Подслушан живот
И пак на втори януари, но осемдесет и пета година. Но ни вдигат по тревога. Пак сняг вали. И трупа пак. Изнася ме се, като диви прасета, в Управлението в Търново. Никой не обяснява нищо. Нареждат пълна бойна готовност. Дългото оръжие раздават…
Автомати ли, бай Русе?
И карабини, господин Бояджиев.
Товарят ни в автобуси и – за Толбухин. Пристигаме надвечер, отпред военни пътя разчистват, зад тях – нашите рейсове.
И там видях катаклизъм, ама човешки.
Градът сигур е два пъти по-голям от Търново, ама празен е. Хора по улиците няма. Уличното осветление свети, значи сме го обикаляли по вечерта, ама до заранта – друго освен милиция и транспорт не видях.
Нас ни настаниха в барчето на КАТ. Русенски легла виждам, сглобени на три етажа. Разставиха ни по смени. Суха храна ни осигуриха и се започна… През двайсет метра – милиционер, по всичките важни улици така. В стойка, с дългото оръжие.
Наредиха нас, а след нашата група – други и други… Армия от милиционери в шинели и автомати! Окопи като оназ зима в Балван няма. Но сме строени като на граница с враг сякаш. От цяла България сме. Поне пет-шест хиляди милиционери, с автомати. Лица не помня.
Завардихме един квартал, а в останалите квартали пуснаха патрулни групи с руски джипове, да обикалят.
Влизат в жилищата. Извеждат мъже повечето, но и жени. Принудително. Качват ги на автобусите, с които сме дошли ние. А на автобус – по двама въоръжени, да охраняват. Тъй – два месеца. Всяка нощ. Без изключение.
А през деня не запомних да съм видял човек на тротоара или на пътя. Днешния Ковид деветнайсет, нищо не е пред онова чудо тогава.
Случи се на втората седмица да отидем на дежурство в най-големия комбинат за месо на Балканите. Към трийсетина рампи имаше. Стоварват там животни – пилета, овце, телета… Поточната линия – към над километър е, а от другата й страна – готовата продукция се товари. Охладено и завито в тензух месо, в Тексимите го редят.
Хората идат посинели на работа. Сигурно от студ. Може и от друго. Ама мъката и злобата им на очи се набива, от тях иде. Навели глави, не говорят, ни с нас, ни помежду си, като слязат. Две трети от Толбухин е с турски имена. Преименувахме ги за две седмици повечето.
Стояхме още месец и половина, да знаят, че силна вода с кал и слама се не прищи.
И си мисля за този човешки катаклизъм в Толбухин, какво преживяваха тез хора, че денем не излизаха от домовете си, а нощем мълчаха, като риби, на работа.
Пък заповед, да не излизат на улицата, нямаше.
И снегът много-много не беше тогаз. Тротоарите отъпкани от милиционерите. Улиците – от джиповете и рейсовете, но никой цивилен не стъпи на тях.
Война!
Окопи невидими покрай домовете, от врата о врата, сякаш плътно минават.
Милиция и народ – разделени от фронт. Българи, турци, цигани – страхът ги затвори еднакво по къщите. А помежду им уплах, недоверие, че дори и омраза. Щото покрай сухото гори и мокрото, всеки го знае. А инстинктите набързо разумът и логиката смениха.
Прикладът, като мелне човека, боли и едните, а и другите.
А нас ни надъхват ежедневно. Агитират ни и ни следят. Какво мислим и за що говорим си. Мекушавите ги изолирват и обратно ги връщат – да ги надъхат.
Но срещу кого и защо?
– В името… на народа! – отговаряха началниците. – Вестници не четете ли, бе? Всичко в името и само за благото… на народа!
Добре бе, в името, ама… До вчера един народ бяхме! Днес – не! И кои ще са народа, от тук нататък?!
Йорданов ден и Иванов ден минаха. Атанасов ден отлетя. Трифон Зарезан и той си отиде… И по нов стил и в стар стил… Траур! Музики – няма. Хоро – йок!
