То е ясно, че нямаше разлика между Църквата и Държавна сигурност. Ама го бяха измислили умно, как да го ползват общото благо. И едните и другите. Щото задачата им обща си беше, само методите им бяха различни. И едните, и другите, все в кошарата искаха да ни вкарват.
А Държавна сигурност, че не си е поплювала, не е! Ама таз служба нито почва от мен, нито с мене ще свърши. И много по-сложна й беше системата, от туй дето си го мислим с Вас тука. Прийомите й не бях хич прости.
Та, като стана Руси милиционер, тръгна да си опознава лично района. Такава задача, ви казах вече, че ми поставиха, за първите две години служба, Началниците.
Първо почвам от магазините и от кръчмите.
В Балван, Емен, Керека… И хоп – в Ново село пристигам. В ресторанта се запознавам с бай Цанко Пенчев – кръчмаря.
– Здрасти, мойто момче! Много си симпатичен! Ей такива млади и приветливи хора на властта, по-често да идат при нас! – посрещна ме той от първия ден.
Ръкуваме се и почваме непринуден разговор. Хем се премерваме, ама хем се и не борим двамата. Допаднахме си от самото начало. Открит и прям беше.
А бай Цанко от шейсет и втора до осемдесет и девета все е кръчмар, в големия ресторант на Ново село. Знам го това, щото като се пенсионира, ми натърти, че двайсет и седем години е на тоз тезгях, с мокрото чекмедже, дето от сутрин до вечер го бий в корема. А всичките му ревизии на плюс-минус една стотинка са завършвали. Неотклонно!
Обаче…
– Аз – казва, – със жената наедно гледахме селския бик, в началото. От баща ми тоз занаят го прихванах. В ТКЗС-то работим и това ни е задачата там. Тати остаря, по някое време, и взе да се огъва, та сложи нас с жената да го коландрим бика.
У дома глад, беднотия и мизерия. На черга връз пода лягаме, като дойде време да спим и с друга черга се завиваме вечер. Столове и легло няма. Сковах от стари оградни дъски пейка и маса. Една прогнила печка „циганска любов“ ни топли. Това беше всичкото обзавеждане в стаята.
Един кат дочени дрехи, два чифта шушони, гумените цървули и… толкоз. На стената три пирона за закачалка, кога лягаме, да има къде да се съблечем.
Въртим се с жената по цял ден из обора на бика. Мухи, лайна, пикня, слънце плющи, пък и студ дойде, зимъска… Няма ни с какво да се умийш, ни да се изпереш. В легена вода топлим, на печката и в коритото – с жената, на две – на три се преплакнем…
Сабахлян, пак на работа, отново в обора.
Това ни беше животът.
А един ден пристига при мен поп Нено. Свещеник беше на църквата в Ново село, ама и в Балван, и в Емен ходеше, кога трябва, за погребение ритуал да отслужи.
Ти ли си Цанко?
Аз съм, дядо попе.
– Ами разговор имам сериозен за тебе. Да дойдеш след работа да ти кажа нещо. Става ли?
– Къде, в църквата ли?
– Че къде, на друго място, при попа ще ходиш? За гробищата ти е рано, все още, момче. Не бързай на там.
Аз, Русе, на църква до тогава не съм ходил. И мама и тати като мен бяха, неверници. Времето беше такова, добре го и ти знайш това. Но вечерта, след работа, минавам през мегдана, а попът ме вика от една пейка.
Айде бе момче, чакам та тука от час!
И си викам, да не би клисар да е решил да ме прай попът, ама аз за таквоз нещо не ставам. Гладко да чета ми е трудно. Че дори срам ми довадя в душата…
Тъй всеки си мисли разни неща, а то, на края, друго му иде до главата.
Отидохме до църквата, приседнахме на една пейка, отпред пред вратата, и ми вика дядо поп:
– Цанко, решил съм да та правя кръчмар. Ресторантът в село да въртиш.
