Българският народ има вродено положително отношение към науката. Да споменем, че преди да придобием своята независимост през 1878 г., та дори и да извоюваме своята църковна независимост през 1870 г., български дейци на науката основават през 1869 г. Българското книжовно дружество /преименувано в Българска академия на науките – БАН, през 1911 г./. В БАН до 1944 г. работят именити български учени, някои със световна известност, но като цяло Академията не развива активна научна дейност със своите 70 членове, обединени в един институт и две книжовни звена. След 1944 г. България, в унисон със световните тенденции на развитие на науката, издава специален закон през 1947 г. за БАН. В резултат до 1980 г. научните звена в академията стават 100 с около 15 хиляди работещи в тях. Отделно се създават Медицинската и Селскостопанската академия, а към министерствата и ведомствата се изграждат до 1989 г. към 130 ведомствени научноизследователски институти, обслужващи съответните икономически отрасли. Разбира се, с наука се занимават и хилядите преподаватели във висшите училища. През 1989 г. в научния отрасъл са заети около 130 хиляди души с 25 хиляди научни теми и задачи. В различните отрасли на българската академична и университетска наука работят 31 820 души, а само аспирантите, подготвящи се за научна работа, са над пет хиляди годишно. Това е повече от пет пъти в сравнение с 1944 г., когато научните работници са били 5846. България бе в първата петица на света по брой на научни работници на глава от населението. Държавата щедро предоставяше от бюджета си средства за науката. С основната цел науката да се превърне в непосредствена производителна сила. Данните показват, че делът на реализация от внедряването на научно-изследователски разработки е по-висок от дела на разходите за развитие на науката, т.е., че тя е станала печеливш отрасъл на България.
Няма да говорим за успехите на нашата наука в областта на математиката и механиката, на изчислителната техника, в областта на физическите и техническите науки, на химията, биологията, генетиката, геофизиката и други области на науката.
Някои открития на медицинатани са признати в цял свят. Земеделската ни наука се нарежда в първата шестица на света по своето развитие. Подемът на икономиката, на научния потенциал позволи да се създадат апарати за съветските спътници „Интеркосмос“, с което нашата страна е призната от ООН за 18-та космическа страна. Тя е и шестата страна в света изпратила в полет свой космонавт – Георги Иванов, през април 1979 г., а през 1988 г. и Александър Александров. От 1945 до 1985 г. са продадени в чужбина 206 лицензи с приходи от 44 милиона лева. Без развитие на науката нямаше да е възможно построяването и експлоатацията на АЕЦ „Козлодуй“.
Обществените и хуманитарните науки също имат своите постижения, независимо от идеологическите наслоения и натиска върху тях на комунистическата партия. Историята, археологията, етнографията, балканистиката, изкуствознанието, фолклористиката, литературознанието, езикознанието, диалектологията и редица други клонове на науката бележат свои успехи през този период. Тези неща може да ги прочетете в книги, доклади, статии, писани както тогава, така и след 1989 г.
Но какво стана по време на прехода. Разгромът на индустрията и селското стопанство доведе до ликвидирането на почти всички ведомствени научноизследователски институти. После започнаха и реорганизациите в науката под лозунга за приватизация, либерализация и демократизация. В академиите се извършиха реформи, довели до съкращаването на хиляди научни работници. Академията за обществени науки и социално управление /АОНСУ/ бе закрита през 1990 г. Същата година бе закрита и Медицинската академия. През 1999 г. е закрита и Селскостопанската академия /възстановена през 2008 г./. В Народното събрание е прокаран закон през 1992 г. /отменен през 1995 г./, предложен от никому неизвестния физик Георги Панев, с който 2830 научни работници бяха снети от заеманите от тях ръководни длъжности. С това нивото на научноизследователския и преподавателския състав бе рязко снижено. Такъв лустрационен закон не е известно да е приет в източноевропейските страни, а се твърди – и в света. Бюджетите на държавата с всяка година намаляват своите дотации за науката. Финансирането на фундаменталните научни изследвания е съкратено почти наполовина. Заплащането на труда на научните работници, особено на младите, не задоволява жизнените им потребности.
