ЛИТЕРАТУРА
Част втора. Името и в името…

Иван Габеров - 24 февруари 2021

Подслушан живот

Повест за времето

И пак на втори януари, но осемдесет и пета година. Но ни вди­гат по тре­вога. Пак сняг вали. И трупа пак. Из­на­ся ме се, като диви прасета, в Управлението в Тър­ново. Ни­кой не обяснява ни­що. На­реждат пълна бойна готов­ност. Дългото оръжие раз­да­ват…

Автомати ли, бай Русе?

И карабини, господин Бояджиев.

Товарят ни в автобуси и – за Толбухин. Пристигаме надве­чер, отпред военни пътя разчистват, зад тях – на­ши­те рейсове.

И там видях катаклизъм, ама човешки.

Градът сигур е два пъти по-голям от Търново, ама пра­зен е. Хора по улиците няма. Уличното осветление све­ти, значи сме го обикаляли по вечерта, ама до заранта – друго освен мили­ция и транспорт не видях.

Нас ни настаниха в барчето на КАТ. Русенски легла виждам, сглобени на три етажа. Разставиха ни по смени. Суха храна ни осигуриха и се започна… През двайсет мет­ра – милиционер, по всичките важни улици така. В стойка, с дъл­гото оръжие.

Наредиха нас, а след нашата група – други и дру­ги… Армия от милиционери в шинели и автомати! Окопи като оназ зима в Балван няма. Но сме строени като на гра­ница с враг сякаш. От цяла България сме. Поне пет-шест хи­ляди милиционери, с ав­томати. Лица не помня.

Завардихме един квартал, а в останалите квартали пуснаха патрулни групи с руски джипове, да обикалят.

Влизат в жилищата. Извеж­дат мъже повечето, но и жени. Принудително. Качват ги на ав­тобусите, с които сме дошли ние. А на автобус – по двама въоръжени, да ох­ра­няват. Тъй – два ме­сеца. Всяка нощ. Без изключение.

А през деня не запомних да съм ви­дял човек на тротоара или на пътя. Днешния Ковид девет­найсет, ни­що не е пред онова чудо тогава.

Случи се на втората седмица да отидем на дежур­с­тво в най-големия комбинат за месо на Балканите. Към трий­сетина рампи имаше. Стоварват там животни – пиле­та, овце, телета… Поточната линия – към над кило­метър е, а от другата й страна – готовата про­дукция се товари. Ох­ладено и завито в тензух месо, в Текси­мите го редят.

Хората идат посинели на работа. Сигурно от студ. Може и от друго. Ама мъка­та и злобата им на очи се на­бива, от тях иде. Навели глави, не гово­рят, ни с нас, ни по­между си, като слязат. Две трети от Толбухин е с турски им­ена. Преименувахме ги за две седмици повечето.

Стояхме още месец и половина, да знаят, че силна вода с кал и слама се не прищи.

И си мисля за този човешки катаклизъм в Тол­бу­хин, какво преживяваха тез хора, че денем не излизаха от домовете си, а но­щем мълчаха, като риби, на работа.

Пък заповед, да не излизат на улицата, нямаше.

И снегът много-много не беше тогаз. Тротоарите от­­ъ­­пкани от ми­ли­ционерите. Улиците – от джиповете и рей­совете, но ни­кой цивилен не стъпи на тях.

Война!

Окопи невидими покрай домовете, от врата о вра­та, сякаш плътно ми­нават.

Милиция и народ – разделени от фронт. Българи, турци, ци­гани – страхът ги затвори еднакво по къщите. А помежду им уплах, недоверие, че дори и омраза. Щото пок­рай су­хото гори и мокрото, всеки го знае. А инс­тин­к­тите набързо разумът и логиката смениха.

Прикладът, като мелне човека, боли и едни­те, а и дру­гите.

А нас ни надъхват ежедневно. Агитират ни и ни сле­дят. Какво мислим и за що говорим си. Мекушавите ги изолирват и обратно ги връщат – да ги надъхат.