Стъписах се! Аз едва второ отделение съм изкарал, и веднага след него овцете ме пратиха да паса… Май съм забравил и как да смятам, че и да пиша много-много… Не ставах! Пък и жената като мен – полуграмотна. Тя да ми помага няма да може. Мисля и му викам на глас:
– Отче, ще се изложа в тоз занаят. Не съм аз за него. Утре ще ме начетат и – право в затвора отивам.
– Дядо поп като е зад теб, синко, страшно няма да видиш! Тоз занаят, при добър учител, лесно са учи. Приемай, че да ме споменаваш с добро!
Завъртях се на сутринта покрай ресторанта. Чисто е. Мухи като в обора, по-големи от нокът, няма. Сенчица, вода от чешма, тоалетна с хлорна вар, масички…
И, приех.
Треперят ми инак и краката, и ръцете, че и ченето ми трака, ама дупето ме държи.
Почнах на шейсет и пет лева заплата. Чак след десетина години я направиха по деветдесет лева.
Туй сега не е толкоз важно.
Ама направих две седмици кръчмарство и разбирам, че ще се колят два вола от стопанството. Месото на кайма ще го правим и – на населението ще го продаваме. По два килограма на човек се полагат. Щото кръчмата беше и „Хоремаг“ – хотел-ресторант-магазин.
Минават на сутринта двамата селски касапи – бай Моно и бай ти Евтим. Носят едни масати, едни ножове… И след малко, дърпат зад една „Молотовка“ от ТКЗС-то, двата вола вързани за бронята, с юларите.
Качи се отзад на каросерията на камиона Минчо Калъча, ловец беше голям. Гръмна единия, после и другия вол, право в челата. И паднаха животните на площада. Режат касапите месото и в кръчмата, на няколко събрани маси го обезкостяват. От там – имаше една стара немска месомелачка на ток, правят кайма. А каймата в едни големи корита я слагаме.
Дойде по някое време Председателят, а с него и бригадирът на животновъдите, претеглихме каймата, завихме я с тензух и ми я зачислиха на тегло, че на другия ден ще я продавам.
Цял ден, до нощите, отиде времето в работа по воловете. Прибираме се с жената по тъмно, лягаме си ама и двамата треперим. Какво ще стане, ако утре не излезе стоката? Тя е сложена в коритата, ама се обезводява и губи тегло от стоенето. Знам го това. Край, казвам си, на рахатлъка! Ще ме начетат, че и заплатата няма де стигне, да го покрия тоз разход!
Обаче не мина време и на прозорчето ми се чука.
– Цанко, Цанко, отвори! Дядо ти поп е! Ела бързо!
Излизам по гащи, а срещу ми – поп Нено!
– Тръгвай с мене, момче! Занаята да учиш! И ключовете за ресторанта, да не забравиш!
Стигнахме. Отворих. Лампата светнах. Дядо поп вика да взема една кофа и да я напълня с вода, до горе. Накара ме да направя във всяко корито, в каймата, по една дупка в средата и да изсипя по кофа на корито. Чиста чешмяна вода!
– Утре, момче, като дойдат Партийния секретар, Кмета, Председателя на ТКЗС-то, бригадира на животновъдите, и ми изброява още няколко души от Търново, предварително да си увил в хартия по три, а не по два килограма от каймата, за тях! И като понечат да плащат – да им кажеш, да платят за по две кила!
А тоз и тоз – да не плащат нищо. Платено е, им кажи, на шофьорите на търновските големци, дето за тяхната стока ще дойдат.
– Дядо попе, да не стане беля?
– С кого си мислиш, че работа имаш, момче! Изпълнявай!
На сутринта е Първи май, ден на труда. Идат хора, купуват кайма, до два килограма. Повечето по по-малко вземаха. Пари много-много нямаше народът тогава. Върви си опашката и пазаруват. И иде Бяно Бойчев, Председателят на стопанството.
Как е новата служба, Цанко? Свикваш ли?
