Повест за времето
Част първа. Наедно, но…
Гледам новините снощи и само думата катаклизъм повтарят. Наводнения, откъснати села, мостове повлечени, бедствие…
Какво толкова?
Не природата е настъпила, хората са отстъпили един от друг и ги е страх по сами да живеят. Защото власт да ги брани няма. Тя е за друго властта днес и за други е.
А не беше така преди.
Хем по-страшно от днес да е било … А и по-трудно ми си струва, че беше.
Макар всичко онова, по което днес тъгуваме да се не изгуби веднага. Не станахме други изведнъж. Първо ни внушиха, че сме различни. После ни озлобиха един на друг. Вкараха помежду ни измама и злоба. Доносници си намериха, да им слухтят и докладват.
Чак после ни пребиха със страхове, а страховете подмениха важните неща в света ни. И нас същите си, тез страхове не оставиха.
Много време им трябваше за таз измама. И много индивиди се постараха за това положение.
Ето от къде започна краят.
Там някъде едно се развърза, а друго – на възел до днес си седи. И меч, да го разсече, още никой не е извадил.
… На втори януари заваля и продължи силно, на огромни парцали, до нощта на четвърти. После по-умерено валя още два дни. И ако тогаз на площада си излязъл да вървиш – има да видиш само траншеи. Като през Първата световна война. Само по тях можеш да минеш. Сняг, вятър, пак сняг, ама чудо! Метър и петдесет и нещо!
И водят траншеите от Кметството към кръчмата, от Кметството към Здравната служба, отиват до фурната за хляб. Дори до черквата, незнайно кой бе изкопал проход, макар безверници да бяха повечето в Балван. Привидни…
По-нататък, верижните трактори на ТКЗС-то, отъпкаха снега до около петдесет-седемдесет сантима над пътя и тъй – до домовете.
От отъпканото към къщите – пак в траншеи слизаш, през дворовете – до вратите на домовете. До оборите също стигат.
Фронт!
А височината на пъртината е над човешки бой. И понякогаж вятърът навява обратно снега с парчета лед от близките стрехи – направо в лицето, също картеч се носи. Нощем тъмно, денем мрачно. Слънце се не види. Виелица само.
Пристигат обаче здрави мъже, кат теб Любо, с лопати, и носят на гръб, в раниците си, по една туба домашно вино, шишета ракия…
– Само туй помага в такова време! – кима му Бояджиев.
– Жените направили кюфтета, баници и питки опекли… Кисело зеле и сланина мъкнат хората, а и туршии. Кокошки сварили са някои… И всякакви други провизии. На нас идат да ги доставят.
А ние отриваме селото.
Борим се със стихията. Българи, турци и цигани – наедно. Поравно график сме написали. Няма Кмет, милиционер или ходжа. Всичките тука са. Равни в нуждата станахме лесно. И не роптаят от туй. Блъскат в снега и се не предават.
Спря да вали към свечеряване на шести януари. А ние сме стигнали с окопите чак до самотните хора, а и до възрастните семейства, и до циганските къщурки…
Няма бедстващи, но си е природна стихия.
А на всеки възрастен са му пренесени дърва за печката. На всеки самотен – помощ му е оказана. Животните са напоени и нахранени… Всички живи и здрави сме. Дори болни не знам да е имало тогаз. Здрав дух – здраво тяло!
Фурната за хляб на нафта работи. Ама жиците накъсани. Ток няма. Горелката не върви без него, от четири-пет дни е така. Но хляб има – на дърва го измислихме. Гечето хлебаря – щастлив иде с първите самуни хляб!
Подгряват с горящи нафтени парцали един верижен трактор. В Емен трябва да закара четирсет-петдесет самуна от хляба. И Гергито, шофьора, с тях иска да иде. А той беше особен чешит.
Няколко месеца по-рано е, туй дето ще ви разкажа.
Лятоска е. И ми съобщава дежурният от Търново, че в село ще идва др. Димитър Станишев. Народен представител за търновско е определен. И е член на Политбюро на Партията-майка.
Задачата ми е ясна – пияници и подобни типове да ги няма по центъра. Отивам при Кмета:
Каква ще я караме? – подпитвам го.