Но срещу кого и защо?

– В името… на народа! – отговаряха началниците. – Вестници не четете ли, бе? Всичко в името и само за бла­гото… на народа!

Добре бе, в името, ама… До вчера един народ бях­ме! Днес – не! И кои ще са народа, от тук нататък?!

Йорданов ден и Иванов ден минаха. Атанасов ден отлетя. Трифон Зарезан и той си отиде… И по нов стил и в стар стил… Траур! Музики – няма. Хоро – йок!

Един го ня­ма, кърпата да развее. Де го народът? И кое му е името?

Глас се не чува, освен от команди. Чумата е дошла в град Тол­бухин. Граждани няма да видиш.

Деца няма!

Милиция само…

На втория етаж на Общината – отворен прозо­рец. Всяка нощ, един и същи. И като ги стоварим хората от ав­тобу­сите на плаца, и ги пращаме да си избират нови име­на, от­ него рев се носи! Дали беше запис на маг­не­тофон? Дали да ги спла­ши го правеха този страшен театър – хич не разбрах. Ама настръхвахме долу и ние. Не от студ, от тоз писък!

Да ги плашат ли?

– По-бързо да мислят, бай Любо. Да не става опаш­ка от ча­кащи. Имаше книжки с имена. Подготвени предва­рител­но. Об­мис­­лено беше, това поне.

Влизат, посочват и из­лизат.

Първо водят главата на рода, да се преиме­нува. Ос­тана­лите – по неговото име вървят. И те – на там.

И си мисля, че човешкият катаклизъм в Толбухин по-стра­шен бе, в пъти, от природната стихия в Балван, през зимата на осемдесет и втора.

А жилищни блокове, по пет-шест-седем етажни и повече – свет­линки нямат. Черни са! Мъртви изглеждат от вътре.

Тъмен град, слепи улици.

Само стъпки на патру­ли­ращи ми­лиционери скър­цат в снега.

Вместо дървета – милиционери, стърчат и тъпчат на място. Вместо гра­ж­­­дани – наряд идва от смяната. Насе­лението го няма. Само ши­нели, фуражки и автомати.

Официално вечерен час няма – но е втълпен от стра­ха.

Къ­дето се не вижда милиционер – стои на пост страхът. Той по-доб­ра работа на властта от униформения върши. Мрачен жи­вот!

Като го разказвам скомен ме хваща по главата и ви­наги сва­лям си шап­ката.

Бях на двайсет и четири-пет години младеж. Мили­ционер на четири-пет години служба. А ако бях поне де­сет години по-стар, вероятно и друго щях нещо да видя. Други въпроси щях да за­давам. И отговорите ми други щя­ха да са.

Ама тогава така и не разбрах, напълно, защо го на­п­рави държавата? Ти Любчо какво мислиш за тези съ­би­тия? Нали си от Кърджали. Там същото се е случвало, по същото време дори.

– В София бях вече, тогава. А там нямаше подобни неща. – отвръща му Любо. – Не помня! В Кърджали малко да бяха турците. Всичките по селата живеехе и се трудеха там.

Чувах, как някой с брадва посегнал и го разст­ре­ляли на мига. Ама от трето и от четвърто място слухове ид­ваха. Оче­видец на тез случки не съм…

– А властта е толкова силна, ама толкова, че глед­ната ми точ­ка, понякога, ме е докарвала назад в събити­я­та, в кои­то и аз съм участвал – да се чудя сам. Дори днес питам се, ад­жеба – защо? И пак и пак – защо?

Отговорете ми!

– Малко хора ще ти отговорят – намеси се д.н. Га­беров. – И по­вечето от тях – на посоки. Говореше се, че е политически експеримент. Под­готовка било, за подобни, но по-маща­б­ни събития в Съ­вет­ския съюз.

