И съм чувал, че като възникнат в село проблеми, конфликти между семейства или за граници на нивите – отиват хората при старците. Толкоз препатили и преживели са тези, че направо са си лепнали на челата думата мъдрост. Вместо да харчат пари по съдилища и за адвокати, хората питат тях. А каквото решат тия двама-трима в кръчмата, останалите го приемат, като за решение на съда. И го спазват. А аз, като млад Квартален, се мъча такъв човек да съм. Или поне да приличам. За учител съм си избрал бай Руси Бръснаря.
При него, в берберницата, седят обичайно пет-шестима мъже на пейката, един на стола за бръснене, печката си гори, а бай Руси пуши една цигара Арда с филтър. Бавно. Дръпне три пъти, една дума каже, ама достатъчна е.
Та, влиза човекът, обръсва се и отговор е получил, какъвто е търсил. Толкоз. Ама ме научи на респект към късите отговори, но и към народните поговорки, бръснаря. А аз, на свой ред решавам, понеже много изоставени деца има в Балван, да ги възпитавам с поговорки. Мъдрост нататък да предам, както се казва.
От най-трудните е Христо Лудия. Родителите му отдавна разведени са. Бащата – на майната си заминал, майката – митлосва по улиците. Отглеждат го на две на три дядо и баба.
На дванайсетина години момчето влезе в Трудово-възпитателно училище. Изгониха го дори от там. Кражби, побоища, бели малки и по-големи бели, хулиганство, и към разбой върви…
А има един комшия той, военен в Търново, жена му учителка, че си идват тез хора от петък до неделя на село. Направили си с мерак курник, с хранилки за птиците, докато ги няма, да кълват. И специално приспособление за яйцата измислиха, да ги не чупят кокошките, като стоят неприбрани по три-четири дни.
Намирва ме веднъж военният, да ми каже, че някой е взел да краде от яйцата. Подозрението му, като че ли, връз Христо Лудия пада. Иво Фучеджиев се казва офицера, интендант на Военното училище „Васил Левски“.
Ходих да погледна. Уж ги затворил зад волиера, да не влиза лошо животно, уж ги ключи с катинар на вратата, ама слага ключа на дувара, под един камък. Та ми присветва, вадя един лист от чантата, и написвам: „Христо, не вземай яйцата на Иво! Ще ти търся отговорност! Кварталния“.
Слагам бележката в полога. След два дни Христо Лудия пристига сърдит в кръчмата:
Ти що ма набеждаваш, че крада яйцата, на бат Иво?
– А ти как разбра, умнико! Спри да крадеш – му говоря. -Работа почни. Знаеш, че мога да те въдворя принудително в Бобов дол. Ще блъскаш с кирката и ще стържеш с лопатата въглища докато ти почернее белия дроб. Ясен ли съм?
– Бай Русе, какво искаш от мене? – омеква Ичето.
– Момче, който не работи, не трябва да яде!
Ама той продължава – черги, акордеони, обувки, кокошки – и на битака в Търново, почти без пари ги дава. Каквото припечели – до вечерта на дългове е станало.
Започнаха да мърморят в село, че безработни бол, а няма пастир на козите. Тогаз във всяка къща по няколко животни се гледаха. Тъй сложих Христо Лудия за козар.
Питам след седмица хората забележки имат ли към козаря… Не, казват, точно е момчето. Но след още петнайсетина дни взеха да липсват животни. Ходят по нощите, търсят ги по къра, ама без резултат. И пак ме сви шапката: „Продал ги е оня дивак“, мисля си. Шитнал ги е по-евтино на други козари, от Хотница, Мусина и Ветринци, с които граничи балванското землище. Неприятности му казвам, че идат, а той:
Бай Русе, не съм аз. Нещо друго става.
Който не работи, Христо…
После удоволствията! – довършва Лудия.
Че му набивам в тиквата: Първо работата, после удоволствието! Задължително така! Компромис да няма! Ама той каквото разбрал, разбрал…
Срещне ме и: „Бай Русе, тъй ли беше – задължително е удоволствието след работа, нали“?
– Дивак! – Махвам с ръка и си карам моя занаят.
А срещам в Търново един учител по история, Спасов се казва. Рибар запален. И ме пита даскалът къде да иде за риба през ваканцията, че от глъч на деца в школото, за тишина и спокойствие мечтае? Нали съм Квартален, мисли си, че работа нямам. Клеча за риба и аз. Казвам му:
– Знам един дълбок вир, безлюдно е наоколо, а е пълен с мрени и костури. Упътвам даскала, как да намери туй място. На другия ден, към обяд решавам да ида и да го видя какво е уловил. С Иж-ко, пъпър-пъпър, заминавам. Хем на козаря проверка искам да спретна. Да не би чеверменце да си е направил с някое яренце. Че пак коза една няма.
