ЛИТЕРАТУРА
Част четвърта. Синджир марка

Иван Габеров - 04 март 2021

Повест за времето

То е ясно, че нямаше разлика между Църквата и Дър­жавна сигурност. Ама го бяха измислили умно, как да го ползват общото благо. И едните и другите. Щото зада­чата им обща си беше, само ме­тодите им бяха различни. И едните, и другите, все в­ кошарата искаха да ни вкарват.

А Държавна сигурност, че не си е поплювала, не е! Ама таз служба нито почва от мен, нито с мене ще свър­ши. И много по-сложна й беше системата, от туй дето си го мислим с Вас тука. Прийомите й не бях хич прости.

Та, като стана Руси милиционер, тръгна да си опоз­нава лично ра­й­она. Такава задача, ви казах вече, че ми по­с­тавиха, за първите две години служба, Началниците.

Първо почвам от магазините и от кръчмите.

В Бал­ван, Емен, Керека… И хоп – в Ново село при­с­тигам. В рес­то­ранта се запоз­навам с бай Цанко Пенчев – кръчмаря.

– Здрасти, мойто момче! Много си симпатичен! Ей такива млади и приветливи хора на властта, по-често да идат при нас! – посрещна ме той от първия ден.

Ръкуваме се и почваме непринуден разго­вор. Хем се премерваме, ама хем се и не борим двамата. Допад­нахме си от самото начало. Открит и прям беше.

А бай Цанко от шейсет и втора до осемдесет и де­вета все е кръчмар, в големия ресторант на Ново село. Знам го това, щото ка­то се пенсионира, ми натърти, че двай­­сет и седем години е на тоз тезгях, с мокрото чекме­д­же, дето от сутрин до вечер го бий в корема. А всичките му ревизии на плюс-минус една стотинка са завършвали. Неотклонно!

Обаче…

– Аз – казва, – със жената наедно гледахме селския бик, в началото. От баща ми тоз занаят го прихванах. В ТКЗС-то рабо­тим и това ни е задачата там. Тати остаря, по някое време, и взе да се огъ­ва, та сложи нас с жената да го коландрим бика.

У дома глад, беднотия и мизерия. На черга връз по­да лягаме, като дойде време да спим и с друга черга се за­виваме вечер. Сто­лове и легло няма. Сковах от стари ог­радни дъски пей­ка и маса. Една прогнила печка „ци­ган­ска любов“ ни топли. Това беше всичкото обза­ве­ж­дане в стая­та.

Един кат дочени дрехи, два чифта шушони, гуме­ните цър­вули и… толкоз. На стената три пирона за зака­чал­ка, кога лягаме, да има къде да се съблечем.

Въртим се с жената по цял ден из обора на бика. Мухи, лайна, пикня, слънце плющи, пък и студ дойде, зи­мъска… Няма ни с какво да се умийш, ни да се изпереш. В легена вода топлим, на печката и в коритото – с жената, на две – на три се преплакнем…

Сабахлян, пак на работа, отново в обора.

Това ни беше животът.

А един ден пристига при мен поп Нено. Свещеник беше на църквата в Ново село, ама и в Балван, и в Емен ходеше, кога трябва, за погребение ритуал да отслужи.

Ти ли си Цанко?

Аз съм, дядо попе.

– Ами разговор имам сериозен за тебе. Да дойдеш след работа да ти кажа нещо. Става ли?

– Къде, в църквата ли?

– Че къде, на друго място, при попа ще ходиш? За гробищата ти е рано, все още, момче. Не бързай на там.

Аз, Русе, на църква до тогава не съм ходил. И мама и тати като мен бяха, неверници. Времето беше такова, добре го и ти знайш това. Но вечерта, след работа, мина­вам през мегдана, а попът ме вика от една пейка.

Айде бе момче, чакам та тука от час!

И си викам, да не би клисар да е решил да ме прай попът, ама аз за таквоз нещо не ставам. Гладко да чета ми е трудно. Че дори срам ми довадя в душата…

Тъй все­ки си мисли разни неща, а то, на края, дру­го му иде до гла­ва­та.

Отидохме до църквата, приседнахме на една пей­ка, отпред пред вратата, и ми вика дядо поп:

– Цанко, решил съм да та правя кръчмар. Ресто­ран­тът в се­ло да въртиш.