– Спокойно! Ще дойдат от „Балкантурист“ сервитьорки, бармани, готвачи, храна и напитки. И оборудването с тях ще е – покривките, чашите и… каквото е нужно. Всичко ще донесат, гостът специален е! Аз жени съм пратил да поразчистят и ресторанта, и банкетната зала. Ти гледай реда! Да влиза кой както иска в голямата зала, ала в банкетната – само активните борци, Станишев и гостите от Партията да се допущат!
– Готово! – казвам му и я започвам службата.
Три-четири льоспърници, с къси поли, сервитьорки де, със специални обувчици и с престилчици връз поличките къси, щъкат напред-назад. Красота! Подреждат, нареждат, суетят се и пара се вдига.
– Кога ги чакаме? – питам.
– На обяд! Там някъде. Час точен няма! – обажда ми Кметът.
Ама за да е масово мероприятието са извикали от ОФ-то петдесетина по-благи старци. И от ТКЗС-то почти толкоз, но по-млади, обаче. Облечени са с новия кат дочени дрехи. И с нови гумени цървули обути са. Премяна дето само за девети септември и за първи май я обличат. И не влизат вътре да чакат, а пушат цигари навън, до шадравана в лятната градина.
Четири-пет активни борци отделно там също са се събрали – Бай Иван Панчев, на Панчо Иванов, министъра на търговията баща, бай Васил Петров, баба Тота Панева – големци, местни и външни, чудо!
Въртя се аз по площада и пристига една „Волга“. Слиза Първия секретар Николай Цонев. Посрещат го. А след малко иде една голяма лъскава „Чайка“, спира безшумно, успоредно на тротоара и от нея се изгъзурва едно толкоз мъничко човече – кинта и шейсет. Бутам Кмета, а той ми кима – това човече е Станишев. Охрани, гардове, такива неща – няма. Шофьори само. И аз – един милиционер. Ама е достатъчно.
Покани ги др. Станишев с ръка, да влязат. И бързо се разделиха на наши и ваши в двете зали.
Хукват сервитьорките, а Кметът ми казва, че който дойде, щом се държи прилично – да влиза на софрата отсам. Ама тук всеки си плаща, а оттатък – държавата се изръсва. Партийците, в другата зала, оттатък, се кротнаха и се не чуват.
Стоя-стоя отвън, па вляза вътре. Пия една „Ресенка“, после марципан с „Кооп-кола“ пробвам. „Сайдери“ също харесвах – на работа тъпча, време убивам. Служба! На площада – „Чайка“-та, „Волга“-та и три „Лади“.
И по едно време, към три след обяд, иде една бордова „Ифа“, с брезент на каросерията. Спира като в румънско село, посред площада. Отваря се вратата, едно мънинко човече, и то кинта и петдесет-шейсет, като др. Станишев се гъзури. С дупето напред слезе, подритна гумите, обиколи „Ифа“-та, влезе обратно в кабината и след малко – в едната ръка сапунерка държи, а в другата преметната хавлия. Скокна и движи към ресторанта.
Пускам го, но подир него вървя, на три-четири метра. Влезе човечето в тоалетните, изми си ръцете, лицето си наплиска и се обърса старателно. На бара застана, ама той – от него по-висок иде и нашият се подпря на вдигнатия си лакът.
Кой си ти бе, другарю? – го питам директно.
– Христо Стоянов – Гергито! Професионален шофьор съм. Карам през ден Търново-София. От Балван съм. А ти що ма питаш? Бира искам! – подвиква на бармана.
– Ако можеш, премести се, че баш тук началниците ще минат, като излязат след малко.
А Гергито ме поглежда и почва да ръмжи. Ама не кат животно, а все едно камионът му на по-ниска предавка по стръмното на скорост е включил, да спуска.
– Те нали от народа са? Или не са? Аз съм с народът. Два бика в един обор не стоят!
– Ах, твойта… – викам му. Но да го ударя не смея. Ще стане проблем, много са близо началниците. Ще падне или ще се развика… До вратата на банкетната зала сме. Опитвам да го прихвана за рамото, ма той здрав и набит, изплъзва се и пак за биковете говори.
