Спортът е политика – това е отдавна известно. Но спортът е и здраве. Спортът е и удоволствие. Разбира се, спортът е и труд, лишения, страдания. Но той е и слава – за успелите спортисти и треньорите им, за спортните клубове, за страната.

Спортът преди и след 10 ноември 1989 г. – сравнението е категорично в полза на социалистическото време. Причините са много. Основната ще изразя чрез думите, казани в днешния ден, когато пиша тези редове – 28 февруари 2020 г. от известния спортист и спортен деятел Наско Сираков в интервю пред Гонг. бг по повод състоянието на най-популярния спорт – футбола:

„САЩ ‘94 никога няма да се повтори! Ние бяхме футболисти, продукт на друго време. Сега, в момента държавата от 30 години е абдикирала от спорта и футбола като цяло. Няма как да се изградят цяла плеяда такива играчи… Това е истината“.

Тези негови думи важат за всички видове спорт в страната. Но да не бъдем голословни. Основният показател за състоянието на спорта в една страна е броят на медалите, получени от олимпийските и световни състезания, а за България – и от европейските състезания. Ето я таблицата на получените олимпийски медали от България, която участва още на първата олимпиада през 1896 г., но спечелва първия си медал на олимпиадата в Хелзинки през 1952 г.

Спечелени медали от олимпийски игри по години

Виждате какво става в последните олимпиади. Подобни са и таблиците за получени медали от световни и европейски първенства. При това медалите, получени през първите 10 – 15 години след 1989 г. са плод на спортисти, които са изградени като такива по времето на социализма. Включително успехът в САЩ ‘94 на футболистите.

Няма да правя анализ на състоянието на спорта. В нашата страна всеки разбира от политика и спорт. И сам вижда какво е положението със спорта и може да си анализира причините за това. Всъщност те се виждат и от спортни деятели, от треньори, от Министерството на младежта и спорта. Държавата намали рязко бюджета за спорта, материалната спортна база е остаряла, разрушена, недостатъчна. Изчезнаха спортни клубове, някои спортове почти не се поддържат. От 36 спортни училища останаха само девет през 1992 г. Много детско-юношески и младежки школи прекратиха или снижиха силно своята дейност. Занемариха се стадиони и спортни бази. Нанесе се удар по планинския туризъм – около 100 хижи са разграбени, изоставени, опожарени. В този дух може да се продължи още…

Вярно, в последно време се хвърлят усилия и финанси за съживяване на спорта в страната. Разширява се материалната база. Възстановяват се клубове по места. Спортните училища станаха 23, от които четири държавни и 19 общински. Има и някои успехи конкретно в художествената гимнастика, в борбата. Но когато една система е била разрушена, трудно ще стане това възстановяване.

Когато бях в четвърто отделение в моето училище в Перник „Иван Рилски“, учителката ми по физкултура Зоя Василева, след като ме видяла как добре играя народна топка, ме покани и започнах да тренирам спортна гимнастика. Първоначално във физкултурния салон на училището, а после в големия и светъл салон на Двореца на културата /сега там се помещава част от библиотеката/, където треньор ми беше Пировски. Бях добър и се класирах на първо място в градското първенство за учениците от VI клас. Дори на следващата година ходих на републиканско първенство в Сливен. По това време обаче започнах да съчетавам гимнастиката с футбол. Първоначално играех в училищния футболен отбор, а след това в юношеския отбор на „Миньор“. Заедно с още няколко мои съученици, някои от които после играха в мъжкия футболен отбор. Моята връзка със спорта бе причина да ме включат в пернишката група за една спартакиада, която се проведе, когато бях в VI или VII клас – т.е. през 1958 или 1959 г. на стадион „Васил Левски“ в София. В техникума престанах да играя гимнастика и под влияние на всеотдайния ни учител по физкултура Петър Койчев започнах да тренирам лека атлетика на „Стадиона на мира“ – в началото на къси разстояния, а по-късно и на по-дълги. И то заедно с още седем – осем от моите съученици. Добър лекоатлет не станах, макар че ходих и на републиканско първенство, но изкарах чудесни часове в тренировки и състезания. А футбол играех вече само в махалата, но ходех редовно на мачовете на „Миньор“. Тази моя „спортна закалка“ не ме отведе към някой професионален спорт, но навикът ми остана и в следващите години. Където и да учех, където и да работех, редовно играех футбол, правех кросове, посещавах фитнес зали, карах колело, плувах. Тези ми спортни навици продължават и сега,  преминал 70-те години, разбира се вече по-умерено.