Стъписах се! Аз едва второ отделение съм изкарал, и вед­нага след него овцете ме пратиха да паса… Май съм забравил и как да смятам, че и да пиша много-много… Не ставах! Пък и жената като мен – полуграмотна. Тя да ми помага няма да може. Мисля и му викам на глас:

– Отче, ще се изложа в тоз занаят. Не съм аз за него. Утре ще ме начетат и – право в затвора отивам.

– Дядо поп като е зад теб, синко, страшно няма да видиш! Тоз занаят, при добър учител, лесно са учи. Прие­май, че да ме споменаваш с добро!

Завъртях се на сутринта покрай ресторанта. Чисто е. Мухи като в обора, по-големи от нокът, няма. Сенчица, вода от чешма, тоалетна с хлорна вар, масички…

И, приех.

Треперят ми инак и краката, и ръ­цете, че и ченето ми трака, ама дупето ме държи.

Почнах на шейсет и пет лева заплата. Чак след де­сетина го­ди­ни я нап­равиха по деветдесет лева.

Туй сега не е толкоз важно.

Ама нап­равих две седмици кръчмарство и раз­би­рам, че ще се колят два вола от стопанството. Месото на кайма ще го правим и – на населението ще го прода­ваме. По два килограма на човек се полагат. Щото кръч­мата бе­ше и „Хоремаг“ – хотел-ресторант-магазин.

Минават на сутринта двамата селски касапи – бай Моно и бай ти Евтим. Носят едни масати, едни ножове… И след малко, дърпат зад една „Молотовка“ от ТКЗС-то, два­та вола вързани за бронята, с юларите.

Качи се отзад на каросерията на камиона Минчо Ка­лъча, ловец беше голям. Гръмна единия, после и дру­гия вол, право в челата. И паднаха животните на площада. Ре­жат ка­сапите месото и в кръч­мата, на няколко събрани маси го обез­ко­стяват. От там – имаше една стара немска месомелачка на ток, правят кайма. А каймата в едни го­леми корита я слагаме.

Дойде по някое време Председателят, а с него и бри­гадирът на животновъдите, претеглихме каймата, за­вихме я с тензух и ми я зачислиха на те­гло, че на другия ден ще я продавам.

Цял ден, до нощите, отиде времето в ра­бота по во­ловете. Прибираме се с жената по тъмно, лягаме си ама и двамата треперим. Какво ще стане, ако утре не излезе сто­­ката? Тя е сло­жена в коритата, ама се обезводява и гу­би тегло от стоенето. Знам го това. Край, казвам си, на ра­хатлъка! Ще ме начетат, че и заплатата няма де стигне, да го покрия тоз разход!

Обаче не мина време и на прозорчето ми се чука.

– Цанко, Цанко, отвори! Дядо ти поп е! Ела бързо!

Излизам по гащи, а срещу ми – поп Нено!

– Тръгвай с мене, момче! Занаята да учиш! И клю­чо­­вете за ресторанта, да не забравиш!

Стигнахме. Отворих. Лампата светнах. Дядо поп ви­ка да взема една кофа и да я напълня с вода, до горе. На­кара ме да направя във всяко кори­то, в каймата, по една дупка в средата и да изсипя по кофа на ко­рито. Чиста чешмяна вода!

– Утре, момче, като дойдат Партийния секретар, Кмета, Пред­­седа­те­ля на ТКЗС-то, бригадира на животно­въдите, и ми изб­роява още няколко души от Търново, пре­д­варител­но да си ув­ил в хартия по три, а не по два ки­лограма от каймата, за тях! И като понечат да плащат – да им кажеш, да платят за по две кила!

А тоз и тоз – да не пла­щат нищо. Платено е, им ка­жи, на шофьорите на търновс­ките голем­ци, дето за тях­на­та стока ще дойдат.

– Дядо попе, да не стане беля?

– С кого си мислиш, че работа имаш, момче! Изпъл­нявай!

На сутринта е Първи май, ден на труда. Идат хора, купуват кайма, до два килограма. Повечето по по-малко взе­ма­ха. Пари много-много нямаше народът тогава. Вър­ви си опашката и паза­руват. И иде Бяно Бойчев, Пред­се­да­­телят на стопанството.

Как е новата служба, Цанко? Свикваш ли?