– Здраве желаем другарю Председател! Ето Ви каймата!
Ама готова ли е?
Тъй вярно!
И му подавам неговия пакет, както е наредил дядо поп Нено. Взема го той, вади демонстративно пари за две кила кайма, а аз му ги вземам с усмивка и нещо за равенството и справедливостта, че дори и за празника изговарям. Попът ме е научил, по нощите, какво и как да направя.
Тъй взе да ме коландри попът. Научи ме и да не пия на работа. Вика ми, и ме поглежда сурово:
– Ще си сложиш едно шише от ракия, с вода пълно, под тезгяха. Като реши някой да те почерпи – сипваш от него и пиеш за здраве! Няма кой да ти брои, от тез пияндурници, колко вода си изпил, че да се чуди защо се не напиваш с ракията. Ама ако го не направиш – заминал си за два дни! До затвора така най-лесно се стига. От дядо си поп ум да вземаш, момче! Тъй само ще правиш!
– Добре дядо попе! Слушам и изпълнявам!
– И в кега от бирата вода няма да сипваш. Кога в бирата има вода, по чашата, като отпиеш, пръстен от пяната не остава. Тъй хората ще разберат, че кръщаваш, и ще те намразят. И доноси ще почнат да пишат за тебе. А пари от това се не правят. Разбра ли, момче? Лакомия по много да няма!
По-добре на ден за теб по лъжичка, вместо да ти вземат на веднъж всичко!
– Айде сега извади, от тези пари за каймата, шейсет лева и ми ги дай! И внимавай много в туй дето ти обяснявам!
А ако дойдат големци от Търново, от РеПеКа-то, или от другаде, да ядат и пият, каквото имаш, без мярка им даваш! Храниш, поиш и на края, като дойде все някой да плаща – му казваш, че е платено!
– Ама дядо попе, аз дето в затвора ще вляза, че и заплата няма да взема!
Ама изкарах тъй, на тръни, една-две годинки.
Пък идваха от РеПеКа-то, често-често, да ги посрещам. Хареса им явно при мене. Другарят Тръвнев, Председателят им, напиване няма! Че и яденето му е шампионско. Майката си тракат! Началници недни!
А поп Нено знаеше, кога ще ми дойде ревизията. И ми пращат все един – Иван Кильовски, от Балван.
Сяда и почва. Пише, пише, спре до тоалетна само да иде. Сяда и пак пише… Хоп и готово! Триста лева излишък!
Ще ги делим ли? – ме пита ревизора директно.
Не ща! Да идат в касата на Кооперацията!
Не може тъй! Дай пак да смятаме!
Сяда на другия ден. Пак цял ден пише и – седемдесет лева липса докарва! Поглеждам го и му обяснявам, на кратко, че и така хич не бива. На третия ден го докара до една стотинка горница.
– Тъй е добре! – казвам. – Ето ти стотинката и една петдесетачка! – На попа туй за ревизора му се откъсна.
Ама дядо ти поп Нено е все плътно до мене. Седи и наблюдава, без да говори. Биричка пие отвън, на откритото и си нещо припява.
Изпратихме ревизора. Платихме си на кооперацията начета от една стотинка, а дядо поп Нено ми смига:
– Цанко, готов си! Утре ще те срещна с един много хубав човек! Директор е на Винпрома в Павликени!
Пристига с една „Варшава“ Директорът. Зад тях един „Жук“. Свалят шофьорите му четиринайсет-петнайсет кашона с вино, за износ. Бръквам по сигнал от попа в касата и му подавам пари, колкото трябва. Дядо поп знае и ми казва.
И почвам да продавам от туй вино само. Доставки-те сигурни и редовни са. Дрън, телефончето, и на другата сутрин е стоката в ресторанта.
Дойде времето и на „Подсладени напитки“ в Търново. Мастики, менти, коняци, брендита, водки – чудо! И на каквото друго се сетиш. Началниците приятели първи ми станаха. Търговия въртим. На лични имена си говорим. А селото е голямо, че и на пътя Търново-София е разположено баш. Върви келепирът сериозно. Не капе, а си тече направо!