А в това време, от банкетната зала излиза Станишев. Първи върви и бавно минава до нас. Важен, наперен, също гащат петел сред много кокошки. А Гергито го стрелка с очи, срещу него стои и го пита директно:
– Кой си ти бе?!
– О, синко, как си? – пита в отговор другарят Станишев.
Изръмжава Гергито, на по-ниската предавка минава и на него за двата бика и за единият обор му обяснява…
Прихващам го през кръста и го изнасям, като кукла, встрани от изхода, към Здравната служба. Той – лекичък иначе, към четирсет-петдесет кила. Кукла с обувки! Само ми тихо подметна: „Тоз лицемер защо от народа си крий са, старши“?
Излязоха гостите, заминаха си и Кмета покани съселяните да доядат софрата на др. Станишев. До вечерта не могат да я привършат. Хем народ се събра. Ама на Станишев софрата голяма, дори и за тях трудно беше да я омахат на бързо.
Та дойде януари, на снежната буря се връщам.
Иде в траншеята нашия – Гергито. С една голяма шапка-ушанка захлупена до под веждите. И с шофьорската габина, ама се спъва в нея, щото и тя голяма е и му се запрята в краката.
– Момчета, къде да помагам? Работа дайте!
– На фурната. Дървата носи, му казвам, а едва го познах.
Развихри се той, щото дребен и як, поврътлив иначе много. Хвърли шубата, запретна ръкави на ризата – огън!
И дойде по някое време, опит да правят с верижния трактор, хляба на Еменчани да карат, че те най-в края са и при тях най е коварно. Друг път до туй село няма.
Хоп, Гергито при тракториста бай Рачо Дизела – доброволец.
Пъпър-пъпър, стигат до високото, разправя ми сетне Дизела, дето пътят през скалата минава, а там пет-шест метра сняг! Бурята пряспа натрупала. Да я пробият не могат. Час-два се опитват, ама решават назад да се върнат. И точно тогава Гергито нарамва чувала с хляб, премята се на кабината, и от нея връз пряспата – към Емен. Пеша в бурята! Сам самичък! Само с торбата, габината и ушанката.
Прибира се тракториста и докладва на Кмета, че Гергито е друмнал сам през гората към Емен. Мина нощта, телефони и ток още няма. Питаме за човека, ама никой го не е видял.
– Кмете, тоз бурята го засипа нейде! Ще го отровим напролет. Или като дойдат с шнековете от Търново, пътя да чистят, както роторите за сняг си въртят, ще го прихванат и ще го разхвърлят на части по полята наоколо. Давай да го спасяваме!
– Може и да е стигнал! – мърмори си Кмета.
– Ама по-може и да не е! – казвам му аз.
А по някое време, ама май точно тогава, Кметът издаде заповед, да кажат на Перо тромпетиста, да се събере духовата музика на селото. А Перката – пиян, от вечерта. Много! И го донася на гръб жена му, Пепа Рускова, учителката по френски. Търкат го сарафоша със сняг, малко шамари, за изтрезняване му дават по бузите – подготвят го за изпълнение.
Един-двама музиканти дойдоха първи, почти заедно с него, а останалите – до час-два по-после. Валдхорна, туба, два кларнета… Тъпанджията Иван Митев дойде последен – трудно се примъква тъпан в окопите сняг. Но се събраха.
И оркестърът се разсвири за репетиция. Бурята духа на живо и тя. Тук-там откъслечни реплики чувам, ама стегнато ми е на душата. Човекът още го няма.
И, на седми януари, на Иванов ден баш, от заранта засвири духовата музика в кръчмата. Те по сватби така не са свирили! За цял ден решиха да я подкарат!
Мъкнат младежите-именници в снега и ги отъркват здраво. Празник е! Някъде виждали ли сте хоро в окопи да се вие? Поне триста и косур човека да лудеят в снега и бурята да надвикат!
А тогаз тъй точно в Балван се случи.
Каквото беше донесено в Кметството, се смъкна на софра в ресторанта. За всеки да има. Жените разпределят по масите. Кой могъл – е дошъл. Един хапне и иде да работи нещо, друг на негово място, да почине дойде – множество, общност – здраво единство. И не да ядат, и не да пият, от глад или от жажда, не! Да са заедно са дошли, за туй са хората тук. Да си хортуват!