Защо го разказвам това?

Защото моето „спортно развитие“ бе частица от масовото спортуване на моето поколение. Мои съученици и приятели от махалата в Перник играеха, някои успешно, не само футбол и лека атлетика, но и волейбол, баскетбол, тренираха щанги, борба и какво ли не. Много от нас минаха през различните етапи от подготовката и провеждането на републиканските спартакиади. На тази масовост се дължеше спортната слава на страната и тя трябва да се върне отново.

И още нещо. През всичките тези мои ученически спортни прояви никога не е ставало въпрос родителите ми да плащат за това, че спортувам. Наскоро говорих с мой познат, бивш футболист от „Хебър“ Пазарджик, а сега треньор на деца в един малък град на Пазарджишка област. Разпитвам го аз за треньорската дейност и с учудване разбрах, че родителите на децата, които тренират при него, си плащат месечно определена такса. И такава е практиката навсякъде. Не можах да го възприема, явно живеех вече в друг свят. Как масово ще спортуват децата, като родителите трябва да плащат и за това.

Е, питам ви, как да няма носталгия по времето, когато да спортуваш  не бе нужно да си плащаш и когато държавата се грижеше за масовия спорт. И строеше стадиони, спортни зали, спортни комплекси, колодруми, достъпни за всички желаещи. Само построените до 1989 г. стадиони са около 50. Комплексът в Белмекен привличаше спортисти от цял свят. Да споменем също залите „Универсиада“ и „Фестивална“, Зимният дворец на спорта. Държавата не жалеше пари да праща спортистите по лагери в страната и в чужбина. Висшият институт за физическа култура /ВИФ/ се превърна в ковачница на кадри – и спортни, и треньорски, а в спортните училища приемаха хиляди от най-талантливите в спортно отношение деца. Към края на 1986 г. в системата работят четири хиляди треньори, които обучават 80 хиляди души. През 1989 г. има изградени и се ползват 18 222 спортни обекта – стадиони, зали, басейни и др.

И резултатите дойдоха скоро. Започна се с бронзовия медал на боксьора Борис Георгиев от олимпиадата в Хелзинки през 1952 г. Но най-силно се представиха спортистите от най-популярния по това време спорт в България – борбата. На олимпиадата в Мелбърн през 1956 г. Никола Станчев спечели първия златен олимпийски медал в историята на България, а още трима спечелиха сребърни медали. В следващите години българските борци продължиха успешните си участия на олимпийски, световни и европейски първенства и химнът на България се слушаше от милиони по света. Кой сега не си спомня с гордост от по-възрастните, а по-младите с респект, за подвизите на борците Боян Радев /два пъти олимпийски, а също световен шампион/, Петър Киров /два пъти олимпийски и три пъти световен шампион/, Александър Томов /петкратен световен и европейски шампион, два пъти вицеолимпийски шампион/, Валентин Йорданов /олимпийски шампион, седемкратен световен и европейски шампион/, Георги Мърков, Еньо Вълчев, Живко Ангелов, Кирил Димитров, Крали Бимбалов, Лютви Ахмедов, Продан Гарджев, Серафим Бързаков, Симеон Щерев и още десетки други носители на олимпийски, световни и европейски медали, разнасяли славата на България по целия свят.