За двайсет и седем години – все един и същи, най-много двама директори, да са били на тез фабрики държавни. Доживотни бяха тогава директорите. Номенклатурчици им викаха. Ама работихме с тях идеално.
И само един единствен ревизор ме навестяваше, за всичките тия години! Резултатът ти казах – горница-долница, по стотинка, не повече.
Стои си стоката, дето ти казвам, зад едно перде в склада и като пита ревизора, какво е това, отговарям му с думите на дядо поп Нено:
– Оставено е на съхранение, от големите Началници. Скоро ще си го приберат. При мен не е заприходено. Ама си вземи, казвам на ревизора, което поискаш, те няма да разберат. Пък нали и на мен таз стока никъде не ми се води! И Кильовски всеки път си взима по едно кашонче. Чак по-сетне се сети да подбира определени бутилки.
С две черги се завивахме с жената да спим у дома, преди тази служба. Два тристайни апартамента в Търново на децата построих и четири нови коли от „Мото техника“, без ред им купих. С деветдесет лева заплата. Нищо, че ги помляха колите. Да се оправят от тук на сетне сами.
След две години пак волове се колят. Пак го играем театъра с попа и с водата. Поп Нено си пийва биричката отвънка, гледа спокойно и проверява. Да не прекалявам с водата в каймата, и да не развалям бирата с кръщаване.
– Момче – дума ми попът, – да се не лакомейш! Обещай! Умен да си! Дядо поп да не изложиш! Научи се как и какво трябва отведнъж, да ти е лесно нататък в живота!
И продължава да ми обяснява бай Цанко, ама чак като се уволни и стана полски пазач при мене си призна всичко напълно.
Дойде ли празник голям, бай Цанко тръгва с една кола, и пред прага на всеки важен за него и дядо поп Нено човек, по едно кашонче от Винпром Павликени ще остави. И други неща също. Подарък!
Дойде ли празникът на милицията, или заговезни – хоп, бай Цанко е направил от бялата новоселска халва, и пред портала на милицията в Търново щайги оставя. И пред Общината също. На всеки е завил по пакетче, колкото калъп сапун голямо. На табият го научи дядо поп Нено и с табият го изкара живота си, бай ви Цанко.
Че взел да организира децата от училището за сираци в Балван, кошнички от мукава да лепят и да ги украсяват. За големците в тях подаръци тъпчеше бай Цанко.
И ме пита веднъж на площада едно момиченце с големи сини очички и с дълга руса плитчица:
– Чичко милиционер, защо само ги правим тез кошнички, а за нас никой нищо не слага в тях? Не сме ли послушни достатъчно? Или щото си нямаме мама и тати така ни е писано?
– Какво ви е писано, дете?
– Учителката тъй ни рече. Ама за туй ли, чичко?
Как да отвърнеш на такова питане, Докторе?
Но дядо поп има отговор на всичко.
– Не са те за децата, миличко! За родителите са, дето са слушали като малки! – казва й.
– И сега дето най-много продължават да слушат ли?! – допълвам го аз от страни.
– И да пишат, каквото са слушали! Така ли, бай Русе?
Да, Любчо! Баш тъй си е! Схващаш иронията!
Но да се върнем при бай Цанко Пенчев.
После, като се пенсионира го взех наистина селски пазач при мене. По ходатайство от горе. Тез пазачи на мен бяха подчинени пряко, ама ги назначаваха други.
Отиваме при оръжейния специалист Йонко Найденов в Търново и му избираме на бай ти Цанко една „Манлихера“. Гледаме просвета на цевта да е добре, нарезите й да стоят вътре без да са износени, че да мери точно. Давам му не две пачки патрони, а пет. А тогава сърни и диви прасета толкоз имаше, че като ги видиш в полето си мислиш, че са питомни животни изкарани на паша.