Започва изтичането на мозъци към Силиконовата долина в САЩ и към различни западни фирми. Само за пет години след 1990 г. в чужбина отиват да работят 4376 учени от областта на техническите науки, 939 от природните науки и 619 от обществените науки. Броят на научните работници със звания и степени в страната от 31 611 през 1989 г. намалява на 16 521 през 2018 г. Резултатите са огромни загуби за България. Фактически е ликвидирана индустриалната наука. Ето един факт – ако през 1984 г. заявките за изобретения в страната са 3800, то през 2019 г. те са едва 250.
Това негативно отношение към науката особено силно се отрази върху работата на БАН, която буквално трябваше да води борба за оцеляване.
Аз имам сантиментално отношение към БАН. Моите първи крачки в истинската наука започнаха, когато станах нещатен сътрудник на секцията по научен атеизъм към Философския институт на БАН и в продължение на 10 години участвах в нейната творческа дейност. Но дойде 10 ноември и станах свидетел как изведнъж във Философския институт се появиха яростни критикари на тогавашното ръководство на института и на БАН. Разни познати и непознати за мен философи се изкарваха жертви на тоталитарния режим, че са репресирани и да демонстрират антикомунистическите си възгледи. И понеже са философи, първо подложиха на остра критика всички корифеи на философската наука, начело с Тодор Пвлов и Сава Дълбоков и започнаха да изтъкват своята привързаност към идеите на известни западни философи. После тръгнаха атаките срещу БАН и другите академии, които минаваха под знака на борбата срещу „сталинистката“ академия и съветската система на научна организация. Разви се теорията, че истинската наука трябва да се провежда във висшите училища /повечето наречени университети/, които започнаха бързо да се роят в страната. Основното острие на тази реформа в науката се насочи към БАН. Постъпи се по най-елементарния, но ефективен начин. Още през 1991 г. държавната субсидия за БАН бе намалена почти девет пъти в сравнение с 1990 г. /изразена в долари/. Министър на науката и висшето образование по това време е директорът на Института по социология при БАН проф. Георги Фотев.
Очевидно желанието на реформаторите бе да се закрие БАН.
Следващият удар е през 1997 г., когато намалението е вече 17 пъти спрямо 1990 г. Тогава на власт е второто правителство на СДС. По време на прехода нито едно правителство не показва голяма заинтересованост да използва научния капацитет на Академията, независимо от нейните усилия в това отношение, защото всички следват в една или друга степен политиката да прехвърлят правенето на наука в университетите. През 2001 – 2007 г. се забелязва стабилизация на академичните структури на БАН след тежките реформи с препоръката тя да се ориентира преди всичко към приложни знания. По време на кризата 2008 – 2014 г. БАН отново бе подложена на изпитание. И пак по пътя на финансовите ограничения, стигащ до нови опити за разформироване. Да припомним, че лично Симеон Дянков, министър на финансите в първото правителство на ГЕРБ, нарече работещите в БАН „феодални старци, които си стоят там и събират заплати“. Според него „науката не е основно нещо по време на криза“ и на тази архаична институция от „сталинско време“ пари не трябва да се дават. Ниските нива на бюджетно финансиране на академичната наука не можеше да не се отразят деструктивно на научната общност, която намаля или се спасяваше в университетите или в чужбина.