– Те имаха много мюсюлмани в разните им там ре­пуб­лики. Но пък от друга страна – с религията не се заиг­раваха. Още при Сталин, във Втората световна, бяха разх­лабили атеизма. Но продължавай, Докторе.

– А тук, на­шите се самопредложили на съветските другари. Пилотен проект да опитат… Дори само то­ва, че по-сетне се разбра, как ДПС-то го създаде и лансира им­е­н­­но агентурата на КГБ  в България – в тази посока ни во­ди.

А днес, според медиите, Пеевски – на Доган проте­жето, им е свръз­ката. Стикова интересите между стру­кту­ри­те на дър­жав­ното задкулисие у нас и тайните служ­би в Ру­сия. И силата му от там иде. Зна­еш, че Началниците им са си все съ­щите на акъл, от тогава до днес! – тъжно зак­лючи Док­тора. И продължи тихо, сякаш на себе си го гово­реше.

– Отстъпва идеологията, по онова време. Безидей­ност върлува, нагоре по властта… Враг им беше необ­хо­дим на тях, за да наложат дисциплина.

– И старателно се мъчеха да ни разединят тъй! – бай Руси под­метна.

– Религиите са си етнически идео­логии. Но се мани­пу­лират от­делно, чрез вината, срама и страха. Има нюан­си в стра­ховете свързани с нея, удобно е туй нещо при тях. А именно стра­ховете са най-прекият път към мани­пу­ли­ра­не на общ­ността.

– Прав си Докторе, намеси се Любо Бояджиев. – Си­с­темата се самоизяждаше от некадърните но­мен­кла­тур­чици и децата им. Не смогваше да ги изхрани с при­ви­ле­гиите и претенциите им. Че и не само тези, на нас­лед­ни­ците, а и на слугите им, лакоми… Тогава шофьорът на Ше­фа също си беше шеф… Цяла върволица от некадърници.

– По-умните слуги бързо решиха, че е време сами да помог­нат на Соца, да се сгромоляса, че да делят между себе си само. Бяха уверени, че ще контролират про­цеса. Създадоха мутренските банди, защото им трябваше ред със страха да въдворяват. Чак после превзеха Съда и другите форми на държавна принуда. Време им трябваше да се накадруват по институциите.

Видят някой ококорен за власт и го придърпват с благинка. Ама за по-сигурно и компромат му нагласят, да е послушен и правилен. За тяхна сметка да не греши. От граж­даните само да взима.

И поч­ти така стана! – още по ти­хо, сякаш на себе си спо­дели д.н. Габеров и продължи:

– И парите от търговията с оръжие, а и от нар­ко­ти­ците – също искаха да налапат. Дър­жа­вен бизнес си бе­ше това. Офи­циална държавна кон­трабанда. От там на му­т­­рен­ските бригади плащаха в началото, преди онез да поч­­­нат с изнудване и с рекет да се самоизхранват. После, ко­гато на Чорбаджиите вече не им бяха нужни мутрите – ги самоизбиха. Бухалка стана самата държавна машинка.

Един Черепа дето само остана, но и с него, като че ли, се спра­виха също. Овладяха изцяло държавата.

– Келепир само! Идеология – йок! – обади се бай Руси.

– Уж тро­вих­ме с наркотици вре­д­ния Запад, и го разлагахме бав­но отвътре, а бас­тисахме своето си – един­ст­вото и народа.

Парите изя­доха идео­ло­гията и изакаха „Демокра­цията“ – на десе­ти ноември. Отлъчиха чекистите държа­вата ни от келепира. Той бързо-бързо час­­тен си стана. И без­уг­­ле­ден, че и токсичен. Защото мафи­ята си при­доби държава. Тогава Бойко Бори­сов познах, изнуд­ваше ме за пари! – съвсем непринудено каза бай Любо.