Та обикаля бай Цанко, мотор с кош имаше тогаз служебен. Гръмне сърничка или диво прасенце, надвечер. Ама се не лакоми! Разфасова и за партийните другари да има, и за Председателите, а и за Директорите наоколо. За мен, и за него, като остане. Не се оплаквам.
И ги разнася пакетите, увити в амбалажна хартия, по праговете на хората. Ама като се обади някой да доносничи против нас – проблемът до там е! Владеем положението.
Пък като направи една саздърма от туй, дивото месо – чудо! Само с нея, цял ден можеш изкара, на крак хем.
От еленчето пастърма ще направи. От сърничката печено ще приготви жена му, на бай Цанко, или буркани с билки и магийки всякакви ще напълни…
Кошнички, от онез на децата, с гъби манатарки за шефовете ще напълни. Фазани, пъдпъдаци, зайчета горски, каквото се сетиш! Умеятелен беше много човекът.
И пак по веригата всичко отива. Система си има.
Попът го е научил на мурафети. Но го контролира от близо. Аз гледам да се не меся. Не ми си вре между лакомията на Началниците. Виждам и се извръщам.
Отпред го води полковник Боян Любенов, от Държавна сигурност. От зад го завръща дядо поп Нено, от Православната църква.
Социалистически сандвич си беше това състояние. Мърдане няма от него! Инак изгаряш завчаска. Ама защо ще ти е да го правиш?
Пък и защо да се дърпаш? Всеки получава по нещо, щом е във веригата включен. Малко може да е, но не си пренебрегнат. Че и в големите Началници все ще се отъркаш и келепир ще извадиш по-сетне. Ако си умен… И когато потрябва.
– Диванетата да мизеруват по панелките и в идеите си абсурдни да вярват! Площади за стачки и бунтове – бол! – вика ми той.
И се бунтуваха брадати и космати. Справедливост по мегданите диреха. Ново време уж идваше.
– Ама кошнички нямат, а и джобовете им все празни! На таквиз как да им вярваш? И тръгва ли се след такива серсеми? Къде ще те отведат такива? До гол тумбак ли? С чифтета пищови? Точилка за тях!
– Много си краен, бай Цанко! – викам му.
– Мен старата власт човек ме направи. От тез нищо не мога да взема, Русе! Те само да вземат искат!
Та, дава им бай ти Цанко, по сто кинта на Директорите. Прави им подаръци. На когото трябва. Но само когато му каже поп Нено! И колкото му нареди, баш толкоз и ще им даде. Да се не овълчват Началниците! Да ги не настървява имането! Че ще се изхайлазят!
Тъй дядо ти поп Нено му обяснява.
А по някое време си направиха по една колиба, край язовира на Ново село, поп Нено и бай Цанко. На държавната земя, естествено.
И взеха да идат големите началници при тях, на джамбурета. Тихалък! Спокойствие! Никой ги не вижда с кого са дошли и какво там правят Началниците. Дали голи хора ще въртят със студентки или ще се оповръщат от пиене или от имане… Никой няма да знае! Завера!
Донесат му, просители, на дядо поп едно агънце, примерно, с молба, да съдейства за нещо. Той не отказва.
Коли попът бедното агне. Пекат го, или го чевермьосват край язовира. „Жук“-ът с виното е дошъл. Бай Цанко слугува на големците от Търново… Те си върлуват!
Ама като потрябва, на сина или на внуката кола да купи – не чака петнайсет години, за една „Лада“. Взема я по избор кръчмарят, най късно до другата седмица. И никой го не пита с таз заплата от деветдесет лева как е изкарал седем хиляди за нова кола. Пък и тя не една.
А като се разпита някой от Началниците за каменоделци, или за други майстори – попът и бай Цанко ги намирват и им ги пращат на работа до два-три дни. Хората са уговорени. Условията са договорени…
Обектът се не бави. Що палати тъй построиха на властниците!