А с нас са и няколко външни семейства. Затрупани им колите по пътя край село. Прибрали сме ги, шалтета в Кметството сме им опънали, сухи са и са сити и те, и дечицата им.
Бедствие, ама ред има. От нас самите създаден.
Живо българско село.
Ама мен още ме гризе под лъжичката и му викам на Кмета:
– Таз веселба да не стане на погребение! Няма го Гергито! Тръгваме с Досьо Пенчев и с Никито, брат му, да дирим човека в снега.
Тъй е, народът се весели, тъпанът думка, а ние стягаме раници, че се не знай какво нас ще ни посрещне отвъд пряспата.
Закара ни тракторът до Тартара, така й викат на таз местност. А там – по-голям сняг му се струва на тракториста, че се е струпал. Нищо! Трима сме, ще си помагаме някак.
Шест часа и нещо сме вървели в снега. Почти три на отиване и малко повече на връщане, щото се поуморихме.
В Емен дошъл Гергито още тогаз, надвечер, разправят ми после. Изплашил ги в Кметството, щото чуват по стъпалата, а те дървени и кънтят, как нещо трополи-гръмоли, а навън виелица! Няма кой жив да пристигне в туй време. Затрупано селото. Тъмно! Свещите само горят. А в кюмбето дървата свирят, че мокри са. И ми обажда еменския Кмет, бай Иван Драков, на пияния Теко баща му, как два вързопа, две топки покрити със сняг, се сгромолясали в стаята. Едната – замръзналият чувал с хляба, а другата – едно дребнинко човече с голяма габина и шапка-ушанка. Целият в масури ледени. В брънзули, като сплетена с тръни вълна по опашката на овца бил в лицето, само че бели.
Отупали го с метлата от снега, ушанката му свалили, че не можел ръцете да си повдигне, габината вкочанена от студа, и го питат:
Ти кой си бе?
– Христо Георгиев Стоянов – Гергито! От Балван. Професионален шофьор съм! Хляб ви нося, че тракторът не можа да пробие през снега.
Приказвал, пил чай. Чакал и по някое време попитал ги:
– Аз в бурята осем километра вървях, в сняг до шия затъвах, да дойда, а вие пърдите тук двамата, вместо на хората хлябът да раздадете веднага. Че и селото ви неразринато. През гората по-лесно вървях, отколкото тука при вас!
Два бика в един обор не стоят!
И си тръгнал обратно. В нощта.
Два бика на едно място не можело, знам го от него това, ама го не разбирам все още…
Връщаме се в Балван. За малко да се загубим, че падна сумрака, а на площада – траншеите пълни с народ и хорото се вие!
Отивам на Кмета да му обадя, че нямаме слука в намирането на Гергито, а той, дребосъка, по риза, с ушанката – пред вратата на фурната! Хляб помага да правят!
– Кво правиш, дивако! Що не обаждаш, че си се върнал!
Бръм, включи на скорост той:
– Ти да не си ме пращал, че аз да ти се отчитам! Напих се, че студено ми стана на връщане. Дремнах малко и тука съм. Всичко е точно! Занесох, оставих, сега още правим от хляба. Спокойно бе, старши! Айде, че два бика много са в един дам да клечат! Работа имам, не ми се приказва. И ти си я гледай твойта задача.
Чак на девети вечерта дойдоха откъм Търново първите бронетранспортьори, верижни машини с шнекове и камиони, с винтове отпред, да пробият пътя през Балван до нататък. Седем дни откак сме откъснати от света.
Ама сме се събрали заедно и не е страшно, не бедствие, а голям празник народен е.
Крайниците ни са измръзнали, но душите са свободни от притеснения. Едно сме и се не боим, ама хич. Да си вали и да не спира, ако ще до пролетес. Вино и сланина има. Хлябът е от топъл – по-топъл!
Ни циганин, ни турчин отделно са били тогава, а българите също се не делят – всички от цялото са. Народ сме! И играем, и пеем наедно.