– Нищо, че за бунт срещу тоталитарната власт го пред­с­тавиха, Прехода. А си беше капан за маймунки. Бръкваш с ръка, да хва­неш надеждата, а юмрукът ти, вът­ре в кратунката с илюзии свива се, и сам те държи вързан към нея. Не пус­неш ли илюзията, че да разтвориш дланта си свободно – там си оставаш. Юмрукът ти в кратунката е заседнал. Кра­тунковци ни направиха тъй, на главите пак с празни кра­туни, оказа се.

Тук Докторът въздъхна и вдигна чаша, без да се чу­ка с останалите. Отпи от уискито и продължи:

– Кресльовци пуснаха да подгряват народа с илю­зии за де­мокрация. „Кой не скача е червен!“…

Стари партии реа­нимира Държавна сигурност, на бързо и на­си­ла, ама начело с доносници, пречупени по затворите, тех­ните нови слуги. Кошлуковци, Стефан Са­вов­ци, много са! Всичко различно под контрол така взе­ха. И на пръста си го вър­тяха. Но ни лустрация, ни спра­вед­ливост се случи.

„Пар­лама“ казва народът на туй състояние.

Да, бай Русе. Така е. Но де го народа?

– Да, Любчо. Разделиха ни, че по-лесно да ни ко­ман­дват, по-сет­не. И не с делата, с интелекта в очите или с мислите, ни премерваха. Името поставено в контекста на властта ко­ректно и в услуга на същата таз нова власт, по-ва­ж­­но от същност­та на човека май ста­на. Политичес­ката коректност за­ме­ни окон­чателно сво­­бодната воля за справедливост и за раз­витие.

Журналистите се самоудушиха, млъкнаха за крат­ко, по едно време, а сетне на клюкари се обърнаха.

Мижитур­ки ни напъплиха! Като въшливи станахме с тях! Дори от време на време се питам – защо са ни за­падните джендъри, като си имаме нашите си мижитур­ковци?

– А в Ново Село и в Балван как беше? Трудно ли ги преи­менувахте? – опитва се да разведри обстановката Лю­­­­­­бо Бояд­жи­ев, че сложните изречения на Доктора го нап­рягаха.

– На етапи беше това. – Отвърна бай Руси. – Първо ци­ганите, турците – сет­не.

Да не роптаят за­ед­но.

И съпротивата, ако я има, разпиляна и по-мал­ка да е така.

Първо ги предупредих циганите в Балван, през ос­емдесет и тре­та, че имената тряба да си сменят. Много-много не им го­ворих. Прецених, че няма нужда. Само аз и офицерът ми от Тър­ново участвахме. Армен Тодоров се каз­­ваше.

– Мислете си и в събота, и в неделя! – им казах. – В понеделник почваме! Изберете си имена по таз книга…

До обяд приключихме в Кмет­ст­вото. Сто и петде­се­тина бяха на брой. Октомври беше.

В Ново село, обаче, с турците – по трудно си беше… Не идат сами в Кме­­т­ст­вото. Януари е вече, осемдесет и чет­­върта. Нароч­но е подбрано вре­мето, да се не крият по горите в шу­ма­ка, да не бягат навън, а да си стоят по къ­щи­те на топло.

Имаше един баш другар – Генджов, от Партията на­­чалник. С астраганен калпак, с една голяма кожена шу­ба. Да контролира го бяха изп­ратили. Ама гледа той – доб­роволно никой не идва. Печ­ките горят, хора от адми­нис­трацията чакат готови, нови паспорти да пишат, но – йок! Няма доброволци да си сменят имената. Ни един не иде.

Щото вярата им не сменяме, само името. Ама и то скъпо им е. Ти си това, името!

И си мислеха големците, че ще е лес­но. Ако всъщ­ност това им е била целта.

Защо, какво искаш да намекнеш така?

– Нищо. По-сетне, с „Голямата екскурзия“ се разб­ра, май. Бяха го отписали Соца, началниците. Искаха да заг­­рабят за себе си държавното. А им трябваше напън, да го кат­ур­нат стария ред. Как му казват сега?