Един го няма, кърпата да развее. Де го народът? И кое му е името?
Глас се не чува, освен от команди. Чумата е дошла в град Толбухин. Граждани няма да видиш.
Деца няма!
Милиция само…
На втория етаж на Общината – отворен прозорец. Всяка нощ, един и същи. И като ги стоварим хората от автобусите на плаца, и ги пращаме да си избират нови имена, от него рев се носи! Дали беше запис на магнетофон? Дали да ги сплаши го правеха този страшен театър – хич не разбрах. Ама настръхвахме долу и ние. Не от студ, от тоз писък!
Да ги плашат ли?
– По-бързо да мислят, бай Любо. Да не става опашка от чакащи. Имаше книжки с имена. Подготвени предварително. Обмислено беше, това поне.
Влизат, посочват и излизат.
Първо водят главата на рода, да се преименува. Останалите – по неговото име вървят. И те – на там.
И си мисля, че човешкият катаклизъм в Толбухин по-страшен бе, в пъти, от природната стихия в Балван, през зимата на осемдесет и втора.
А жилищни блокове, по пет-шест-седем етажни и повече – светлинки нямат. Черни са! Мъртви изглеждат от вътре.
Тъмен град, слепи улици.
Само стъпки на патрулиращи милиционери скърцат в снега.
Вместо дървета – милиционери, стърчат и тъпчат на място. Вместо граждани – наряд идва от смяната. Населението го няма. Само шинели, фуражки и автомати.
Официално вечерен час няма – но е втълпен от страха.
Където се не вижда милиционер – стои на пост страхът. Той по-добра работа на властта от униформения върши. Мрачен живот!
Като го разказвам скомен ме хваща по главата и винаги свалям си шапката.
Бях на двайсет и четири-пет години младеж. Милиционер на четири-пет години служба. А ако бях поне десет години по-стар, вероятно и друго щях нещо да видя. Други въпроси щях да задавам. И отговорите ми други щяха да са.
Ама тогава така и не разбрах, напълно, защо го направи държавата? Ти Любчо какво мислиш за тези събития? Нали си от Кърджали. Там същото се е случвало, по същото време дори.
– В София бях вече, тогава. А там нямаше подобни неща. – отвръща му Любо. – Не помня! В Кърджали малко да бяха турците. Всичките по селата живеехе и се трудеха там.
Чувах, как някой с брадва посегнал и го разстреляли на мига. Ама от трето и от четвърто място слухове идваха. Очевидец на тез случки не съм…
– А властта е толкова силна, ама толкова, че гледната ми точка, понякога, ме е докарвала назад в събитията, в които и аз съм участвал – да се чудя сам. Дори днес питам се, аджеба – защо? И пак и пак – защо?
Отговорете ми!
– Малко хора ще ти отговорят – намеси се д.н. Габеров. – И повечето от тях – на посоки. Говореше се, че е политически експеримент. Подготовка било, за подобни, но по-мащабни събития в Съветския съюз.
– Те имаха много мюсюлмани в разните им там републики. Но пък от друга страна – с религията не се заиграваха. Още при Сталин, във Втората световна, бяха разхлабили атеизма. Но продължавай, Докторе.
– А тук, нашите се самопредложили на съветските другари. Пилотен проект да опитат… Дори само това, че по-сетне се разбра, как ДПС-то го създаде и лансира именно агентурата на КГБ в България – в тази посока ни води.
А днес, според медиите, Пеевски – на Доган протежето, им е свръзката. Стикова интересите между структурите на държавното задкулисие у нас и тайните служби в Русия. И силата му от там иде. Знаеш, че Началниците им са си все същите на акъл, от тогава до днес! – тъжно заключи Доктора. И продължи тихо, сякаш на себе си го говореше.
– Отстъпва идеологията, по онова време. Безидейност върлува, нагоре по властта… Враг им беше необходим на тях, за да наложат дисциплина.
– И старателно се мъчеха да ни разединят тъй! – бай Руси подметна.
