– Любчо, знам, че си софиянец от Кърджали, и те питам по тая причина кой заек според теб е по-скъп, живият или закланият?
– Готвеният, бай Русе. С плънка и…
– Виждам, че не знаеш, и слушай, да ти стане ясно.
Туй нещо се случва през 91-ва година, преди да бастисат в Балван ТКЗС-то. Октомври в началото е. Комбайните жънат царевица. Към всяка машина има по една ГАЗ-ка, а в нея има по един шофьор и един циганин докер. Зърното извозват от нивата в сушилнята на стопанския двор. Ама усети населението, че се разгражда старият ред и по-чевръстите взеха да крадат от народното и да богатеят. Най-лесно беше за стопанската продукция. И аз ги знам кои са, ама те се и не крият. Това си купили, с онова се похвалили… А властта в милицията също се смени. Вместо старите кадри дойдоха борчета. Полиция стана службата. Ож-беш станаха с крадци и измамници тези спортисти. На мен чатал ми сложиха на врата. От системата казаха, че ще ме махат, ако не внимавам. И аз за известно време се сепнах. Ама обикновеният народ гледа и дудне. Започна стихийна разправа с крадците.
Та си пиша в канцеларията. Квартален съм си на осемте села тъдява, а на вратата към десет заранта се чука. И влиза един циганин, около трийсетгодишен, с мустаци. Познайник ми е, и сигнали за него получавам. Ама той хитър, пази се да го не хванат. Но яде и пие на поразия, пари отнякъде си получава… Ясно е, ама не мога да го притисна. Нови методи. И имаше особен тик – да си смуче устните със зъби, и затова му викаха Цуко. Та се обръща той към мене:
– Другарю началник…
– Не съм ти нито началник, нито другар, казвам му, ще ме титулуваш с „господин полицай“. – Обърнаха ни със заповед да се наричаме господа тъкмо по туй време.
– Ами господин полицай, при вас идвам да вземете мерки!
– Казвай! – Бръква той в джоба и вади един ръчен часовник, чукнат по стъклото и то се пукнало.
– Какво е туй нещо?
– Вчера си го купих, господин другарю. Днес отивам на работа. Показах го на колегите. Часовникът е съветски, „Слава“, струва двайсет и пет лева. Водоустойчив, противоударен, и бат Драго, Дучето де, го помолих да го свери. И той го взе в ръце, погледна го и с чука на бронята на ГАЗ-ката го счупи. Ей тъй. Да го пробвал колко е противоударно здрав. Помля го! Ако не вземеш мерки, ще го съдя. Пари за прокурор имам. Щото и бай Йонко механика, и бай Митю Мамая видяха таз постъпка. Да ми го плати часовника!
Тръгва Цуко с колелото, аз отзад с мотора – в МТС станцията. Комбайната нагъзурена към работилницата. Дучето и Георги Енчев, комбайнерът, хлопат горе нещо по двигателя.
– Дуче, я слез! – Дърпам го по-встрани. – Какво си направил?
– Какво, Русчо?
– Цуко се оплака за часовника. Излагаме се. Приятели сме, в едно село сме. Хората ще се разприказват, че те прикривам кат приятел. Знаеш как ги мразя тез неща. Вземи се оправи с момчето!
А Цуко досаждал на Дучето с тоз часовник, перчил се, а Драго комбайна прави, няма време за лаф – жътвата не чака. Поизнервил се, че нахалства и му яде дроба Цуко… Че и друго се оказа, че има, каза ми…
– А ти верижката видя ли я? Кожена, специална. С турското знаме, с полумесеца? Не е ли България тука? – пита ме ядосано Дучето.
Погледнах го по-втренчено и му казах:
– С политиката сега не бива…
Изръмжа нещо си Дучето, пое си дълбоко въздух и се обърна към Цуко:
– Господин циганин, я ела! Слушай сега! Моят баща почина лани, а преди това, за юбилея, му подарихме с жената „Сейко“, електронен. С метална верижка, без шарении. Точен с радиото е. Надвечер ела да ти го дам. Доволен ли си?
– Ма верно ли, бат Драго?
– Верно, ей го Кварталния е тук.
Паля Иж-ко, гледам Цуко доволен и – към кметството. А там – бившият кмет Христо Василев, с прякор Тосум Бей. И ми маха.
– Русе, довечера да дойдеш да заколим една ялова овца. В двора е, не е на паша. Ела след пет, да я почваме овреме. Обади се и на Дучето, да ти помага.
Става към-то пет, обувам работния кат и едни ботуши, аз живеех в здравната служба на квартира тогаз, на центъра. Отивам у Тосум Бей, Дучето да изчакам. Жънат още. Домакинята – салатка, ракийка… Овцата блее в кошарата. Но дойде ѝ времето след малко. И я дерем двамата на един ченгел на асмалъка. Вадим карантията в един леген. Котки се въртят, три-четири до нас. Да се спънеш в тях, ако не внимаваш. Внесохме месото с ченгела в гаража, че на другата сутрин по-лесно се отделя от костта. Привършили сме, ама още котаци дойдоха и се навъртат край легена. Юлка, на Бея жената, пържи на открито черния дроб, аз си пийвам ракийцата, а Дучето вика на Тосум Бей да му даде чувал за ненужната карантия, че котките ще я развлекат по двора довечера. И след малко Бея вика на Дучето: „Хвани я! Дръж я! Отмъкна червата!“. А Дучето как замахна с една права лопата, тя се изплъзна от ръката му, че още лоена от овцата беше – и като премери котката, ѝ отряза главата. Взе я Дучето, и по навик я сложи на ченгела. За минута-две я одра.