– Хибридна, или цветна революция, бай Русе. Мал­цинството без­помощно се бунтува, а това настройва мно­зи­нството против него и в суматохата службите сменят вла­стта. Това искаха да направят. И това правят.

– Тъй точно, Докторе! Щото турците бяха черно­ра­ботниците на България. Ня­маше някой от тях да не работи по десет-дванайсет ча­са на ден. И по празниците рабо­те­ха. Тогаз толкова ре­ли­гиозни не бяха. Но вместо подкрепа от българите – получиха презрение и насмешка.

Разпра­вяха, разни провокатори, кой кого бил „оби­дил от­зад“… Манафлък на­мекваха, че ставал. Разде­лиха ни тъй, умело ни противопоставиха едни на други. И си раз­вързаха ръцете властниците тъй, за грабеж…

А към триста хиляди български турци се изнесоха принудително, през осем­десет и де­вета. Каква икономика без тях? Какво селско стопан­ство?

„Учи, мама, да не работиш!“, вече си беше на мода у бъл­га­рите. Че и в стро­ителството, и по пътищата, и във всичките мръс­ни производства, все турците работеха…

Контролирана разсипия на държавата спрет­наха тъй голем­ците. Тук съм съгласен с Доктора. А го предс­та­виха като пат­риотизъм. Нещо за вяра се споме­на­ваше.

Пази боже, без­вер­ници вяра да ни налагат, със си­ла!

Та, намеква Генджов да започваме с лошото. Дър­жи една летва дебела и пляска с нея връз дланта си в чер­на кожена ръка­вица. Че и кобур чер беше запасал! На­ро­ден вожд го игра­е­ше. Са­мо тачанка му липс­ваше на пло­ща­да. И все към телефона посяга, да викал подкреп­ление и да сме се не бавили. Удържаме го, за сега.

Умуваха известно време. Аз пуша навънка…

А кмет в Ново село беше бай Христо Друмев.

Викат ме при него, а там и Арменчо офицера е, но и Ген­д­жов се навърта. И заплашително гледа срещу ми.

Познавал съм ги по-добре турците, ми разправят, да пред­ложа мирно ре­ше­ние или да ги малтретирам, ми казват.

Че е така, така е! Аз тез хора по име, лично ги знам. В къ­щите им на гости съм бил. По покана от тях. Тру­до­любиви и свестни са. Много се блъскат и беля от тях не ви­дял съм.

Хванах си главата с ръце и се мъча нещо да из­мис­ля.

Аз от първо лице знам, на какво са способни тез хо­ра. Дали ще си запалят имотите?… Или ще изгорят в тях като мъченици? Дали друго…

Ама знам, че има и какво да губят. А и кого да гу­бят, също имат. Но и риск съществува. Искра не бива да приплам­ва, че всич­кото ще изгори. И аз с него също.

Не става насила!

Ще ги принудят да се дърпат така. На кръв ще иде ра­ботата по тоз начин.

Решавам друго да е. И, по ня­кое време предлагам да проб­вам по-инак.

– Ще отида в бай Зорап – казвам им, – шофьор е на камион и сме в добри отношения. Той хляба по селата разкарва. Във Вет­ринци, Емен, Пушево и Керека – фурни нямат. И от РеПеКа-то бра­ш­­но вози. Често и други храни с камиона обратно в селата извозва. Всички го знаят. Свес­тен е много.

Спогледаха се и ме пратиха, да си чупя главата. Връз мен щяха сетне вината да хвърлят.

Ама аз направих нещо от мене си.

Генджов, партиеца, с пове­дението си ми го подс­каза. Нао­пъки постъпих. Извадих пи­щова от кобура и в жабката на джипа го скрих. Кобурът разкоп­чан го оставих, да с­е види че празен е. Тъй в хората влязох. И ме видяха те тъй. Без оръжие.

– Бай Зорапе! Как да я направим? – питам го.