– Религиите са си етнически идеологии. Но се манипулират отделно, чрез вината, срама и страха. Има нюанси в страховете свързани с нея, удобно е туй нещо при тях. А именно страховете са най-прекият път към манипулиране на общността.
– Прав си Докторе, намеси се Любо Бояджиев. – Системата се самоизяждаше от некадърните номенклатурчици и децата им. Не смогваше да ги изхрани с привилегиите и претенциите им. Че и не само тези, на наследниците, а и на слугите им, лакоми… Тогава шофьорът на Шефа също си беше шеф… Цяла върволица от некадърници.
– По-умните слуги бързо решиха, че е време сами да помогнат на Соца, да се сгромоляса, че да делят между себе си само. Бяха уверени, че ще контролират процеса. Създадоха мутренските банди, защото им трябваше ред със страха да въдворяват. Чак после превзеха Съда и другите форми на държавна принуда. Време им трябваше да се накадруват по институциите.
Видят някой ококорен за власт и го придърпват с благинка. Ама за по-сигурно и компромат му нагласят, да е послушен и правилен. За тяхна сметка да не греши. От гражданите само да взима.
И почти така стана! – още по тихо, сякаш на себе си сподели д.н. Габеров и продължи:
– И парите от търговията с оръжие, а и от наркотиците – също искаха да налапат. Държавен бизнес си беше това. Официална държавна контрабанда. От там на мутренските бригади плащаха в началото, преди онез да почнат с изнудване и с рекет да се самоизхранват. После, когато на Чорбаджиите вече не им бяха нужни мутрите – ги самоизбиха. Бухалка стана самата държавна машинка.
Един Черепа дето само остана, но и с него, като че ли, се справиха също. Овладяха изцяло държавата.
– Келепир само! Идеология – йок! – обади се бай Руси.
– Уж тровихме с наркотици вредния Запад, и го разлагахме бавно отвътре, а бастисахме своето си – единството и народа.
Парите изядоха идеологията и изакаха „Демокрацията“ – на десети ноември. Отлъчиха чекистите държавата ни от келепира. Той бързо-бързо частен си стана. И безугледен, че и токсичен. Защото мафията си придоби държава. Тогава Бойко Борисов познах, изнудваше ме за пари! – съвсем непринудено каза бай Любо.
– Нищо, че за бунт срещу тоталитарната власт го представиха, Прехода. А си беше капан за маймунки. Бръкваш с ръка, да хванеш надеждата, а юмрукът ти, вътре в кратунката с илюзии свива се, и сам те държи вързан към нея. Не пуснеш ли илюзията, че да разтвориш дланта си свободно – там си оставаш. Юмрукът ти в кратунката е заседнал. Кратунковци ни направиха тъй, на главите пак с празни кратуни, оказа се.
Тук Докторът въздъхна и вдигна чаша, без да се чука с останалите. Отпи от уискито и продължи:
– Кресльовци пуснаха да подгряват народа с илюзии за демокрация. „Кой не скача е червен!“…
Стари партии реанимира Държавна сигурност, на бързо и насила, ама начело с доносници, пречупени по затворите, техните нови слуги. Кошлуковци, Стефан Савовци, много са! Всичко различно под контрол така взеха. И на пръста си го въртяха. Но ни лустрация, ни справедливост се случи.
„Парлама“ казва народът на туй състояние.
Да, бай Русе. Така е. Но де го народа?
– Да, Любчо. Разделиха ни, че по-лесно да ни командват, по-сетне. И не с делата, с интелекта в очите или с мислите, ни премерваха. Името поставено в контекста на властта коректно и в услуга на същата таз нова власт, по-важно от същността на човека май стана. Политическата коректност замени окончателно свободната воля за справедливост и за развитие.
Журналистите се самоудушиха, млъкнаха за кратко, по едно време, а сетне на клюкари се обърнаха.
Мижитурки ни напъплиха! Като въшливи станахме с тях! Дори от време на време се питам – защо са ни западните джендъри, като си имаме нашите си мижитурковци?