– Юлке – вика, – дай една кесийка за туй зайче.
Стояхме, колкото стояхме и си тръгваме с Дучето към центъра, минаваме стотина метра, и точно под една улична лампа насреща ни – Цуко с колелото.
– Бат Драго, кво стана с часовника. Два пъти ходих у вас. Чакам та. Баба Мария та не знай къде си. В теб ли го носиш?
– Не. Виж, колихме с полицая зайци в Тосум Бей, даже ни даде един на нас, ей го… А часовникът е явно у дома, в Търново, за спомен сме го оставили. В петък вечер, като си дойде жената с децата оттам, ще го донесе. Вземи зайчето сега.
– А, бат Драго, как тъй? Кажи какво струва. Не е удобно тъй!
– Абе ние у дома сме шест човека, за кого по-напред? Русето сам, а вие сте двама у вас. Сгответе си го, да знаеш, че съм човек. Няма да го плащаш.
И Цуко взе котката, туй… заека.
– А ти мълчиш ли си? – пита Любо Бояджиев.
– А какво искаш да направя? Дучето ми е приятел. Ама му викам сетне на центъра – простотия ще направиш. А Дучето ми смига под лампата: „Не бои се! План имам“. Пихме едно-две в ресторанта и се прибрахме.
– Ама чакай, на котката ноктите ѝ са ей така, а на заека…
– Ти зайците с нокти ли ги ядеш? Той Дучето ѝ беше резнал главата с лезгаря отпреди, а краката в ставите после. Любчо, Любчо, знам, че ловец си. А за такива неща питаш…
– Ма тоз, Дучето, като циганин лъже!
– Ти да не искаш оня да го излъже?
На сутринта в кръчмата Цуко – право на нашата маса с Дучето.
– Много вкусна яхния стана, бат Драго снощи! Жената ми заръча, че утре вечер ще идва шурето на гости, още един заек да ни продадеш.
– Може бе! Нали ти казах, че съм човек!
Вечерта дойде. Някъде към седем и половина – осем, стъмва се, свирва Вартбургът на Дучето, комби беше, и отиваме на карти в кръчмата. Играехме всяка вечер там. Сядаме, и хоп – Цуко пред масата.
– Бат Драго, ходих у вас, баба Мария сама там беше. Какво стана със заека за шурето? Нали ми обеща.
– Ей го в колата, отваряш, грабаш и си го яжте.
– Ама да го платя! Колко го даваш?
– Пет лева и си готов.
– Добре, бате? Ето!
Отива до колата, връща се.
– Бат Драго, ама те два са.
– Той другия е за Кварталния.
А аз викам – жената я няма у дома, не ща го. Няма кой да го готви. Цуко да си го взима и него.
– Нямам чанта, бате.
– Вземай ги с легена. Ще го върнеш утре.
Взима двете котки Цуко… Зайци де. Поглеждам с укор Дучето, а той спокоен. Даже видимо доволен. А като си отива Цуко в тях, на стълбището – жена му и кака ти Стоянка, на Андрото, дето е шофьор на ГАЗ-ката, жена. Тя донесла по заръка тиква, пак за шурето на Цуко. И го пита кака Стоянка той какво мъкне с колелото в легена.
– Зайци от Драго Дучето. Евтини пък вкусни.
– По колко?
– Десет лева – вдига цената Цуко.
– Ооо, евтино! А Петър Стотинката иска двайсет, и бай Танас Фъстъка, на пазара, и той по двайсет! По-малко никъде няма. Ама чух, че ти счупил часовника Драго. Верно ли?
– А-а, оправихме се. Точно е всичко.
– Що не каза. Андро има поне десет – дванайсет от награди в ТКЗС-то. Съветски! По петнайсет лева ги дава, инак двайсет и пет струват.
–Я вземи заека за вас, како Стоянке, и ми донеси един часовник. „Слава“, ако има, добре ще е.
Става размяната. Печели Цуко съветски часовник, за пет лева, с втория безплатен заек. Тъй де, котка. Ток и жица е всичко!
На сутринта иде Цуко на масата да си дири часовника, а Дучето му прави сметката с трите заека и го пита:
– Часовникът ти нали двайсет и пет лева беше? А сега ми кажи, като си продал моя безплатен подарък за Кварталния, за десет лева, на кака Стоянка – три по десет минус пет, дето плати, не е ли един часовник за водолази? Да ми се махаш от главата!
И ме поглежда с оная гримаса, дето обяснява всичко от преди.
По вечеря кака Стоянка среща Дучето и го подпитва:
– Драго, продаваш ли зайци? Чух от някъде, че имаш.
– Какъв ти трябва, жив или заклан?
– По колко са?
– Живият двайсет лева, закланият – само десет.
– Ами заколено тогава, че за довечера ми трябва.
– А поуката каква е, Бай Русе? – Смее се Любо Бояджиев и уж пита.
– Безплатен келепир, Любчо, няма. Теб като така… – ти пък онака! А животът винаги ти е по-скъп от смъртта. Живото от мъртвото – също по-скъпо е, от мен да го знаеш!