– Здраве желаем другарю Председател! Ето Ви кай­мата!

Ама готова ли е?

Тъй вярно!

И му подавам неговия пакет, както е наредил дядо поп Не­но. Взема го той, вади демонстративно пари за две кила кайма, а аз му ги вземам с усмивка и нещо за равен­с­твото и справед­ли­востта, че дори и за празника изго­ва­рям. Попът ме е научил, по нощите, какво и как да на­п­ра­вя.

Тъй взе да ме коландри попът. Научи ме и да не пия на ра­бота. Вика ми, и ме поглежда сурово:

– Ще си сложиш едно шише от ракия, с вода пълно, под тезгяха. Като реши някой да те почерпи – сипваш от не­го и пиеш за здраве! Няма кой да ти брои, от тез пия­н­дурници, колко вода си из­пил, че да се чуди защо се не напи­ваш с ракията. Ама ако го не направиш – заминал си за два дни! До затвора така най-лесно се стига. От дядо си поп ум да вземаш, момче! Тъй само ще правиш!

– Добре дядо попе! Слушам и изпълнявам!

– И в кега от бирата вода няма да сипваш. Кога в би­рата има вода, по чашата, като отпиеш, пръстен от пяната не остава. Тъй хо­рата ще разберат, че кръщаваш, и ще те намразят. И доноси ще почнат да пишат за тебе. А пари от това се не правят. Разбра ли, момче? Лакомия по много да няма!

По-добре на ден за теб по лъ­жичка, вместо да ти вземат на веднъж всичко!

– Айде сега извади, от тези пари за каймата, шейсет лева и ми ги дай! И внимавай много в туй дето ти обяс­нявам!

А ако дой­дат големци от Търново, от РеПеКа-то, или от дру­га­де, да яд­ат и пият, каквото имаш, без мярка им даваш! Хра­ниш, поиш и на края, ка­то дойде все някой да плаща – му казваш, че е платено!

– Ама дядо попе, аз дето в затвора ще вляза, че и заплата няма да взема!

Ама изкарах тъй, на тръни, една-две годинки.

Пък идваха от РеПеКа-то, често-често, да ги пос­ре­щам. Хареса им явно при мене. Другарят Тръвнев, Пред­седателят им, напи­ва­не няма! Че и яденето му е шам­­пи­онско. Майката си тракат! Начал­ници недни!

А поп Нено знаеше, кога ще ми дойде ревизията. И ми пра­щат все един – Иван Кильовски, от Балван.

Сяда и почва. Пише, пише, спре до тоалетна само да иде. Сяда и пак пише… Хоп и готово! Триста лева изли­шък!

Ще ги делим ли? – ме пита ревизора директно.

Не ща! Да идат в касата на Кооперацията!

Не може тъй! Дай пак да смятаме!

Сяда на другия ден. Пак цял ден пише и – седем­десет лева липса докарва! Поглеждам го и му обяснявам, на кратко, че и така хич не бива. На третия ден го докара до една стотинка горница.

– Тъй е добре! – казвам. – Ето ти стотинката и една петдесетачка! – На попа туй за ревизора му се откъсна.

Ама дядо ти поп Нено е все плътно до мене. Седи и наб­людава, без да говори. Биричка пие отвън, на откри­то­то и си не­що припява.

Изпратихме ревизора. Платихме си на коопера­ция­та начета от една стотинка, а дядо поп Нено ми смига:

– Цанко, готов си! Утре ще те срещна с един много хубав човек! Директор е на Винпрома в Павликени!

Пристига с една „Варшава“ Директорът. Зад тях ед­ин „Жук“. Свалят шоф­ьо­рите му четиринайсет-петнай­сет кашона с вино, за износ. Бръквам по сиг­нал от попа в ка­са­та и му подавам пари, колкото трябва. Дядо поп знае и ми казва.

И поч­вам да про­давам от туй вино само. Дос­тав­ки-те сигурни и редовни са. Дрън, теле­фончето, и на друга­та сутрин е стоката в ресто­ран­та.

Дойде времето и на „Подсладени напитки“ в Тър­но­во. Мас­тики, менти, коняци, брендита, водки – чудо! И на как­вото друго се се­тиш. Началниците приятели първи ми стана­ха. Търговия въртим. На лични имена си говорим. А село­то е голямо, че и на пътя Търново-София е разполо­жено баш. Върви келепирът сериозно. Не капе, а си тече нап­ра­во!