– А в Ново Село и в Балван как беше? Трудно ли ги преименувахте? – опитва се да разведри обстановката Любо Бояджиев, че сложните изречения на Доктора го напрягаха.
– На етапи беше това. – Отвърна бай Руси. – Първо циганите, турците – сетне.
Да не роптаят заедно.
И съпротивата, ако я има, разпиляна и по-малка да е така.
Първо ги предупредих циганите в Балван, през осемдесет и трета, че имената тряба да си сменят. Много-много не им говорих. Прецених, че няма нужда. Само аз и офицерът ми от Търново участвахме. Армен Тодоров се казваше.
– Мислете си и в събота, и в неделя! – им казах. – В понеделник почваме! Изберете си имена по таз книга…
До обяд приключихме в Кметството. Сто и петдесетина бяха на брой. Октомври беше.
В Ново село, обаче, с турците – по трудно си беше… Не идат сами в Кметството. Януари е вече, осемдесет и четвърта. Нарочно е подбрано времето, да се не крият по горите в шумака, да не бягат навън, а да си стоят по къщите на топло.
Имаше един баш другар – Генджов, от Партията началник. С астраганен калпак, с една голяма кожена шуба. Да контролира го бяха изпратили. Ама гледа той – доброволно никой не идва. Печките горят, хора от администрацията чакат готови, нови паспорти да пишат, но – йок! Няма доброволци да си сменят имената. Ни един не иде.
Щото вярата им не сменяме, само името. Ама и то скъпо им е. Ти си това, името!
И си мислеха големците, че ще е лесно. Ако всъщност това им е била целта.
Защо, какво искаш да намекнеш така?
– Нищо. По-сетне, с „Голямата екскурзия“ се разбра, май. Бяха го отписали Соца, началниците. Искаха да заграбят за себе си държавното. А им трябваше напън, да го катурнат стария ред. Как му казват сега?
– Хибридна, или цветна революция, бай Русе. Малцинството безпомощно се бунтува, а това настройва мнозинството против него и в суматохата службите сменят властта. Това искаха да направят. И това правят.
– Тъй точно, Докторе! Щото турците бяха черноработниците на България. Нямаше някой от тях да не работи по десет-дванайсет часа на ден. И по празниците работеха. Тогаз толкова религиозни не бяха. Но вместо подкрепа от българите – получиха презрение и насмешка.
Разправяха, разни провокатори, кой кого бил „обидил отзад“… Манафлък намекваха, че ставал. Разделиха ни тъй, умело ни противопоставиха едни на други. И си развързаха ръцете властниците тъй, за грабеж…
А към триста хиляди български турци се изнесоха принудително, през осемдесет и девета. Каква икономика без тях? Какво селско стопанство?
„Учи, мама, да не работиш!“, вече си беше на мода у българите. Че и в строителството, и по пътищата, и във всичките мръсни производства, все турците работеха…
Контролирана разсипия на държавата спретнаха тъй големците. Тук съм съгласен с Доктора. А го представиха като патриотизъм. Нещо за вяра се споменаваше.
Пази боже, безверници вяра да ни налагат, със сила!
Та, намеква Генджов да започваме с лошото. Държи една летва дебела и пляска с нея връз дланта си в черна кожена ръкавица. Че и кобур чер беше запасал! Народен вожд го играеше. Само тачанка му липсваше на площада. И все към телефона посяга, да викал подкрепление и да сме се не бавили. Удържаме го, за сега.
Умуваха известно време. Аз пуша навънка…
А кмет в Ново село беше бай Христо Друмев.
Викат ме при него, а там и Арменчо офицера е, но и Генджов се навърта. И заплашително гледа срещу ми.
Познавал съм ги по-добре турците, ми разправят, да предложа мирно решение или да ги малтретирам, ми казват.
Че е така, така е! Аз тез хора по име, лично ги знам. В къщите им на гости съм бил. По покана от тях. Трудолюбиви и свестни са. Много се блъскат и беля от тях не видял съм.
Хванах си главата с ръце и се мъча нещо да измисля.