Тук къща ще строят на ген. Пачиков, Директорът на МВР Търново. Там на Началникът на КАТ, ограда от дялан камък ще наредят, новоселските турци.
Че инак голяма бригада от баш майстори бяха онези. Умеятни и дисциплинирани! И по дванайсет часа, без да спират, работят… И много-много не си позволяват да питат или да говорят.
А като ги попитат пък тях Началниците, колко струва това дето са го направили с труда си – платено е, казват подучени работниците.
Ама дъщерята иска да учи в Пловдив, в Хранително вкусовия институт, казва им бай ти Сали.
И учи момичето! На общежитие е уредено, без да плаща, само в стаята е. А с изпитите проблеми няма. Предварително взети са. Помислено е. Диплома чакаме, да й дойде времето, и да я вземем.
Ама като завърши – и работата й е осигурена, на държавна служба. Но си знае детето на бай ти който и да е, че трябва на свой ред по веригата, и то да дава и служи. Или услуга да върне, щом й поиска някой от Началниците. И да слухти и да донася. Обязаности си има тоз рахат.
Нищо, че като дойде време хляб да показва как да се прави, в новата фурната на Балван – не стана. Че бай ви Руси го меси и го направи хлябът тогава…
А на бай ти Исмаил, или на чичо ви Георги момчето инженер желаело да бъде. Или агроном. Абе, каквото им се иска на децата.
– Може бе! Баща му ще го отработи нужното у Началника! Пътеката е направена.
И колко други деца и техните родители по таз уйдурма се подведоха и доживотни слуги им станаха на тез държавни вагабонти! Винаги длъжни и неотменно виновни си бяха за щенията си към по-лесен живот, тез хора!
Що висшисти създаде така тази система! Що дипломирани некадърници нарои! И на служби ги сложи!
Казахме го вече: „Учи, мама, да не работиш“!
Синджир марка, бай Русе! Българска завера!
– Не синджир, а три синджира, господин Главен!
И не роби, а самозаробени! Доброволно зависими хора! Самозавързани в тез взаимовръзки и всякакви врътки станаха много от хората в България.
И как, по-сетне, тез хора, да се бунтуват, като са част от такива зависимости? Какво и от кой да поискат, като вече са вземали, щом им дадат, от трохите на Началниците? Тихом, с наведени глави, протегнат ръка и отнасят завитото за тях в амбалажната хартия! То и хартията си е, как беше онази дума?
Метафора.
– Да, Докторе! Метафора! Тъй блажното в магазина го пакетираха, да не оцапа. Омърсени и смазани са. Че и омазани даже. Тез хора. Всичките!
Доволни са битово, да! Ама емоционално свършени са. Не могат главата да си повдигнат. Слуги са до живот, тия същите. А не бяха никак малко и на село, а и в града, точно такива. И по наглостта си личаха! Не може, не знае, пък иска и вика! Командва от раз!
И никога нито те, нито децата им, на протести няма да идат. Няма да вдигнат глава, на властта в канчето да поглеждат. През ума им не може да мине такава възможна развръзка в живота.
От тях ли ще чакаш съдействие за промяната, бай Любо? Заради тях ли те би полицаят на площада пред Президентството, на втори септември?
Като теб Любчо, тях никога няма тоягата да ги нашари. Ни по протестите, ни когато и да било!
Ще си стоят на седалищата удобни и ще мучат, като ги питаш за нещо в тази посока. Сериали ще гледат, да си ги разказват сетне с патос и жар. Щото за другото не могат да си говорят. Зарад туй бумнаха сериалите! Дори в къщи така се държат, вярвам, ония. Двулично и лицемерно!
А като им кажат – под строй ще гласуват и за Началниците, и за слугите им на Началниците.
И магарето Цецо Цв. пред Народното събрание Чорбаджиите да завържат, и за него гласа си безропотно ще дадат ония, от трите синджира хитрушковци. С кеф!