За двайсет и седем години – все един и същи,  най-много двама директори, да са били на тез фабрики дър­жавни. Доживотни бяха тогава директорите. Номенкла­тур­чици им викаха. Ама ра­бо­тих­ме с тях иде­ално.

И само един единствен ревизор ме на­ве­с­­тяваше, за всич­ките тия години! Резултатът ти ка­зах – горница-дол­ница, по стотинка, не повече.

Стои си стоката, дето ти казвам, зад едно перде в склада и като пита ревизора, какво е това, отговарям му с думите на дядо поп Нено:

– Оставено е на съхранение, от големите Начал­ни­ци. Скоро ще си го приберат. При мен не е заприхо­де­но. Ама си вземи, каз­вам на ревизора, което поискаш, те ня­ма да разберат. Пък нали и на мен таз стока никъде не ми се во­ди! И Кильовски всеки път си взима по едно кашон­че. Чак по-сетне се сети да подбира определени бутилки.

С две черги се завивахме с жената да спим у дома, преди тази служба. Два тристайни апартамента в Търново на децата построих и четири нови коли от „Мото техника“, без ред им купих. С де­вет­десет лева заплата. Нищо, че ги помляха колите. Да се оправят от тук на сетне сами.

След две години пак волове се колят. Пак го игра­ем театъра с попа и с водата. Поп Нено си пийва бирич­ката отвънка, гледа спокойно и проверява. Да не прека­ля­вам с водата в каймата, и да не раз­ва­лям бирата с кръ­ща­ване.

– Момче – дума ми попът, – да се не лакомейш! Обещай! Умен да си! Дядо поп да не изложиш! Научи се как и какво трябва отвед­нъж, да ти е лесно нататък в жи­во­та!

И продължава да ми обяснява бай Цанко, ама чак като се увол­ни и стана полски пазач при мене си призна всичко напълно.

Дойде ли празник голям, бай Цанко тръгва с една кола, и пред прага на всеки важен за него и дядо поп Нено човек, по едно кашонче от Вин­п­ром Павликени ще остави. И други неща също. Подарък!

Дойде ли праз­никът на милицията, или заговезни – хоп, бай Цанко е направил от бялата новоселска халва, и пред портала на милицията в Тър­ново щайги оставя. И пред Общината също. На всеки е завил по пакетче, кол­кото калъп сапун голямо. На табият го научи дядо поп Не­но и с табият го изкара жи­вота си, бай ви Цанко.

Че взел да организира децата от училището за си­ра­­ци в Балван, кошнички от мукава да лепят и да ги укра­сяват. За големците в тях подаръци тъпчеше бай Цанко.

И ме пита веднъж на площада едно моми­чен­це с го­леми сини очички и с дълга руса плитчица:

– Чичко милиционер, защо само ги правим тез кош­нички, а за нас никой нищо не слага в тях? Не сме ли пос­лушни достатъчно? Или щото си нямаме мама и тати така ни е писано?

– Какво ви е писано, дете?

– Учителката тъй ни рече. Ама за туй ли, чичко?

Как да отвърнеш на такова питане, Докторе?

Но дядо поп има отговор на всичко.

– Не са те за децата, миличко! За родителите са, де­то са слушали като малки! – казва й.

– И сега дето най-много продължават да слушат ли?! – допълвам го аз от страни.

– И да пишат, каквото са слушали! Така ли, бай Ру­се?

Да, Любчо! Баш тъй си е! Схващаш иронията!

Но да се върнем при бай Цанко Пенчев.

После, като се пенсионира го взех наистина селски пазач при мене. По ходатайство от горе. Тез пазачи на мен бяха подчинени пряко, ама ги назначаваха други.

Оти­ваме при оръжей­ния специалист Йонко Найде­нов в Тър­ново и му избираме на бай ти Цанко една „Ман­лихера“. Гледаме просвета на цевта да е добре, нарезите й да стоят вът­ре без да са износени, че да мери точно. Да­вам му не две пачки пат­рони, а пет. А тогава сърни и диви прасета толкоз има­ше, че като ги видиш в полето си мис­лиш, че са питомни животни из­карани на паша.