През 70-те и 80-те години дойде ред на щангистите на треньора Иван Абаджиев, които спечелиха стотици медали от олимпийски, световни и европейски първенства. Като се започне от олимпийските шампиони Нораир Нурикян /два пъти/, Андон Николов, Асен Златев, Борислав Гидиков, Иван Иванов, Йордан Биков, Йордан Митков, Милен Добрев Янко Русев и се продължи с Антон Коджабашев, Антонио Кръстев,  Благой Благоев, Валентин Христов, Величко Чолаков, Йото Йотов, Неделчо Колев, Севдалин Маринов и много други, които носеха радост на българите с успехите си на тези първенства от 1972 г. та до първите години след 1989 г. Дори най-известният и титулован щангист в света Наим Сюлейманоглу е възпитаник на школата на Иван Абаджиев.

Ами грациите на художествената гимнастика. След първите успехи на Мария Гигова и Нешка Робева българската школа смая света със своите талантливи гимнастички, донесли толкова много медали на страната. Наричани „златните момичета“, те спечелиха от 1976 до 1999 г. под ръководството на треньорката Нешка Робева 14 шампионски титли от световни първенства в индивидуалните представяния и ансамблите; 14 шампионски титли от европейски първенства; пет от световни и европейски купи и две вицешампионски титли от Олимпийски игри. Сред тези момичета – вече легенди, са Адриана Дунавска, Анелия Раленкова, Бианка Панова, Диляна Георгиева, Елизабет Колева, Илиана Раева, Лили Игнатова, Мария Петрова, Юлия Байчева и много други.

Да говорим ли за успехите на България в „царицата на спорта“ леката атлетика тогава, върхът на който е неподобреният и досега световен рекорд по скок на височина на Стефка Костадинова. Колко радост ни донесоха олимпийските шампиони Иванка Христова /тласкане гюле/, Йорданка Донкова /100 м с препятствия/, Стефка Костадинова /скок на височина,/ Тереза Маринова /троен скок/ и Христо Марков /троен скок/, световните рекордьори Антоанета Тодорова-Селенска /копие/, Йорданка Благоева /висок скок/, Людмила Жечева-Андонова /скок на височина/, Мария Вергова-Петкова /диск/. Да прибавим забележителните лекоатлети Анелия Нунева, Атанас Търев, Гинка Загорчева, Евгени Игнатов, Михаил Бъчваров, Николай Антонов, Николина Щерева, Петър Петров, Ростислав Димитров, Светла Златева, Тотка Петрова, Цветанка Христова, Янко Братанов и много други, носители на медали от олимпиади, от световни и европейски първенства.

Ами успехите на стрелците ни. На Мария Гроздева с пет медала от четири олимпиади, като два пъти е шампион, на Таньо Киряков /два пъти олимпийски шампион/, на Весела Лечева, Величко Величков, Диана Йоргова, Емил Милев, Любчо Дяков, Нонка Матова, Петър Запрянов, печелили множество медали от олимпиади, световни и европейски първенства.

Да не забравяме боксьорите. След бронзовия Борис Георгиев олимпийски шампиони стават Георги Костадинов /1972/, Петър Лесов /1980/, Исмаил Мустафов /1988/ и Даниел Петров /1996/. Серафим Тодоров три пъти е световен шампион. Медали от олимпийски, световни и европейски първенства печелят също Александър Николов, Александър Христов, Ангел Ангелов, Владимир Колев, Георги Станков, Иван Михайлов, Ивайло Маринов, Свилен Русинов, Тончо Тончев и др.

Славна е и историята на спортистите в гребането. Започнала с олимпийските титли на Здравка Йорданова и Светла Оцетова и на Сийка Келбечева и Стоянка Груйчева на олимпиадата в Монреал през 1976 г. Наши гребци в следващите години печелят медали от олимпиади, световни първенства, върхът на които са успехите на Румяна Нейкова – олимпийски златен, сребърен и бронзов медалист, два пъти световен шампион. През 70-те години бурно развитие постигнаха спортистите на кану-каяк. Да посочим олимпийския шампион и вицешампион от олимпиадата в Москва през 1980 г. Любомир Любенов и, разбира се, Ваня Гешева, която на олимпиадата в Сеул през 1988 г. печели златен, сребърен и бронзов медал. А Николай Бухалов е два пъти олимпийски шампион от олимпиадата в Барселона през 1992 г. Към тях трябва да прибавим Петър Мерков и още много други състезатели в този вид спорт.