Пущам се по инерция към вира, по стръмното. В дясно от мене, на отсрещния скат, дрънчат хлопки, стадо пасе. Ама козаря не виждам. Пък една леха с тръни, коприва и бъзи – към трийсет метра широка, между мен и вира. Кумболи, магарешки бодили, шипки, все по над метър високи – не е за мотор място. Оставям го Иж-ко и по пътечката, дето я е пробил даскала сутринта, се спущам към вира.
Приближавам, ама все по-ясно чувам как бухти водата. Сякаш някой мята големи канари от високото във вира. Притичвам в пущинака пет-шест метра, надигам се да видя, ама бъзето високо и гъсто, закрива. Разбирам – някой се дави. И дори взех да различавам в бухтенето виковете за помощ. Ама оплетени така тез крайбрежни храсти, че да стигна до брега път назад първо ми трябва. Да заобиколя, и тогава напред.
Започвам да си представям, как удавникът, ако ме хване в инстинкта си за живот, ще удави и мен. И това ме разсейва. Аха, да продължа в храсталака – от горе, от високото, над вира, като се засили козаря! Как прецапа през къпинака, представа си нямам, а го виждам само, че се хвърли с главата надолу – буф! Христо Лудия!
А вирът много дълбок е. Казват, ако се гмурнеш до дъното, от студ ще умреш. „Скъсаното“ му викаха на вира, щото дъното там има дупка и от нея още по-надолу се разширява. А водата вихри прави и дърпа. Може и губилище в пещерите под него да е пробито и затуй така да придърпва надолу. Коварен е и удавени има тъдява, затуй местните го отбягват.
А Лудия – с галошите, с гащите и с елека – се сгромоляса във водата… Бързам към тях, ама ги не виждам още. Гледам след малко – като видра извлачи удавникът. Нещо се борят. А и двамата мокри и не съм сигурен мъж ли е, жена ли е, Спасов ли е? Вкопчил се е в Христо удавникът, кашлючи и са храчи, а оня, Лудия му крещи:
– Пусни ма, остави ма, да ти направя дишане! Остави ма бе! Първо работата да си свърша, че ма чака удоволствието на поляната!
И се мъчи да му диша в устата на даскала, а оня още не е повърнал напълно водата… И се дави на сухото тъй, от дъха му.
Съвзе се Спасов и взе да се чуди къде е попаднал, и с кого.
Момче, щеше да ме удавиш! Едва дъх си поех!
– Аз та извадих бе! Да знайш, аз! Кварталния всеки ден ми набива в главата: „Първо работата, после удоволствието“! Че тъкмо една коза бях приклещил на поляната! Да спреш с обидите, че и теб ща приклящя сегичка, ей тука! Ша ти излей късметът!
Даскала, както беше на лакти – умаля! Културен човек, дори да си представи напълно не може, за какво намеква козаря!
На мен мотора ми е по-нагоре, по пътеката, и аз от неудобство пред Спасов, лека-полека избутах на ръце Иж-ко, и го яхнах по-встрани, да ме не усетят.
Вечерта Христо Лудия ми дрънчи на стъклото:
– Бай Русе, не ти е вярна поговорката! Днес спасявам един, а той псува и обвинява, че щял съм да го удавя! Утре, като ти са оплаче, бой зарад тоз глупак да не ям!
Поглеждам го и му казвам: „Голям проблем има с тебе! Хора са забелязали, че яренцата досущ на твоята мутра приличат! Огледай се малко в стадото и спри да мърсуваш с козите! Че всичките новородени – грозни, като тебе! И козината на козите мръсна, обръщал си ги по гръб, по поляните! Че ги забравяш завързани и те по нощите ги търсят. И ги не намират.
Подивя Христо Лудия! И избяга нейде. След два-три дни, не повече, бай Митю Мамая ми подхвърля:
– Русе, тоз Христо Лудия идва снощи у нас. Носи едно огледало и все се оглежда. Кво му става? Той, че луд – луд, ама и акълът си е загубил. Иска ми уж десет лева на заем. А подпитва къде са ми яренцата. Водя го и светвам с лампа в кошарата, а той, като ги видя – пита: „Я виж, някое от тях на мене прилича ли“? И пак се звери в огледалото. Че и акъл се мъчи да ми дава. Вика ми: „Да знайш от мен и от бай Руси Кварталния – порядък тряба да има! Задължително е удоволствието след работа“!
Ти таквоз нещо чувал ли си? Луд на милиционер да подражава!