Та обикаля бай Цанко, мотор с кош имаше тогаз слу­же­бен. Гръм­не сърничка или диво прасенце, надве­чер. Ама се не лакоми! Раз­фасова и за партийните дру­га­ри да има, и за Пред­се­да­телите, а и за Дирек­торите на­о­коло. За мен, и за него, като остане. Не се оплаквам.

И ги разнася пакетите, увити в амбалажна хартия, по пра­говете на хората. Ама като се обади някой да до­нос­­ничи про­тив нас – про­блемът до там е! Владеем поло­жението.

Пък като направи една саздърма от туй, дивото ме­со – чудо! Само с нея, цял ден можеш изкара, на крак хем.

От еленчето пастърма ще направи. От сърничката пе­чено ще приготви жена му, на бай Цанко, или буркани с билки и магийки всякакви ще напълни…

Кошнички, от онез на децата, с гъби манатарки за шефовете ще напълни. Фазани, пъдпъдаци, зайчета горс­ки, каквото се сетиш! Умеятелен беше много чо­ве­кът.

И пак по веригата всичко отива. Система си има.

Попът го е научил на мурафети. Но го кон­тролира от близо. Аз гледам да се не меся. Не ми си вре между ла­комията на Началниците. Виждам и се извръщам.

От­пред го води полковник Боян Любенов, от Дър­жавна сигурност. От зад го завръща дядо поп Нено, от Пра­­­вославната църква.

Социалистически сандвич си бе­ше това състояние. Мър­да­не няма от него! Инак изгаряш завчаска. Ама защо ще ти е да го правиш?

Пък и защо да се дърпаш? Всеки получава по нещо, щом е във веригата включен. Малко може да е, но не си пренебрегнат. Че и в големите Началници все ще се отър­каш и келепир ще изва­диш по-сетне. Ако си умен… И ко­гато потрябва.

– Дива­нетата да мизеруват по панелките и в идеите си абсурдни да вяр­ват! Площади за стачки и бунтове – бол! – вика ми той.

И се бунтуваха брадати и космати. Справедливост по мегданите диреха. Ново време уж идваше.

– Ама кошнички нямат, а и джобовете им все праз­ни! На таквиз как да им вярваш? И тръгва ли се след та­кива серсеми? Къде ще те отведат такива? До гол тумбак ли? С чифтета пищови? Точилка за тях!

– Много си краен, бай Цанко! – викам му.

– Мен старата власт човек ме направи. От тез нищо не мога да взема, Русе! Те само да вземат искат!

Та, дава им бай ти Цанко, по сто кинта на Ди­ре­кторите. Прави им подаръци. На когото трябва. Но само когато му каже поп Нено! И колкото му нареди, баш тол­коз и ще им да­де. Да се не овълчват Началниците! Да ги не нас­тър­вява има­нето! Че ще се изхайлазят!

Тъй дядо ти поп Нено му обяс­ня­ва.

А по някое време си направиха по една колиба, край язо­вира на Ново село, поп Нено и бай Цанко. На дър­жавната земя, естествено.

И взеха да идат големите началници при тях, на джамбурета. Тихалък! Спо­койствие! Никой ги не вижда с ко­го са дошли и какво там правят Началниците. Дали голи хора ще въртят със студентки или ще се опо­в­ръщат от пи­е­не или от има­не… Никой няма да знае! Завера!

Донесат му, просители, на дядо поп едно агънце, примерно, с молба, да съдейства за нещо. Той не отказва.

Коли попът бедното агне. Пекат го, или го чевер­мьосват край язовира. „Жук“-ът с виното е дошъл. Бай Цанко слугува на големците от Търново… Те си върлуват!

Ама ка­то пот­рябва, на сина или на внуката кола да купи – не чака пет­найсет години, за една „Лада“. Взема я по избор кръчмарят, най късно до дру­гата седмица. И ни­кой го не пита с таз заплата от девет­десет лева как е из­карал седем хиляди за нова кола. Пък и тя не една.

А като се разпита някой от Началниците за каме­ноделци, или за други майстори – попът и бай Цанко ги намирват и им ги пращат на работа до два-три дни. Хо­рата са уговорени. Условията са договорени…

Обек­тът се не бави. Що палати тъй построиха на вла­­стниците!