Българската спортна гимнастика освен с участието си в първата олимпиада през 1896 г. в Атина, се гордее с първия медал на Велик Капсъзов – бронз на халки от Рим 1960 г., с първата олимпийска титла на Стоян Делчев от олимпиадата в Москва през 1980 г. и с най-успелия наш гимнастик Йордан Йовчев, печелил четири медала от две олимпиади, участник в шест олимпиади, два пъти двоен световен шампион. Любомир Герасков взима златото на кон с гривни в Сеул 1988 г., а на същата олимпиада бронз печели Диана Дудева. Да споменем и Никола Проданов, участник в две олимпиади, в  световни и европейски първенства.

По-възрастните българи си спомнят славните години на българското колоездене, когато Боян Коцев, Димитър Бобчев, Димитър Колев, Илия Кръстев, Милко Димов, Ненчо Христов, Стоян Георгиев и други колоездачи печелеха международни състезания в България и в Европа, от които най-големият успех бе спечелването на Пробега на мира през 1957 г. от Ненчо Христов. Да споменем и най-добрият ни колоездач на писта Димо Ангелов. Имахме развит спортен автомобилизъм /Илия Чубриков/ и мотоциклетизъм /перничанинът Тодор Гигов./.

Българският шахмат през тези години се радваше не само на своята масовост, но и на успехите, които най-добрите ни шахматисти постигаха на международното поле. Такива бяха гросмайсторите Георги Трингов, Иван Радулов, Кирил Георгиев, Крум Георгиев, Милко Бобоцов, Никола Пъдевски, Никола Спиридонов, Петър Великов и Маргарита Войска. Най-добрият български шахматист, световен шампион от 2005 – 2006 г., Веселин Топалов е световен шампион през 1989 г. за юноши до 14 години. Най-добрата българска шахматистка, световен шампион за жени от 2004 – 2006 г., Антоанета Стефанова през 1989 г. става световен шампион за девойки до 10-годишна възраст.

Българи разнасяха спортната слава на България и в нетрадиционни за нея спортове. Да споменем братята Васил и Христо Етрополски, които през 80-те години властват в света на фехтовката със саби, като Васил става световен шампион през 1983 г. Или олимпийската титла на Таня Богомилова по плуване през 1988 г. в Сеул, допълнена със сребърния медал на Антоанета Френкева. Също международните успехи на скиора Петър Попангелов. Или явлението Малееви, когато трите сестри Мануела, Катерина и Магдалена бяха част от световния тенис елит. Иван Лебанов спечели бронзов медал по ски бягане на олимпиадата в Лейк Плесид през 1980 г. Незабравими са олимпийският медал на Екатерина Дафовска по биатлон от зимната олимпиада в Токио през 1998 г. и успехите на Евгения Раданова в шорттрека.

Могат да се посочат и успехи на националните и клубни отбори на България по волейбол, баскетбол. Спечелени европейски и балкански титли. Легендарните волейболисти Борис Гюдеров, Брунко Илиев, Васил Симов, Димитър Каров, Димитър Златанов, Тодор Симов, Цветана Божурина. Или баскетболисти – Атанас Голомеев, Ваня Войнова, Георги Глушков, Георги Панов, Кръстина Гьошева, Пенка Стоянова, Цветан Барчовски. Да не забравим алпинистите, начело с Христо Проданов, които покоряват и Еверест през 1984 г.