Човекът голям, на бой като теб е Любо, ама без ко­рема ти снажен. И бял, като чашата за ка­фето. Не е нито матов, нито със сините джуки на балванските ци­гани. Чис­токръвен турчин. Сим­патични хо­ра са, че направо кра­сиви.

И ми отвръща Зорап:

– Русе, събрахме се с родата. Няма да се прек­ръс­тим, ре­ши­хме! Знам, че вярата ни не пипате, ама пак уни­жение е за нас! Името ми е от мама и тати. А на децата ми – от мен. Рахат голям имаме от властта и от теб също, ама ние сме най-стария род тука. Ос­та­налите по нас идат.

А може да ни отритнат, ако клекнем сега. Не ща про­блеми, ама и гордост не ща да преглъщам. Това е.

Поглеждам го. Спокойно държа се и му казвам, че назад няма да има. Не зависи от мен тоя избор.

И му говоря по-тихо.

Къщи са си направили по на три ката. Измазали са ги, обза­вели са ги богато. Щастливо и спо­ко­йно живеят в тях до днеска. Коли собствени карат. Образование за де­цата имат. Работа са получили, и на заплата, и в част­ното доход сериозен си заработ­ват…

Знам, че не им среща да губят, ни тоз живот, ни на децата си да съз­дават проблеми. Казах каквото казах и замълчах.

Поглеждам го бай ти Зорап и му предлагам:

– По-добре двамата да измислим, как да стане с добро.

Мълчим и слушаме двамата как трака часовникът в гостната. Кукуви­цата пя един ли, два ли пъти. Аз не пом­ръдвам. И той вода не стана да пие.

От време навреме някой през вратата наднича но дума съ­що не казва.

Аз чакам да дойде доброто.

– Освен да ме вържете и да ме натоварите в джипа, че да видят другите как ме принуждавате – продумва Зорап. – Щото и аз чест им­ам. Доброволно да не изг­ле­ж­да, че е! Без съп­ро­тива или от страх – не ща да е! И друго име да взема, пак с чест трябва да стои то на мене. Така ли е, Русе?

– Точно!

Стиснахме ръце. Сложих му белезниците. Качих го в джипа. Към кметството газ дадох. И се започна.

Слиза бай Зорап. Прави си театъра човека. Разб­ра­ли сме се по пътя. Дърпа се, щото знае, че няма да го уда­ря. А има кой да гледа. Провиква се, че на сила е таз ху­бост. Тъй обаче не бива! Още нещо подобно изрече, ама след малко – сам влезе в Кмет­ст­вото. Ръцете обаче – нап­ред ги държи! Прави! И ги показ­ва, бе­лез­­ни­ците да му се виждат. Геройства. Негово право е. Мир тъй се купува.

Седна вътре бай ти Зорап. Погледна книжката с име­ната, а аз му ги свалих от ръце железата. И след малко излезе, като бай Здравко. А на връщане да го не возим поиска. Сам и пешком щял да си иде. С името да свикнел, преди в къщи да се върне, при неговите.

Имаше какво още да обмисля човекът. И правилно постъпи.

До обяд дойде ро­дата му. Цялата. Десетина-два­най­сет се­мейст­­ва. Фами­лията им Чаушеви на всичките ста­на. Здравко Ме­тодиев Чаушев стана му на бай Зорап име­то.

След тях дойдоха главите и на ос­таналите турски фамилии.  Хиляда души се преименуваха в Но­во село за четири дена. И кой обиден, кой уплашен, май всичко пре­мина, наужким. Но, едва ли…

Партийците доволни. Началниците награди взеха.

А аз си запазих позициите сред тез хора. Дори по-близки си станахме.

Май ли, юни ли, осемдесет и девета година, имаше някаква директива на ЦК на Партията. На който турчин не му среща в бъл­гарските ус­ловия – да си заминава при ро­днините – в Турция. „Голямото пъту­ване“ тъй почна се.