Тук къща ще строят на ген. Пачиков, Директорът на МВР Търново. Там на Началникът на КАТ, ограда от дялан камък ще наредят, новоселските турци.

Че инак голяма бригада от баш майстори бяха оне­зи. Умеятни и дисциплинирани! И по дванайсет ча­са, без да спи­рат, работят… И много-много не си позволяват да пи­тат или да говорят.

А като ги попитат пък тях Началниците, колко стру­ва това дето са го направили с труда си – платено е, каз­ват подучени ра­ботниците.

Ама дъщерята иска да учи в Пловдив, в Хра­нително вкусо­вия институт, казва им бай ти Сали.

И учи мо­ми­чето! На общежитие е уредено, без да плаща, само в стаята е. А с изпитите проблеми няма. Пре­дварително взе­ти са. Помислено е. Диплома ча­каме, да й дойде времето, и да я вземем.

Ама като завърши – и работата й е осигурена, на държавна служба. Но си знае детето на бай ти който и да е, че трябва на свой ред по веригата, и то да дава и служи. Или услуга да върне, щом й поиска някой от Началниците. И да слухти и да донася. Обязаности си има тоз рахат.

Нищо, че като дойде време хляб да показва как да се прави, в новата фурната на Балван – не стана. Че бай ви Руси го меси и го направи хлябът тогава…

А на бай ти Исмаил, или на чичо ви Георги момчето инженер желаело да бъ­де. Или агроном. Абе, каквото им се иска на децата.

– Може бе! Баща му ще го отработи нужното у На­чал­ника! Пътеката е направена.

И колко други деца и техните родители по таз уй­дурма се под­ведоха и доживотни слуги им станаха на тез държавни вагабонти! Винаги длъжни и неот­ме­н­но ви­но­вни си бяха за щенията си към по-лесен живот, тез хора!

Що висшисти създаде така тази система! Що дип­ло­мирани некадърници нарои! И на служби ги сложи!

Казахме го вече: „Учи, мама, да не работиш“!

Синджир марка, бай Русе! Българска завера!

– Не синджир, а три синджира, господин Главен!

И не роби, а са­мозаробени! Доброволно зависими хо­ра! Са­мо­за­вързани в тез взаимов­ръз­ки и всякакви врът­ки станаха мно­го от хората в България.

И как, по-сетне, тез хора, да се бунтуват, като са част от такива зависимости? Какво и от кой да поискат, ка­то вече са взе­мали, щом им дадат, от трохите на Начал­ни­ците? Тихом, с наведени глави, протегнат ръка и отнасят завитото за тях в амба­лажната хартия! То и хартията си е, как беше онази дума?

Метафора.

– Да, Докторе! Метафора! Тъй блажното в магазина го паке­ти­раха, да не оцапа. Омърсени и сма­зани са. Че и омазани даже. Тез хора. Всичките!

Доволни са битово, да! Ама емо­ционално свърше­ни са. Не могат главата да си повдигнат. Слу­ги са до жи­вот, тия същите. А не бяха никак малко и на село, а и в гра­­да, точно такива. И по наглостта си личаха! Не може, не знае, пък иска и вика! Командва от раз!

И никога нито те, нито децата им, на протести няма да идат. Няма да вдигнат глава, на властта в канчето да по­г­леждат. През ума им не може да мине такава възмож­на развръзка в живота.

От тях ли ще чакаш съдействие за промяната, бай Любо? Заради тях ли те би полицаят на площада пред Пре­зидентството, на втори септември?

Като теб Любчо, тях никога няма тоягата да ги на­шари. Ни по протестите, ни когато и да било!

Ще си стоят на седалищата удобни и ще мучат, като ги пи­таш за не­що в тази посока. Сериали ще гледат, да си ги разказват сетне с патос и жар. Щото за другото не могат да си го­во­рят. Зарад туй бумнаха сериалите! Дори в къщи така се държат, вярвам, ония. Дву­ли­чно и ли­цемерно!

А като им кажат – под строй ще гла­суват и за На­чалниците, и за слугите им на Началниците.

И магарето Цецо Цв. пред Народното събрание Чор­­­баджиите да завър­жат, и за него гласа си безропотно ще дадат ония, от трите син­джира хитрушковци. С кеф!

