме късно от Видин. За всичко са виновни те – големите.

Зная, че след  време ще стана началник на видинския панаир. Зная, защото го искам! И тогава, и тогава да му мислят големите, обаче малките…