Аз от първо лице знам, на какво са способни тез хора. Дали ще си запалят имотите?… Или ще изгорят в тях като мъченици? Дали друго…
Ама знам, че има и какво да губят. А и кого да губят, също имат. Но и риск съществува. Искра не бива да припламва, че всичкото ще изгори. И аз с него също.
Не става насила!
Ще ги принудят да се дърпат така. На кръв ще иде работата по тоз начин.
Решавам друго да е. И, по някое време предлагам да пробвам по-инак.
– Ще отида в бай Зорап – казвам им, – шофьор е на камион и сме в добри отношения. Той хляба по селата разкарва. Във Ветринци, Емен, Пушево и Керека – фурни нямат. И от РеПеКа-то брашно вози. Често и други храни с камиона обратно в селата извозва. Всички го знаят. Свестен е много.
Спогледаха се и ме пратиха, да си чупя главата. Връз мен щяха сетне вината да хвърлят.
Ама аз направих нещо от мене си.
Генджов, партиеца, с поведението си ми го подсказа. Наопъки постъпих. Извадих пищова от кобура и в жабката на джипа го скрих. Кобурът разкопчан го оставих, да се види че празен е. Тъй в хората влязох. И ме видяха те тъй. Без оръжие.
– Бай Зорапе! Как да я направим? – питам го.
Човекът голям, на бой като теб е Любо, ама без корема ти снажен. И бял, като чашата за кафето. Не е нито матов, нито със сините джуки на балванските цигани. Чистокръвен турчин. Симпатични хора са, че направо красиви.
И ми отвръща Зорап:
– Русе, събрахме се с родата. Няма да се прекръстим, решихме! Знам, че вярата ни не пипате, ама пак унижение е за нас! Името ми е от мама и тати. А на децата ми – от мен. Рахат голям имаме от властта и от теб също, ама ние сме най-стария род тука. Останалите по нас идат.
А може да ни отритнат, ако клекнем сега. Не ща проблеми, ама и гордост не ща да преглъщам. Това е.
Поглеждам го. Спокойно държа се и му казвам, че назад няма да има. Не зависи от мен тоя избор.
И му говоря по-тихо.
Къщи са си направили по на три ката. Измазали са ги, обзавели са ги богато. Щастливо и спокойно живеят в тях до днеска. Коли собствени карат. Образование за децата имат. Работа са получили, и на заплата, и в частното доход сериозен си заработват…
Знам, че не им среща да губят, ни тоз живот, ни на децата си да създават проблеми. Казах каквото казах и замълчах.
Поглеждам го бай ти Зорап и му предлагам:
– По-добре двамата да измислим, как да стане с добро.
Мълчим и слушаме двамата как трака часовникът в гостната. Кукувицата пя един ли, два ли пъти. Аз не помръдвам. И той вода не стана да пие.
От време навреме някой през вратата наднича но дума също не казва.
Аз чакам да дойде доброто.
– Освен да ме вържете и да ме натоварите в джипа, че да видят другите как ме принуждавате – продумва Зорап. – Щото и аз чест имам. Доброволно да не изглежда, че е! Без съпротива или от страх – не ща да е! И друго име да взема, пак с чест трябва да стои то на мене. Така ли е, Русе?
– Точно!
Стиснахме ръце. Сложих му белезниците. Качих го в джипа. Към кметството газ дадох. И се започна.
Слиза бай Зорап. Прави си театъра човека. Разбрали сме се по пътя. Дърпа се, щото знае, че няма да го ударя. А има кой да гледа. Провиква се, че на сила е таз хубост. Тъй обаче не бива! Още нещо подобно изрече, ама след малко – сам влезе в Кметството. Ръцете обаче – напред ги държи! Прави! И ги показва, белезниците да му се виждат. Геройства. Негово право е. Мир тъй се купува.
Седна вътре бай ти Зорап. Погледна книжката с имената, а аз му ги свалих от ръце железата. И след малко излезе, като бай Здравко. А на връщане да го не возим поиска. Сам и пешком щял да си иде. С името да свикнел, преди в къщи да се върне, при неговите.