Млади момчета от тия всичките общности заедно спят до печките в ресторанта, и като им мигна – скачат да разриват пъртини, или хляб да занесат в крайните къщи. Поглед им стигаше, да ги мотивира – хвръкват и заминават…
Пречупихме го катаклизмът и на празник го обърнахме. Всичките заедно. През осемдесет и втора беше това.
А аз съм Квартален, от половин година. Младо момче съм. В снега, един по един ги опознах тез хората какви са. И ги обикнах.
Но понеже усилие голямо положих за Гергито, ще ви разкажа как свърши той. По него промяната дето дойде ще разберете. Как от хората си отиде онуй, наедно, и дойде новото време – наядно. Едни се наядоха и оядоха, а масата хора наедно бедна остана.
Мина време.
Гергито си кара „Ифа“-та, през ден до София и на другия ден – на обратно. Спи си в кабината. Сапунерката с кърпата и те там се возят, нагоре-надолу…
Но иде деветдесет и втора година. Настъпва отвсякъде Демокрацията. Приватизация готвят. ДАП-ът го разформироват. Съкращения почват масови и там, и по другите фабрики в държавата. Персоналът под лупа го гледат. Кой, как и какво… Кого да оставят? Кого да уволнят?
И започват гузните да топят наивните, щото жертвени агнета трябва да има. Преходът с кръв се пои, а и все по нечии трупове трябва да стъпи, през урвата между старото и новото време. Политически заколения почват, сурови дни идат. Новите активисти замитат на бързичко старите тартори. Канибал ненаситен е Преходът!
И тъй, някой си доносник, услужливко пъргав, си спомнил, че Гергито, някогаж си, с баш комуниста Станишев, на центъра на Балван си хортувал другарски. Как тъй?! Туй всеки да стори, в онуй време, не може! Бързо го отмятат в графа „враг-комунист“ и го подемват за уволнение, баш бившите комунисти, а днес пребоядисани демократи. Когато новото още не е дошло, а старото още си не тръгва – всичко е възможно. А вината я отнасят невинните.
И разбират, след двайсет и пет години, че Гергито, професионалният шофьор от Балван, дето цял живот в камиона е блъскал по пътищата, и с радиото е общувал само, а в кабината едничък е поспивал между два курса – враг е на новата линия на държавата за демокрация. Заплаха е за бъдещето на Демокрацията. А наскоро му изтича и книжката.
Дрън-дзън, на началника в КАТ, да го забавят с новия документ. Айде, уж извънреден курс, че колега някой си болен бил. А изпълнителен човек си е Гергито, но всъщност – жива мишена е.
Хоп, една чрезвичайна проверка на портала на ДАПА и – Гергито е свален от графика. Няма книжка редовна. И никога не е имал такава, според доноса услужлив. Нищо, че е показал старата. Иначе на какво е изтекъл срокът? А че нарушения не е правил… Че не са го хванали, за тез двайсет и пет години веднъж в издънка… Че по заповед „свише“ е тръгнал на работа – тез обстоятелства нищо не значат. Кого го е еня за досадни подробности! Теглят му шута новите-стари властници. И го уволняват. Дори не му дават компенсации, щото е „нередовен по документи“.
Тук търси работа Гергито, там му отказват – лошо за всички е времето. А той е дисциплинарно уволнен! Дамга е това, страшна, в онуй време. А барабар с доноса – край е! Никой на трудов договор няма да го наеме. И книжка да вземе, щом е хванат да управляваш без документ – забрави! Свършен е! Тъй за него, за Гергито, повече от на останалите, бъдещето е кофти.
Ходи по кръчмите. Стои сгънат в кьошетата. Мълчи си. Чака за цигара. Като му сипят, пие. Не му се говори. Никой се не сеща, че не е ял. Хляб няма коричка в ръката си. А друго да работи не иска. Професионален шофьор е, с опит и стаж, ама не баш…
И, леко-полеко – отслабна, измършавя и се прегърби. На петдесетина години, а старец си стана. Кръв взе да храчи.
Една вечер, по тъмно става туй нещо, дъжд, сняг, лапавица лигава. Вятър брули клоните покрай пътя. А Ясен Яшар се връща с трактора. Кара фураж на животните във фермата.
