И като започна една… Обесване след обесване. И все на възрастни жени, по на над осемдесет години и отгоре. Повечето в Ново село, но и в Балван. Не една-две, много. И продължава. Няма бележки, нито са се оплаквали на някого. Въжето и край! Мор повсеместен на самотни бабички! На немощни, безпомощни женички! Някои дори трудно подвижни… Ужас!
Бръмча със служебния мотор от село в село, а нищо не мога да разбера. Знам, че става някаква уйдурма, ама каква е – не идва ми на ума. Жертвите – сами живели. Сами си посегнали на живота… Свидетели няма. И нишан, за който да се хвана, отсъства. Ама аз търся и питам, не спирам. И разбирам с кожата си, че май става дума за срам от изнасилване. Така, отвътре нещо ми говори.
Странно, под осемдесет годишна пострадала жена няма, какво ти изнасилване? Но аз такова усещане имам, с душата си го надушвам. Които останали живи след насилието – не смеят да си признаят. Мълчат и пред мен и пред най-близките си.
Стана време – след осем вечерта жив човек няма по селата. Дори кръчмата пълна само с младежи, но и те рано-рано си тръгват. Страх взе да ходи. Прокоба им се стори, че надвисва.
И забелязвам, че колкото по-рано затваря кръчмата, толкова по-рано престъпленията стават. Но с нищо още връзка не правя. Тук питам, там любопитствам, следя и анализирам, но толкоз.
А получих няколко косвени сигнала, че за изнасилване става дума. Но… Разговорих една-две пострадали, жалби не щат да пускат. Срам ги натиска. А жертвите, дори неофициално – нищо не видели и не могат да посочат насилника. Тъмно и страшно било! Един ужас в очите и – мълчание през сълзи.
Идва по нощите, притиска им главите с нещо и започва, душене, бой, насилване… После – дим да го няма. Нито му е видяла лицето бабата, нито ръцете, нито нещо останало от него.
Постепенно разбирам, че наглецът първо развива бушоните. Те са отвън на къщите, до външната врата. Тогаз така беше навсякъде по селата. И лесно се отвиват. Викам им на жените, уж по друг повод, да ги не плаша излишно – лампите отпред да светят! Като обикалям да виждам, че ток има. Ама коя баба забравила, на коя токът й скъп, а повечето си мислеха, че на тях такова нещо не може да се случи. Нямаха и представа, че за престъпна епидемия става дума. И не стана така както исках.
Започнахме да търсим – дали не са войници, избягали от трудови поделения… Проверявахме и… как ги наричат тез…, да, психично болни. Няма и няма! Огледи правим. На къщите, на оградите, по плетовете… Йок! Дяволска работа!
Много добър криминалист имах, Стефан Българанов се казваше. Гледа за влакънца по теловете, къде мрежата е огъната, стъпки търси в пръста, из двора, или друго нещо си, да ни подскаже какво става. Нищо! И той безсилен. И аз също.
Познава изнасилвачът къщите и ни следи от обувки оставя, нито нервничене проявява. Грешки не прави, методичен престъпник… Местен е, до тоз извод стигаме и двамата с Българанов. Знае коя баба е сама, имал е време да й види навиците, да е сигурен, че ще му се размине. И действа. Методично. План има.
А за шест месеца, леко-полеко, с натиск, са регистрирани от мен поне трийсет и две на брой изнасилвания. Ние предполагаме, че са повече. Тъй и се оказа после – шейсет и седем бяха. На хиляда и двеста-триста души в едно село, общо осем села в района ми – народ много, баби също.
Чак в петък вечер си идат близките им, до неделя на обяд стоят – товарят багажника и заминават в града, а седмицата им на женичките самотна. И почеркът на насилника един и същ.
А как са си лягали тези сто, сто и двайсет възрастни жени в Ново село, като се разчу? Какъв живот са имали? Що им е минавало през ума, всяка нощ? Не е ли тя на ред? Понеже към края на събитията – се разчу. И уплах имаше видим у хората… Разлайва се куче, а жените треперят до сутринта. Унижение голямо.
Но един божи ден, след около два месеца работа, намирвам едно ножче, което се прави само в Балван, в цеха за пластмасови изделия. Не е за употреба от населението, а е с острие като човка на орел криво, и дръжчица късичка, за да чистят с него от осенък копчетата, които произвеждат там с преса.
С ножчето го махат осенъкът, на ръка. И само който работи в тоз цех му върши работа туй ножче. Тъй беше – щом си в цеха за пластмасите имаш у вас такива изделия – саксии, легени, кофи. Ако с метали работиш – имаш асма, врата и ограда от метал. Социализъм в действие. Но ножчето само за работа става.
А бабата – стара. Цехът след нейното пенсиониране е открит. Близките й – в града от петнайсет години. Комшии по двор живи няма… Не е нейно туй ножче.
Зацепвам и обръщам внимание на ножчето. Розова дръжчица, острието много добре заточено, с шайба, на машина полирано е отлично, не е ръчно търкано с шмиргел или камък. На струг с каиш е точено, професионално. Вземам го и тръгвам по цеховете в Ново село – право при Мехмед Садулов първо – баш майстор голям беше.
– Мечо, ела на страни да се видим, придърпвам го аз. Туй ножче познато ли ти е?
– На Салито е! Преди седмица ми го дава, да му го точа.
А Мечо е стругар, може да направи цев на пушка, и да я сглоби като истинска цялата, без да му е стругът за такова специално изделие правен. Знае и какво да произведе и какво да каже. Към трийсетина годишен, набор – думата му тежест има.