Отвори тогаз коридор държавата, който иска да вър­­ви в Тур­ция – прав му път! Тогава имената вече бяха сменени, от по-рано, но недоволните ги посъветваха да си вървят.

Пред битака в Търново събират колона от сто коли и с ес­корт ги съпровождат до границата с Турция. Багажи, вързопи – „Довиждане“!

И започнаха хората да си продават животните по за без па­ри, само и само нещо да имат в ръце, за из път, или за в новия си живот. И си спомням, че не можеш сам да си тръгнеш, ако не ти каже Дър­жа­вна сигурност.

Щото по си милял за майка Турция, по доне­се­ния на твоите си – от вътре. Агентурата всички ги беше открила и лесно ги посочи властта сетне.

Всички бяха следени и за всеки се знаеше какво отношение има. Най-близките ги предаваха. Такава сила имаха тайните служ­би тогава. В Балван бяха трима такива – до другата вечер – да са напус­нали. Тън-мън няма! Кола ако има – до­бре, ако не – на бордови камион, с вързоп ба­гаж и – в Турция.

Искам-не искам тогава нямаше. Не иска ли добро­волно – го пращат на сила. Въздухът е толкоз наже­жен от заплаха, че нямаш и желание да се съпротивляваш. Оти­ваш си. И ако не излязат до 31-ви декември остана­лите членове от семейството ти – то раз­деле­но ще си ос­тане от границите, завинаги. После някои се вър­наха, други не.

– Аз за такова нещо, не знам. – каза Любо Бо­яд­жи­ев.

– Ама тъй беше! Научава, Любчо, Държавна сигур­ност, кой е зрънце – и друм! Направление ти дава навън. А ти не си сам. Бекярин не си. Семейството, роднините, децата… Море от хора потича към турската граница, дру­же!

По някои места в Дели Ормана и в триъгълника Ру­се-Раз­град-Шумен имаше мародерства. Безнаказани съм чувал, че са били повечето, защото са били от слу­жители. Дори от нашите офицери тръгнаха някои за там, да паза­руват на смешни цени. Мотори, коли, перални, покъщ­ни­на – всичко се търгуваше от зор.

А по туй време ме вика един началник. От Дър­жав­на си­гурност беше. Осем години ме коландри той през социализма. Боян Любенов му бе името. Отговаряше за корупцията на Дирек­торите в Търновско. Вербуваше, под­с­лушваше, агентура беше съб­рал страшна. Всичко го знае къде и как става, ама сякаш с него се случва в мо­мента. Защо, не питаше – всичко ясно му беше .

И ме праща с „Волга“-та комби на Банка Хеброс, и с един автомат, в Плевен. Пари да охранявам. Сигур няма па­ри в града, и тъй решават въпроса, мисля си.

Качвам се вътре в колата, там шофьорът и един ка­сиер. Газ! Не спираме никъде, и с тез номера никой не ска­ча нас да ни спи­ра. По пътя, я сме казали десет общи думи, я не. Аз съм си проверил два пъти и пистолета, и автомата. Дори патрон в цевта съм оставил, на предпа­зител само.

Спираме на сто метра от Банката в Плевен. Чакаме час ли, два ли почти. Пристига един бордови камион „Шкода“ с брезент. Отпред моторетки пет мисля, че бяха. Отзад две „Волги“ със сини буркани. Направи маневра ка­мионът, и за нула време шофьорът и другия грабат пари­те. Единият две, другият една бала с пари нарамиха, а аз чакам при колата и отварям вратата отзад. Мятат ги ба­лите те бързо в колата. Скачат вътре и газ! Без да спираме никъде. По тъмно сти­гаме в Търново и пак – трите бали се из­насят от два­мата в бан­ката. И – готово. Туй е още през осемдесет и първа година.

И много пъти, по-сетне, е все тъй.

А всичките бали с пари – все в бан­ката влизаха.

Малко след преименуването в Ново село, обаче, същата опе­­рация се повтаря. Само дето сме четирима в ко­лата, и взе­маме четири бали с пари. На око – около че­тири милиона лева.