– И като магарета ще реват после, от избора си! Но себе си няма да обвинят за това състояние на държавата.
– Да, Любчо! Защото от малки са ваксинирани срещу свободата! – подметна Доктора. А Любо довърши.
– И дори да забравят, някои от тях ,какви са били – има кой да им напомни, и в правия път да ги върне.
– Попът, бай Нено, отдавна умря. Но си има заместници. Бай ви Руси до утре може да ви ги изброява.
– За туй днес си мълчи Църквата, а Владиците мазна тишина съблюдават, по темата. И се ослушват.
Спокойно си лягат послушковците, само току погледнат, преди да заспят, на прага на съвестта им, какво са им свили Чорбаджиите в амбалажна хартия!
Тук патосът на д.н. Габеров ги завладя и Любо Бояджиев театрално натърти:
– Дори внуците им, дето тогаз не са били още родени, и тях в кошарата обща тъй всеки път ще ги завръщат.
– Та, приказвам с Боян Любенов, след промяната на десети ноември, и го питам за дядо поп Нено. Какво им е било ясно, за отеца свети. – продължи Руси.
– От първия до последния ден бил е наш! Човек на властта беше! – отвръща ми полковникът от Държавна сигурност.
– А пари давахте ли му, на дядо поп Нено? Знам, че на по-ценните информатори им давахте добри суми за услугите.
– Той дядо поп Нено сам си ги вземаше.
– Как тъй, другарю полковник?
– Лесно бе Русе! През кръчмата на бай Цанко Пенчев.
Знаехме и за виното от Павликени, и за алкохола от „Подсладени напитки“ в Търново. За горницата от десет лева на всеки кег бира, също. И за каквото се сетиш – все сме знаели, до шушка. Но щом се отчита изрядно на всички по веригата, правилата щом спазва, проблеми не може да има отецът. А като го ръководи здраво тоз бизнес, без издънки и шум – прав му път, да продължава! Не е бил единствен, я! Такваз беше системата! – цитира думите на Боян Любенов бай Руси. И продължи с полковника:
А иначе много точни донесения пишеше поп Нено. Калиграф беше, и с граматиката на „ти“ също беше. Като разкази бяха донесенията му до Кантората. Удоволствие беше да ги четем. Дори на глас ги четяхме понякога.
Ех, Русе, бай ти Русе! Тъга ми сипваш в душата!
– Дай и в чашата да ти сипя, Любчо! А през всичките двайсет и седем години бай Цанко Пенчев е вземал но с мяра, и горницата е отивала по веригата. Право у хората на властта.
– Както в онзи кинопреглед, за Людмила Живкова, когато я самоумряха. Повтаряха в кадъра често: „За благото на народа и в негово име!“. И ни остава само да мислим за тях, „Като за огън!“… – допълни Любо Бояджиев.
– И това беше държавната синджир марка, по всичките села и градове на Родината. Покровителствана от хората на властта.
– Да, Докторе! Партизаните отдавна се бяха ояли, че и осрали… Помниш как говореха, че баба ви Цола Драгойчева ходела в Политбюро с тогавашен памперс… Та сега, след активните борци, мас трупаха слугите им – чекистите. На тях им дадоха името Чорбаджии през Соца.
– И доносниците, Любчо!
– По тази причината се не клатеше лесно и Соца, бай Русе. А само с омраза и с разделение можеха да го катурнат.
– Така измислиха Възродителния напън, Докторе.
– Скъсаха фалангите на синджира, бай Русе. Нови обвързаности възникнаха. Нов елит се коландреше, на западна ясла да цуца искаше той. Омръзна му съветският борш. И автопаркът съветски взеха със западен да го сменят, първо Началниците на Соца. Едни „Маздички“ тръгнаха от софийските улици през Родината…
– Гледай колите, че хората да разбереш, господин Главен. Щото автомобилът тогаз беше лукс, а по лукса мераците скрити най си личат. Дали свобода или слободия ще дириш, по стремежа ти в лукса най се разбира.