Имаше какво още да обмисля човекът. И правилно постъпи.
До обяд дойде родата му. Цялата. Десетина-дванайсет семейства. Фамилията им Чаушеви на всичките стана. Здравко Методиев Чаушев стана му на бай Зорап името.
След тях дойдоха главите и на останалите турски фамилии. Хиляда души се преименуваха в Ново село за четири дена. И кой обиден, кой уплашен, май всичко премина, наужким. Но, едва ли…
Партийците доволни. Началниците награди взеха.
А аз си запазих позициите сред тез хора. Дори по-близки си станахме.
Май ли, юни ли, осемдесет и девета година, имаше някаква директива на ЦК на Партията. На който турчин не му среща в българските условия – да си заминава при роднините – в Турция. „Голямото пътуване“ тъй почна се.
Отвори тогаз коридор държавата, който иска да върви в Турция – прав му път! Тогава имената вече бяха сменени, от по-рано, но недоволните ги посъветваха да си вървят.
Пред битака в Търново събират колона от сто коли и с ескорт ги съпровождат до границата с Турция. Багажи, вързопи – „Довиждане“!
И започнаха хората да си продават животните по за без пари, само и само нещо да имат в ръце, за из път, или за в новия си живот. И си спомням, че не можеш сам да си тръгнеш, ако не ти каже Държавна сигурност.
Щото по си милял за майка Турция, по донесения на твоите си – от вътре. Агентурата всички ги беше открила и лесно ги посочи властта сетне.
Всички бяха следени и за всеки се знаеше какво отношение има. Най-близките ги предаваха. Такава сила имаха тайните служби тогава. В Балван бяха трима такива – до другата вечер – да са напуснали. Тън-мън няма! Кола ако има – добре, ако не – на бордови камион, с вързоп багаж и – в Турция.
Искам-не искам тогава нямаше. Не иска ли доброволно – го пращат на сила. Въздухът е толкоз нажежен от заплаха, че нямаш и желание да се съпротивляваш. Отиваш си. И ако не излязат до 31-ви декември останалите членове от семейството ти – то разделено ще си остане от границите, завинаги. После някои се върнаха, други не.
– Аз за такова нещо, не знам. – каза Любо Бояджиев.
– Ама тъй беше! Научава, Любчо, Държавна сигурност, кой е зрънце – и друм! Направление ти дава навън. А ти не си сам. Бекярин не си. Семейството, роднините, децата… Море от хора потича към турската граница, друже!
По някои места в Дели Ормана и в триъгълника Русе-Разград-Шумен имаше мародерства. Безнаказани съм чувал, че са били повечето, защото са били от служители. Дори от нашите офицери тръгнаха някои за там, да пазаруват на смешни цени. Мотори, коли, перални, покъщнина – всичко се търгуваше от зор.
А по туй време ме вика един началник. От Държавна сигурност беше. Осем години ме коландри той през социализма. Боян Любенов му бе името. Отговаряше за корупцията на Директорите в Търновско. Вербуваше, подслушваше, агентура беше събрал страшна. Всичко го знае къде и как става, ама сякаш с него се случва в момента. Защо, не питаше – всичко ясно му беше .
И ме праща с „Волга“-та комби на Банка Хеброс, и с един автомат, в Плевен. Пари да охранявам. Сигур няма пари в града, и тъй решават въпроса, мисля си.
Качвам се вътре в колата, там шофьорът и един касиер. Газ! Не спираме никъде, и с тез номера никой не скача нас да ни спира. По пътя, я сме казали десет общи думи, я не. Аз съм си проверил два пъти и пистолета, и автомата. Дори патрон в цевта съм оставил, на предпазител само.
Спираме на сто метра от Банката в Плевен. Чакаме час ли, два ли почти. Пристига един бордови камион „Шкода“ с брезент. Отпред моторетки пет мисля, че бяха. Отзад две „Волги“ със сини буркани. Направи маневра камионът, и за нула време шофьорът и другия грабат парите. Единият две, другият една бала с пари нарамиха, а аз чакам при колата и отварям вратата отзад. Мятат ги балите те бързо в колата. Скачат вътре и газ! Без да спираме никъде. По тъмно стигаме в Търново и пак – трите бали се изнасят от двамата в банката. И – готово. Туй е още през осемдесет и първа година.