Бягам в града при оперативния Стефчо и му казвам – на Салито е ножчето. Хукваме към селото и го улавяме в стаята у тях – спи по обяд Сали. Момче на двайсет години. Безработно.
Естествено е за времето – бой, много. След два дена не призна, че ножчето е негово и, че в къщите е влизал. Но аз имам опит и продължавам. А отпечатъци негови няма по место престъпленията. Търкат колегите – четката с графита играй, ама няма. Изтрито старателно. Внимателно е пипал. Криминалиста Бобчев – безсилен. Но, аз не. Продължавам. И на третият ден си признава Салито, как е правел две от изнасилванията.
Защо тогава? – интересува се Любо Бояджиев.
– Заради боят. Беше почти умрял. Ние знаем, че е той и това е. Няма къде да мърда. Методът един. Резултатен беше тогава.
– От къде сте сигурни, бе? Човек пребивате ей така.
– Щом лъже за ножчето, а то е негово, значи и за другото не си признава. Просто е. Мотивация му трябва. А най-интересното е, че мушморокът е колекционер на ножчета. Не работи, но му харесало острието и го дал, да го точат. На Садулов. Какъв човек, Любчо? Изверг е малко да го наречеш!
Та, признава и започва да обажда. Ама не може да каже, щото е глупак, за някоя баба, която не я е изнасилвал, че й е посегнал. Да се прикрие така. Не! Страхът го превзе.
Говори само за истинските си жертви. Подред взе да ги изброява. И, стигне до някъде, спре, а аз го мотивирвам да продължи. Стигна до седемнайсет-осемнайсет.
Давай, още има, говоря му на моя специален език. Двайсет и пет, двайсет и шест, двайсет и седем…
Как го е правил? Анцунг, маратонки, фланелка и яке с качулка. Влиза в кръчмата, младежите играят карти, бира пият, а той обикаля масите, да го видят, че там е. А към то десет часа, уж го присвил стомаха, на язваджия го докарва, отива навън. След около час се връща. Набива се пак на очи и си тръгва с останалите по махала, да го виждат. Алибосва ги. Хитрец голям инак!
А преди това, той – от кръчмата на бегом до тях. Хвърля всичките си дрехи, облича на голо една манта на баба си от ТКЗС-то, синя…
И той има баба? – пита Любчо.
– Да, с нея живее. Родителите му на майната си нейде…
И бабата го е отгледала?
Тя. С дядо му.
– Та с мантата на баба си и с галошите на дядо си, хуква към нарочената къща, в която е поредната жертва. Огледал е всичко през деня. Никой го не забелязва, нали е младо момче, разхожда се, приятели тъдява може да има, работа някаква…
И, влиза към десет часа, при жертвата, а в единайсет – преоблечен, отново е в кръчмата. Един път, два пъти, много! Шейсет и седем, за половин година време! Човек бил!
Така е, от трийсет и две излязоха шейсет и седем изнасилвания на възрастни жени. Само от Салито извършени. От тях десетина женички се обесиха!
А защо точно на баби посяга?
– Пратиха го в някаква лаборатория да го изследват кои са причините, и излезе, че нещо не е добре в главата. Някаква болест било. Експерт-криминалистът тъй каза. Абе, претупаха работата! Срамна беше и не им се шумеше и на нашите.
Но все си мисля, че имаше и друго. Изверг си беше младежът, но началният тласък в листовките видях. Прекалиха с кроежите си службите. Искаха да отделят българите от турците. Престараха се, и като го разбраха – заметоха всичко.
Щото, примерно два-три олигофрена съм срещал през службата си – прането се вей на простира, гащи и сутиени се подмятат от вятъра, а той се самооблекчава до оградата. Кукофелници всякакви…
Но с този, със Сали, баш така не беше. Друго имаше, мисля си. Политика! Листовки видях там. Агитация. И само една служба можеше туй да направи… Оскверняване правеше туй момче на българите. На майките ни родни… По-възрастната жена, повече наследници има. Срамът повече хора обижда така. И омразата е повече…
– И после, какво?
– В затвора, към петнайсет години присъда. Сигур е излязъл, а аз като не съм вече на работа, не знам къде е. Ама е жив. Да е умрял, не съм чул. Това е било осемдесет и четвърта-пета година.
Но, жертвите – християнки. От мюсюлманките няма. И започнаха да говорят хората. И от едните, и от другите. А до тогава такива проблеми никакви нямаше.
Дори на зарята за Априлското въстание, до къщата на Матей Миткалото – и турците, и българите пременени един до друг стояха.
Оперативните на това, като че ли, нарочно не обърнаха внимание. А тежестта на този етнически проблем на мен падна на раменете после. Тогаз такива извращения ги не пишеха и във вестниците. Не беше като сега.
А не след дълго дойде и преименуването, и „Голямата екскурзия“, но и Демокрацията. И всичко се промени за миг. Уж се и забрави.
Но дълбал беше червеят на съмнението. Душите им бяха наядени от него на хората. И на едните и на другите. Затова лесно ни разделиха по политически признак. А той бил и етнически. Планирано е било това всичкото. Вербовки е имало, и извращенията ми се струват умишлени, че бяха. Един донася, втори поднася, а трети – както му изнася.
„Приятелски огън“ го нарекоха по-сетне, в Кербала.
Но за това – после.
Мълчаливо се чукнаха с чаши събеседниците и излязоха навън – да пушат. А дори не отпиха. Че погнуса ги споходи и двамата. Смъртен срам ги затисна.