Вече не искаха Началниците по един пакет с рушвет, увит в амбалажна хартия, подхвърлен на прага на съвестта им. Не им стигаха метафорите, а направо омитаха от лакомия всичко по пътя си.
Искаха всичкото. И си го взеха сами. Най-безсъвестно даже. А Чорбаджиите им го даваха, за социално спокойствие.
– А на нас дори пакета с огризки не щат да дадат вече. От тази утеха дори ни лишиха лакомниците ненаситни! – възнегодува Любо Бояджиев.
– За последно през деветдесет и шеста го видях, дядо ви поп Нено. – продължи бай Руси.
Тогава от левкемия почина майката на бившата ми жена. Украинка набожна си беше тъщата. Пожела приживе, женичката, да я погребат по църковен канон, в гробището на Балван. С нас да е. Да има къде цветя да й носим.
Отслужи литургията попът и седнахме после на заупокойната трапеза. И само като му зърнах очичките, на поп Нено – ясно ми стана, каква хиена е стъпила в дома ми. Божи пастир ли? Пази ни от тях, мили Боже! И мен ме прости за тез думи! Нищо че съм половин безверник!
Но идват образованите, по синджир марката, висшисти. Дойде им и на тях времето. И продължиха да развиват системата. Творчески постъпваха и с мерак.
Тъй стана в Балван на стопанството счетоводител Марин Христов Маринов. Учител по математика първо като да беше, но много бързо се прехвърли на практичното смятане.
И спирам по някое време аз камион на ТКЗС-то, пътният лист да му проверя. Пише в документа: „ТКЗС Балван – Топливо Търново – ТКЗС Балван“!
Тухли кара Андрото, шофьорът, дето изядоха котката от Цуко, с жена му – кака Стоянка.
– Защо не са стоварени тухлите в двора на стопанството? – питам го. – А тук, на пътя? Отговор имаш ли?
– Казаха ми да ги закарам тук, у Минчо Пеев, старши.
Туй е Председателят на ТКЗС-то, да ти кажа бай Любо.
– Как у Минчо? – питам. – Пише в пътния лист – до двора на „ТКЗС Балван“!
– Главният счетоводител ми тъй нареди. Каза да ги стоварим у Председателя. Питай шефовете, аз съм само прост изпълнител. С мен се не заяждай!
Почнаха тогава „битовки“ да строят, за циганите работници, дето ще ги въдворяват в Балван, да работят. А половината материали за това строителство у Началниците директно стоварваха. Направо от камионите. Без срам!
Знае цялото село, че се краде на високо ниво, ама всеки е увъртян, макар и с по-малко, в общата свинщина.
Шофьорите карат, докерите стоварват и не им плащат с пари, а ги пращат в кръчмата със семействата им – да пият и да ядат безплатно. Последният курс, с тухли и цимент, обаче, е за кръчмаря. Там отива. Пред тях е свален. Да уравни сметките на безплатната софра.
Та се сещам за Гергито пак, и за двата му бика…
Съвест няма ли един народ, Докторе, не е народ! Даже мърша не е, да ми се не сърди дядо Славейков!
И какво като рибата се вмирисвала от главата, като и опашката й вони, че се не трае? Не става за ядене.
Един синджир, кога ръждяса или се разкали, по-добре да го изхвърлиш, че ще те излъже баш когато най ти се налага да разчиташ на него.
А народът как да го сменим, бай Русе?
– И кой точно остана народът в таз свинщина, Любчо? Ето, Докторът казва, че „народът не са хората, а визията им за бъдещето“! Нали така? Та за чие точно бъдеще?
– Орда от слуги и Началници, без обща цел, и без капчица съвест, без идеали дори, се пръкнаха! Кръстени в занаята от попове и от политици продажни!
– Язък, Любчо! Горко ти и на теб Докторе!
Аз се изключвам, понеже най-остарях и ми се не живее вече така. А как ще я карате вие, момчета? Как?