– И като магарета ще реват после, от избора си! Но себе си няма да обвинят за това състояние на държавата.

– Да, Любчо! Защото от малки са ваксинирани сре­щу свободата! – подметна Доктора. А Любо довърши.

– И дори да забравят, някои от тях ,какви са били – има кой да им на­помни, и в правия път да ги върне.

– Попът, бай Нено, отдавна умря. Но си има замест­ници. Бай ви Руси до утре може да ви ги изброява.

– За туй днес си мълчи Църквата, а Владиците маз­на тишина съб­лю­дават, по темата. И се ослушват.

Спокойно си лягат послушковците, само току пог­лед­нат, пре­ди да заспят, на прага на съвестта им, какво са им свили Чор­баджиите в ам­балажна хартия!

Тук патосът на д.н. Габеров ги завладя и Любо Бо­яджиев театрално натърти:

– Дори внуците им, дето тогаз не са били още роде­ни, и тях в кошарата обща тъй всеки път ще ги завръщат.

– Та, приказвам с Боян Любенов, след промяната на десети но­ември, и го питам за дядо поп Нено. Какво им е било ясно, за отеца свети. – продължи Руси.

– От първия до последния ден бил е наш! Човек на властта беше! – отвръща ми полковникът от Държавна сигурност.

– А пари давахте ли му, на дядо поп Нено? Знам, че на по-ценните информатори им давахте добри суми за ус­лугите.

– Той дядо поп Нено сам си ги вземаше.

– Как тъй, другарю полковник?

– Лесно бе Русе! През кръчмата на бай Цанко Пен­чев.

Знаехме и за виното от Павликени, и за алкохола от „Подс­ладени напитки“ в Тър­ново. За горницата от десет лева на всеки кег бира, също. И за как­вото се сетиш – все сме знаели, до шушка. Но щом се отчита изрядно на всич­ки по веригата, правилата щом спазва, проблеми не може да има отецът. А като го ръ­ководи здраво тоз бизнес, без издънки и шум – прав му път, да про­дъл­жава! Не е бил единствен, я! Такваз беше системата! – цитира думите на Боян Любенов бай Руси. И продължи с полковника:

А иначе много точни донесения пишеше поп Нено. Калиграф беше, и с граматиката на „ти“ също беше. Като разкази бяха донесе­ни­ята му до Кантората. Удоволствие беше да ги четем. Дори на глас ги четяхме понякога.

Ех, Русе, бай ти Русе! Тъга ми сипваш в душата!

– Дай и в чашата да ти сипя, Любчо! А през всичките двайсет и седем години бай Цанко Пенчев е вземал но с мяра, и горницата е отивала по ве­ригата. Право у хората на властта.

– Както в онзи киноп­ре­глед, за Людмила Жив­кова, когато я самоумряха. Повтаряха в кадъра често: „За бла­гото на на­рода и в негово име!“. И ни остава само да мис­лим за тях, „Като за огън!“… – допълни Любо Бояджиев.

– И това беше държа­в­ната синджир марка, по всич­ките села и градове на Родината. Покровителствана от хо­рата на властта.

– Да, Докторе! Партизаните отдавна се бяха ояли, че и осрали… Помниш как говореха, че баба ви Цола Дра­гойчева ходела в Политбюро с тогавашен памперс… Та се­га, след активните борци, мас трупаха слугите им – че­кистите. На тях им дадоха името Чорбаджии през Соца.

– И доносниците, Любчо!

– По тази причината се не клатеше лесно и Соца, бай Русе. А само с омраза и с разделение можеха да го ка­турнат.

– Така измис­лиха Възро­ди­телния напън, Докторе.

– Скъсаха фалангите на синджира, бай Русе. Нови обвърза­но­с­ти възник­наха. Нов елит се коландреше, на за­падна ясла да цуца ис­каше той. Омръзна му съветският борш. И авто­паркът съветски взе­ха със западен да го сме­нят, първо Началниците на Соца. Едни „Маздички“  тръг­наха от софийските улици през Родината…

– Гледай колите, че хората да раз­береш, господин Главен. Щото автомобилът тогаз беше лукс, а по лукса ме­раците скрити най си личат. Дали свобода или слободия ще дириш, по стре­межа ти в лукса най се разбира.