Иде от Синам баир, от овцефермата, през полския стан към село и забелязва, че в една изоставена „Молотовка“, без гуми и без каросерия, изхвърлена в буренака – нещо присветва в кабината. Като да пали с кибрита цигара някой си вътре. Насочва фаровете на трактора, слиза да види – а то, Гергито! Бръмчи и превключва скоростите. И пуши един парцал увит на цигара.
– Ъм, нънъм, ъм, жжжт…
Псува и бибипка от време на време с уста. Кара камиона…
Намира ме Ясен. Връщаме се двамата при кабината и мъча да вляза при Гергито. Не! Заключена е отвътре вратата. Другата дори дръжка няма, но и тя е залостена.
– Отвори! Гергито! Руси съм, Кварталния! Христо бе, послушай ме! Дай да те откараме в село!
– Ъм, нънъм, ъм, жжжт… Къде? И дом вече нямам! Вчера го взеха мутрите. Два бика в един обор не стоят! Чак сега ли ти присветна фарът за мене?
Ни внимание ни обърна повече, нито отключи. Продължи да си бръмчи.
Обадих се на Дежурния от телефона в Кметството. Кола да прати, до го закара в болницата в Търново. Дали в Психото, дали другаде. Да му помогнат. Малко мръднал ми се стори, че е.
– Да бръмчи! – казва Дежурният. – Утре! Таз вечер много катастрофи от лошото време се случиха. Хора свободни нямам. Ни патрулни коли. Ела утре заран да вземеш от прокурора постановление за принудително въдворяване. В психо-клиниката ще го настаним, като няма си дом. От там ще ти дадат служебна кола, със санитар и шофьор. И го прибираш с тях от полето. Това е!
А през нощта Ясен го проверява, щото още един курс прави с трактора – спи на седалката, Гергито, ми каза. И това ни успокои. Габината с него е – завит е…
– Куче е старо той, Гергито – казвам си, – ще устиска.
На сутринта правя това, което е наредил Дежурния. Мотане, писане и към единайсет съм при кабината. Лошо време е. Снегът вали хоризонтално. Брули един мразовит вятър. Студ сериозен натиска от всякъде.
Спирам „УАЗ“-ката на два-три метра. Стигаме до кабината със санитаря. Стъклата й изпотени са, на останката от „Молотовка“-та. Нищо се не вижда вътре. Заключено е. Аз нося един чук със секач, ама за по лесно разбивам стъклото.
Гергито – хванал с двете ръце волана, забил глава между тях, и умрял тъй! На кормилото.
Ама вече е станал на кокал. Свалихме го в таз поза. Аз, санитарят и шофьорът го носим в линейката. Препариран. Тъй го и качихме. Затворихме вратите. И го изпратих завинаги…
Останах сам и си викам през нерви: тоз човек наистина прав беше! Два бика в един обор не стоят. Бик си беше и Гергито. Ни се водеше, ни се караше, но и човек, когато потрябва, баш си беше. Едното или другото. Не ги бъркаше двете.
В оназ виелица, през преспите, сам тръгна. Отиде без принуда – в бурята хляб да занесе. На непознати и чужди. От толкоз далеч на хората болката чу и тръгна към тях. Не се похвали, като се върна. Нито го е правил на въпрос по-сетне. Така си живя, без да пречи и без да се самоизтъква.
Умирал от глад е, напоследък. А се не помоли, ни за хляб, ни за друго, на никого. Но и никой го не чу с душата си, както той тях усети тогава. Никой към него ръка не протегна, ей тъй, от съвест. А го знаеха всичките кой е.
Срам ме хвана и мен от това. Сякаш друг бик влезе в душата ми и не остави място за мене си, ни в нея, нито в моята кожа. Изрита ме из навънка, на студа.
Прав беше Гергито. Но чак сега го разбрах човека. Или имаш съвест, или не! Двете неща наедно не стоят. Както два остри камъка жито не мелят, тъй и два бика в един обор се не търпят.
Почувствах се празен. Ограбил се бях сам, като че ли. Осиротях някак, без него.
До днес, вече трийсетина години, не съм го забравил! С мене е все още, Гергито.
А онова наедно – не е! Загубихме го…