Пак спираме пред Банката в Търново, ама четвър­тата бала остава в ко­лата. Качвам се в колата и аз, и – пред Окръжния ко­митет на Пар­тията. Лявата алея държим. Оня четвъртият, дето не е от Бан­ката, с шлифера, вика на шо­фьора:

– Дончо, там, по-в тъмното, пред входа спри. Като из­ляза не чакай!

Грабна балата с парите и се шмугна в сградата на Партията.

Мен патрулната кола ме закара в Балван. Повтарям ви, това стана в края на август осемдесет и девета.

Знам, че и други ко­леги в такваз операция са участ­вали.

От края на август започна да раздава куфарчета Бо­ян Лю­бе­нов. Аз пазя, пак с автомата, ама друга кола. Оп­разни багажника Любенов, а аз пак с пат­рулката в къ­щи, в Балван. Нито някой съм виждал, да се раз­писва, ни да му се обяснява.

Иде някой нарочен, аз отварям вратата, подава Лю­­­­бе­нов куфарче, оня го взема, без да говори, а ние дру­гите като него изчаква­ме. През петнайсет минути, по гра­фик всичко вървеше!

Септември е дошъл вече. Аз съм във вилата на Бо­ян Любе­нов, във Ветринци. Пием водка „Столичная“ с истинска „Кока-кола“, от Кореком, в малки криви шишен­ца. А в камината на Лю­бенов папки горим. Цялата къща с тях пълна е. Подредени са по някакъв ред, който не знам. Казано ми е само, да ги разбутвам с машата, че да изгарят на­пълно, до пепел. От време на време из­хвърлям таз пе­пел на двора. Дупка съм изкопал там и с пепел я тъп­ча.

– Приоритетите пренареждаме, Русе. Идат проме­ни! На ско­ро ще са! – казва ми Боян Любенов и ми на­ми­гва. А на мен някак страшно ми става и си затварям очите, сякаш не ща ни да ги знам, ни да ги видя.

На едни папки пише: „Възродителен процес – аген­тура“. На други – имена на предприятия. Много-много не ми дава да гле­дам. Уж ми се доверява, а виждам, че ме следи най-вни­ма­телно. Че и неочаквани проверки ми пра­ви. Уж, да долее ми водката. Горя всичко до пе­пел. Вни­мавам.

Запалили сме и барбекюто. Сложили сме мириз­ливи наде­ници и евтин салам да се пекат и пушек да вди­гат. Ако някой попита – за банкет готвим, а на скарата мръвките пушат. От това е димът…

Седмица-две оттам не съм мърдал. Нощем горя по­вече, де­нем – по да не пуши съм гледал да е. Тогаз си почивах, по малко.

Дойде октомври. Нямах работа в тях, ама по моя работа ка­то минавах от там – коминът пуши, а е топло все още на вън. Папки горят, казвам си. Свиря, викам му име­то – не ми отваря. Колата му там, в двора – ВТ 19-99. Нещо по-секретно горят сигур, си мисля. Баш преди де­сети но­ем­ври се случва това.

И гледа на парцали, по телевизора, бай Тодор, на десети, а папките вече ги няма. Кой дал, кой взел, един-двама знаят! В градината на Боян Любенов са и в лехите на другите Бояновци-Любеновци из стра­ната, са всичките данни за онуй време.

Властта на активните борци си наме­ри майстора в Държавна сигурност. Слугите замениха господарите и ста­наха новите Чорбаджии. Сами започнаха да госпо­да­руват. Сетне щяха да ги сменят шофьорите им, а децата на съ­щите – по сетне… Еволюция на властта по български.

Пренаредиха приоритетите на държавата. „Демок­рацията“ из­я­­де „Диктатурата“. А ние сами се изпоядохме, с повод и без по­вод. Но, като че ли – доброволно.

Почти по канибалски.

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…