При това развитие на обстановката след 1989 г. БАН показа удивителна адаптивност и способност за оцеляване. Очевидно си каза думата опитът от нейната дълга 150-годишна история, която тя е преживяла по време на управленията и на капитализма, и на социализма с техните икономически, идеологически и политически изисквания. Академията възприе пътя на самореформирането, на еволюционното преустройство, без да къса с традициите в своята научна дейност. Още през 1993 – 1994 г. със своята „Концепция за преустройство и преструктуриране на БАН“ тя извърши мащабна структурна промяна, като от 122 института остават 73, и от пет хиляди учени – 3918. Така тя се запази като национален център за фундаментални изследвания, но изгуби потенциала си на технологичен научен център отпреди 1989 г. Същевременно Академията възприема политиката за декомунизация и „справяне с тоталитарното минало“ в духа на демократизацията на страната. Тя подкрепи лустрацията, въведена със закона „Панев“ и предприе и други мерки, за да очисти имиджа на обвързана с бившия режим. Прие също концепцията, че науката трябва да се прави основно в университетите. И успя да се включи в оформящото се европейско научно пространство, като само за периода 1992 – 2006 г. има общо 462 успешни проекта, получили европейско финансиране на стойност приблизително 27 милиона евро.
Академията показа и воля за съпротива. Тя организира няколко мащабни протеста, привличайки на своя страна и други засегнати от бюджетните рестрикции части на интелигенцията. Търси съпричастие и сред международната и национална научна общност, подлага се на външен международен одит, който е благоприятен за повечето от нейните институти. В резултат на новопроведени структурни реформи, през 2018 г. тя наброява вече 42 института и пет специализирани научни звена, в които работят 2567 учени. Така че при тази жестока „антибанска“ политика БАН успя да оцелее като един от основните центрове за наука в нашата страна. Но трябва да кажем, че това се дължи основно на усилията на самата Академия, а също на благоприятните за нея промени в политиката на ЕС по отношение на науката.
Отклоних се малко с историята на БАН. Но питам уважаемите читатели, всички тези хиляди научни работници в БАН и другите академии, в научните звена към тях, към министерства и ведомства, които бяха уволнявани, унижавани, мачкани, заклеймявани в какви ли не грехове, какво отношение ще имат към настоящето и как няма да изпитват носталгия към времето, когато държавата смяташе за първостепенна своя задача да подкрепя науката в страната. Ами какво ще си помислят младите научни работници с техните мизерни заплати, с остарялата материална база, с ограничените финансови средства, когато се запознаят с миналата дейност на техните и на несъществуващите вече институти и научни звена. И когато знаят, че една от основните причини за просперитета на най-напредналите в икономическо и духовно отношение страни по света е, че държавите са обръщали изключително внимание и са подпомагали материално и морално развитието на образованието и науката. През май 2020 г. в разгара на пандемията от коронавируса, Бойко Борисов заяви, че ще се открие отново Институтът по микробиология към БАН, който бил закрит преди 20 години, за да започне работа по създаване на тестове за коронавируса. Да оставим настрана това, че институтът не е закрит, важен е проблемът, който е възникнал. А след няколко дни Борисов отпусна 22 милиона лева на Националния център по заразни и паразитни болести, за да работи по ваксини, свързани с борбата срещу коронавируса. Сетиха се нашите държавници, че науката не трябва да се подценява, за да може да разчитаме винаги на нея в нашето ежедневие.
А накрая ще спомена следния факт, изтъкван от наши експерти /Боян Дуранкев/. За всеки от своите граждани – от раждането до към 20-годишна възраст – българската държава е инвестирала към 20 хиляди евро, най-вече за образованието им. Или общо за напусналите страната около един милион млади хора – към 20 милиарда евро. Според тях пропуснатите ползи по линия на непроизведения БВП на човек са в размер на 6309 евро /последните съпоставими данни са от 2015 г./, или 252 360 евро за 40 години от всички напуснали своята родина, или поне 252 милиарда евро сумарно. Съпоставката с получените чисти еврофондове /реално получени минус нашата вноска/ показва каква огромна „печалба с отрицателен знак“ има България!
[*] Откъс от новата книга на Бончо Асенов. Носталгията в България, С., Изд. „Скала принт“, 2020