И много пъти, по-сетне, е все тъй.
А всичките бали с пари – все в банката влизаха.
Малко след преименуването в Ново село, обаче, същата операция се повтаря. Само дето сме четирима в колата, и вземаме четири бали с пари. На око – около четири милиона лева.
Пак спираме пред Банката в Търново, ама четвъртата бала остава в колата. Качвам се в колата и аз, и – пред Окръжния комитет на Партията. Лявата алея държим. Оня четвъртият, дето не е от Банката, с шлифера, вика на шофьора:
– Дончо, там, по-в тъмното, пред входа спри. Като изляза не чакай!
Грабна балата с парите и се шмугна в сградата на Партията.
Мен патрулната кола ме закара в Балван. Повтарям ви, това стана в края на август осемдесет и девета.
Знам, че и други колеги в такваз операция са участвали.
От края на август започна да раздава куфарчета Боян Любенов. Аз пазя, пак с автомата, ама друга кола. Опразни багажника Любенов, а аз пак с патрулката в къщи, в Балван. Нито някой съм виждал, да се разписва, ни да му се обяснява.
Иде някой нарочен, аз отварям вратата, подава Любенов куфарче, оня го взема, без да говори, а ние другите като него изчакваме. През петнайсет минути, по график всичко вървеше!
Септември е дошъл вече. Аз съм във вилата на Боян Любенов, във Ветринци. Пием водка „Столичная“ с истинска „Кока-кола“, от Кореком, в малки криви шишенца. А в камината на Любенов папки горим. Цялата къща с тях пълна е. Подредени са по някакъв ред, който не знам. Казано ми е само, да ги разбутвам с машата, че да изгарят напълно, до пепел. От време на време изхвърлям таз пепел на двора. Дупка съм изкопал там и с пепел я тъпча.
– Приоритетите пренареждаме, Русе. Идат промени! На скоро ще са! – казва ми Боян Любенов и ми намигва. А на мен някак страшно ми става и си затварям очите, сякаш не ща ни да ги знам, ни да ги видя.
На едни папки пише: „Възродителен процес – агентура“. На други – имена на предприятия. Много-много не ми дава да гледам. Уж ми се доверява, а виждам, че ме следи най-внимателно. Че и неочаквани проверки ми прави. Уж, да долее ми водката. Горя всичко до пепел. Внимавам.
Запалили сме и барбекюто. Сложили сме миризливи наденици и евтин салам да се пекат и пушек да вдигат. Ако някой попита – за банкет готвим, а на скарата мръвките пушат. От това е димът…
Седмица-две оттам не съм мърдал. Нощем горя повече, денем – по да не пуши съм гледал да е. Тогаз си почивах, по малко.
Дойде октомври. Нямах работа в тях, ама по моя работа като минавах от там – коминът пуши, а е топло все още на вън. Папки горят, казвам си. Свиря, викам му името – не ми отваря. Колата му там, в двора – ВТ 19-99. Нещо по-секретно горят сигур, си мисля. Баш преди десети ноември се случва това.
И гледа на парцали, по телевизора, бай Тодор, на десети, а папките вече ги няма. Кой дал, кой взел, един-двама знаят! В градината на Боян Любенов са и в лехите на другите Бояновци-Любеновци из страната, са всичките данни за онуй време.
Властта на активните борци си намери майстора в Държавна сигурност. Слугите замениха господарите и станаха новите Чорбаджии. Сами започнаха да господаруват. Сетне щяха да ги сменят шофьорите им, а децата на същите – по сетне… Еволюция на властта по български.
Пренаредиха приоритетите на държавата. „Демокрацията“ изяде „Диктатурата“. А ние сами се изпоядохме, с повод и без повод. Но, като че ли – доброволно.
Почти по канибалски.