Как да си обясним, че нашите футболисти участваха в световните първенства по футбол в Чили /1962/ , Англия /1966/, Мексико /1970/, ФРГ /1974/, Мексико /1986/, че социалистическите поколения футболисти ни изведоха на четвърто място в САЩ през 1994 г. и класираха България на световното първенство през 1998 г. във Франция, а вече двайсет години нашата страна не може да се класира и да участва в световно първенство по футбол. Къде са днешните Георги Аспарухов и Христо Стоичков. Къде са последователите на Александър Шаламанов, Андрей Желязков, Аспарух Никодимов, Атанас Михайлов, Божидар Григоров, Божил Колев, Борис Гаганелов, Борислав Михайлов, Георги Велинов, Георги Димитров, Георги Найденов, Георги Соколов, Георги Цветков, Димитър Пенев, Димитър Якимов, Динко Дерменджиев, Добромир Жечев, Емил Костадинов, Емил Спасов, Иван Зафиров, Иван Колев, Йордан Лечков, Кирил Ивков, Красимир Балъков, Любослав Пенев, Наско Сираков, Никола Котков, Никола Цанев, Николай Илиев, Павел Панов, Петър Жеков, Пламен Гетов, Петко Петков, Радослав Здравков, Румен Горанов, Руси Гочев, Сашо Костов, Спас Джевизов, Спиро Дебърски, Стефан Божков, Стефан Аладжов, Стойчо Младенов, Тодор Барзов, Тодор Диев, Трифон Иванов, Христо Бонев, Христо Илиев-Патрата, Цветан Веселинов, Чавдар Цветков и още десетки други талантливи футболисти, играли и израснали като такива в „онова време“. Но и не се учудвам от състоянието на футбола ни при тази политика. Че той, българският футбол, отдавна вече не е български, след като започнаха да прииждат масово в отборите чужденци. Няколкократният ни шампион „Лудогорец“ излиза понякога на терена с 10 чужди футболисти, това не е български отбор. Как да има успехи, когато само се говори за детски, юношески и младежки състави, но реално те са пренебрегвани в мъжките отбори. Нали ръководството на „Левски“ се кълнеше, че ще изгради отбора си само от своите юноши, какво стана с това обещание. Докато не се прекъсне тази порочна практика и не се намалят играещите чужденци до двама-трима в отбор, няма да има успехи в българския футбол. Вероятно няма да има и тези финансови проблеми, от които страдат повечето от футболните клубове. Разбира се има и други причини за това националния ни отбор да пада и от най-слабите отбори на Европа, но спирам дотук, има си специалисти за тези обяснения.

Тази носталгия по близкото минало на спорта се прокрадва непрекъснато във вестниците, по телевизията и радиото, в Интернет, където журналисти, спортни деятели, треньори, бивши спортисти и най-обикновени спортни фенове си спомнят и говорят с гордост и умиление, но и с тъга за славните успехи на българските спортисти, които тогава прославяха името на България. Разбира се, и с надеждата, че България ще възстанови своята спортна слава. Надежда, която идва от вярата в спортния ген на българина и неговата слабост и преклонение към спорта. Символ на това са новите успехи на момичетата от художествената гимнастика, възраждането на борбата и особено на женската борба, представянето на нашите чудесни лекоатлетки Ивет Лалова и Мирела Демирева, на тенисиста Григор Димитров и редица други спортисти. Само трябва да се продължи започналия процес от страна на държавата да възстановява доказалата се в живота система за подготовка на спортисти на световно ниво. А тя е – добра материална спортна база, масов спорт, функционираща треньорска институция, добра организация на клубно и републиканско равнище, съчетаване на световната теория и практика с българските традиции. Да се надяваме, че възстановяването, не на социалистическия, а на масовия и професионален спорт, както беше в миналото, съобразено с новите тенденции в световния спорт, отново ще върне България в семейството на челните спортни страни.

[*] Откъс от новата книга на Бончо Асенов. Носталгията в България, С., Изд. „Скала принт“, 2020

Бончо Асенов е роден през 1946 г. в Перник. Завършил е тригодишен курс във Висшата специална школа на МВР и право в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1970 до 1992 г. работи в Шесто управление на Държавна сигурност и като преподавател по специални дисциплини във Висшия институт на МВР. През…