Вече не искаха Началниците по един па­кет с руш­вет, увит в ам­ба­лажна хартия, подхвърлен на прага на съ­вестта им. Не им стигаха метафорите, а направо омитаха от лакомия всичко по пътя си.

Искаха всичкото. И си го взе­ха сами. Най-безсъ­вес­т­но даже. А Чорбаджиите им го даваха, за социално спо­койствие.

– А на нас дори пакета с огризки не щат да дадат ве­че. От тази утеха дори ни лишиха лакомниците нена­ситни! – възнегодува Любо Бояджиев.

– За последно през деветдесет и шеста го видях, дя­до ви поп Нено. – продължи бай Руси.

Тогава от левкемия почина майката на бив­шата ми жена. Ук­раинка набожна си беше тъщата. Пожела прижи­ве, жени­ч­ката, да я погребат по цър­ковен канон, в гроби­щето на Балван. С нас да е. Да има къде цветя да й носим.

Отслужи литургията попът и седнахме после на за­упокой­ната трапеза. И само като му зърнах очичките, на поп Нено – ясно ми стана, каква хиена е стъпила в дома ми. Божи пастир ли? Пази ни от тях, мили Боже! И мен ме прости за тез думи! Нищо че съм половин безверник!

Но идват образованите, по синджир марката, вис­шисти. Дой­де им и на тях времето. И продължиха да раз­ви­ват системата. Творчески постъпваха и с мерак.

Тъй стана в Балван на стопанството счетоводител Марин Христов Маринов. Учител по математика първо ка­то да беше, но мно­го бързо се прехвърли на практич­но­то смя­та­не.

И спирам по някое време аз камион на ТКЗС-то, път­­ният лист да му про­веря. Пише в документа: „ТКЗС Бал­­­­­ван – Топливо Тър­ново – ТКЗС Балван“!

Тухли кара Андрото, шофьорът, дето изядоха кот­ката от Цуко, с жена му – кака Стоянка.

– Защо не са стоварени тухлите в двора на стопан­ството? – питам го. – А тук, на пътя? Отговор имаш ли?

– Казаха ми да ги закарам тук, у Минчо Пеев, стар­ши.

Туй е Предсе­да­телят на ТКЗС-то, да ти кажа бай Лю­­­­­бо.

– Как у Минчо? – питам. – Пише в пътния лист – до дво­ра на „ТКЗС Бал­ван“!

– Главният счетоводител ми тъй нареди. Каза да ги стоварим у Председателя. Питай шефовете, аз съм само прост изпълнител. С мен се не заяждай!

Почнаха тогава „битовки“ да строят, за циганите ра­­­­­ботници, дето ще ги въдворяват в Балван, да работят. А по­ловината материали за това строителство у Начал­ни­ци­те директно стова­р­ваха. Направо от камионите. Без срам!

Знае цялото село, че се краде на високо ниво, ама всеки е увъртян, макар и с по-малко, в общата свинщина.

Шофьорите карат, докерите стоварват и не им пла­щат с пари, а ги пращат в кръчмата със семействата им – да пият и да ядат безп­латно. Пос­ледният курс, с тухли и ци­­­мент, обаче, е за кръч­маря. Там отива. Пред тях е сва­л­ен. Да уравни сметките на без­пла­т­­ната софра.

Та се сещам за Гергито пак, и за двата му бика…

Съвест няма ли един народ, Докторе, не е народ! Даже мър­ша не е, да ми се не сърди дядо Славейков!

И какво като рибата се вмирисвала от главата, като и опаш­ката й вони, че се не трае? Не става за ядене.

Един синджир, кога ръждяса или се разкали, по-добре да го изхвърлиш, че ще те излъже баш когато най ти се налага да раз­читаш на него.

А народът как да го сменим, бай Русе?

– И кой точно остана народът в таз свинщина, Люб­чо? Ето, Докторът казва, че „народът не са хората, а визи­ята им за бъдещето“! Нали така? Та за чие точно бъдеще?

– Орда от слуги и Началници, без обща цел, и без кап­чи­ца съвест, без идеали дори, се пръкнаха! Кръстени в занаята от попове и от по­литици продажни!

– Язък, Любчо! Горко ти и на теб Докторе!

Аз се изключвам, понеже най-остарях и ми се не жи­вее вече така. А как ще я карате вие, момчета? Как?

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ…