Повест за времето

– И стигаме, скъпи събеседници, до най-увъртяното не­що в живота. До въпросът за избора. До това, имаме ли изобщо право на избор, или сме жертва на странични об­с­тоятелства, вихрещи се неконтролирани от нашата воля, а и извън нас? И за това със­то­яние на разговора ни вина носиш ти, бай Русе, с въпроса си „как?“!

– Съгласен съм, Докторе.

– По тази причина е редно ти пръв да се изкажеш пред съда на тази мила компания.

– Добре, че не съм ску­чал и половин ден в мили­цията, че да има какво да ви кажа. А история имам за из­бора. В нея дума ще стане и за „как“ но и за „защо“. Само ис­кам да предупредя, че вед­нага след тези въп­роси идва онуй режещото – „и какво?“.

Много пъти съм си задавал въпроси от този по­ря­дък. И сти­гам все по-често до онова неп­роходимо блато от двусмислие, а в него и до онуй, страшното място – „и ка­кво от това?“.

Борих двайсет години престъпността. „И какво от то­ва?“, ка­то се пенсионирах със сто шестдесет и пет лева пенсия? Аз сам станах жертва на престъпното нехайство на държавата. Как се жи­вее с толкоз мизерна сума, каже­те? И защо е такава, и сумата, а и държавата?

Та въп­росът е – имах ли избор в живота си?

Можех ли да променя нещо извън моите си предс­тави за съ­вест и за сполука? И ако можех, дали го напра­вих удачно?

Отговор нееднозначен ще спретна, най-вероят­но, веднага. Но ис­тината е, че не можех да бъда друг, а и не искам. Нямах шанс да съм ня­кой си инакъв. Не че не съм ис­кал, понякога, да изляза от себе си и да се не връщам обратно! Но удържах, някак си. Аз съм си, нищо че често-често и чужд съм си бил! И, за да не затъ­вам в бла­тото на подоб­ни въп­роси, си измислих противо­я­дие. Взех да им отвръ­щам, на тези въпроси, с един друг въпрос – с „Кой?“.

А именно – кой искам да съм?

Кой искам да за­помни в мене синът ми Христо, щом си ида завинаги, при мама и тати, щом пристъпя от­татък? Кой искам да ос­тане, от тези дето са в мен, с него, когато вече ме няма тъдява?

Дори ти, господин Главен, с кой ис­каш да си прия­тел, от вси­ч­ките тези, които в мене живеят и бият се по­между си? До кръв! Вътре в душата ми млатят се те, и ми­ра не й дават, дори днеска! Затуй ми кърви тя, едничката, и ме мята и в болки, но и в от­чаяние, поня­кога…

Подвеждах ви аз, момчета, с това „как“. Неволно. Защото ако си от­говорите на „кой“ – останалото е предоп­ределено!

„Кой“ отговаря за всичко, което иде да ни се случи.

„Кой“ но­си цялата те­жест на избора. Предопределя го вся­чески!

– Тъй е, бай Русе! Дори в правилното изписване на гла­голицата, свещената азбука на българите, има едно из­речение: „Аз, буки, глаголи, ве­дим!…“ – „Аз бивайки дей­с­твието – повелявам!…“. И това го говори Господ на хо­рата! Той е върховният синоним на представата ни за „Кой“. Той е и глаголът, и действието! Идеа­лът е Той. Творецът твори твор­чес­твото си, понеже отго­варя на „Кой“! По тази причина мъдре­ците говорят, че делата ни определят, не думите… „Кой“, а не „как“ и „как­во“!

– Благодаря, Докторе! Тъй си е! Та, в миналото, кое­то така об­стой­но нищим с вас тука, и три­мата, имах един стра­нен случай. Мно­го пъти съм си го спом­нял, но на ни­ко­го не съм го разказвал це­­лия. На никого до сега.

Пазех си го за мене си. Двусмислен е и ще ви об­ъ­рк­ва поняко­га, ако не сте в темата вътре.

Защото тогава съв­сем ясно разбрах, че вече съм си отго­во­рил на „кой?“, окончателно. И ето какво ще ви ка­жа, за избора, с тоз странен разказ.

Било е осемдесет и четвърта година. Вече две го­дини служ­ба съм навъртял, като Квартален, в Балван. И на­учавам от Ди­рек­тора на учили­щето, че имало някакво детенце, на пет-шест го­динки, настанено в Дома за деца без родителска грижа.

Няколко месеца преди туй майка му и баща му ка­тастро­фират и на място загиват. Детенцето го настаня­ват в сиропита­ли­щето към бал­ванското училище.

Започват да издирват роднини. Ако не открият ни­кого, ще го предложат за осиновяване. Ако стане. Такива бяха законите ни то­гава. А ако не го изберат приемни ро­дители, ще остане в систе­мата до навър­шване на пъл­но­летие. Повечето такива дечица не излизат невинни от там. Често стават престъпници, или са в об­кръжението на такива. Такъв си бе контингентът на децата без роди­телски грижи… Орис такава имаха, ако ме разбирате…

Водят го момченцето през деня на градина, а ве­чер го сла­гат да спи в училищния приют, с останалите без­домни дечица.

И, един ден, Директорът Христо Минев, ми се хва­ли, че слу­ж­­­­бите са от­крили дядото, по бащина линия, на момчето.

Трудно станало на­мирането, понеже човекът се пен­­сио­ни­рал наскоро. Заболял бил от силикоза. Продал къщата и от плов­дивското си село, където до скоро жи­вял се изнесъл. Купил си нейде в Тро­янския Бал­кан къщичка. Взел си там овчички, тръгнал да ги пасе по поля­ните и се изгубил, почти, за системата. В коли­ба пре­карвал си вре­мето дядото. С малко хора ож-беж имал той там. А и те – като него такива, самотници подобни били… Те­лефони и пощальони ги не откриват… Та много трудно се свър­зали с него. Но го открили.

– Намерихме дядото! След два дни е при нас. Мно­го държа да си на срещата, Русе! – каза ми въоду­шевен Директорът Минев.

Идва денят. Води го при мен дядото, другаря Ми­нев. Скро­мен човек виждам. Един къс балтон наметнал, под него една дебела въл­нена жилетка с дървени коп­чета. Яката на ризата, от долу, закопчана. Вижда се, че е протрита от брадата, ама е чиста. Висо­ки груби чепици об­ул е, и е запъхнал в тях крачолите на ка­фяв вълнен клин. Май вой­ниш­ки. А ми­рише на гора човекът. Не на пушек или на стадо, не. На смола и на борови клонки мирише. Сякаш често-често е палил та­мян от смола, тъй че тоз аромат се е впил трайно и в него, и в дрехите му.

– Дядо Марин! Приятно ми е, старши! – казва ми.

А очите му гледат открито и някак особено ги е отворил. С до­верие и с дос­тойнство гледа право в мене човекът. Открит и спо­коен е. Спести ми маса въпроси та­ка. Прецених го, че става за нас­тойник веднага.

Водим разговора на Кмета в стаята. Здрав, видимо наерчен е старецът, към шейсет и пет-шест годишен. И Кметът и Дирек­торът като мен го приемат, усещам.

– Знаеш ли защо сме те повикали, бай Марине? – го пи­там.

– Да! Обясниха ми още в Троян. За внучето ида. За Петърчо. На сина ми, да го прости Господ, детенцето! Аз съм дядо му!

Можеш ли да се грижиш ти сам за детето?

– Мога, разбира се! Кръв ми е то! Имам си къщичка с три стаи и кухня. Пристройка и сая имам в двора на село. Петдесе­тина овце гледам. Агнета продавам, вълна и месо – също. Мляко и сирене нося по комшиите. Съдържа­телен съм. Ще си го отгле­дам и сам внучето. Няма да го ос­тавя на чужди!

– Има ли къде да учи там, като порасне, след една-две годи­ни?

– Да. Ще се справим ний двамата. Обещавам!

– Да го доведем ли сега, да го видиш?

– Ох, хайде! От две години не съм го виждал! Май­ка му и же­на ми, Бог да ги прости, си не допаднаха. И синът ми не ид­ваше че­с­то при нас, по тази причина. Ама Петърчо си го обичам!

Води възпитателят Любенов детенцето. То дреб­ничко, с ед­на черна косичка, с черни очички, бедно обле­че­но. Като от детс­ки дом дете… А в ръката му свита една филия хляб и парче си­рене вътре от филията се показва. Гледа любопитно. Сопол­ките му малко протекли, ама око­корено стои. И от време на време ръ­фа и тях със сирен­цето и с филията.

– Ох, на дядо момчето! – сграбчи го бай ти Марин! И му подава едно марципанче. – Петьо, позна ли ме дя­до? Петенце, ду­шичко дядова!

Разплака се старецът, че взе да се бърше с каскета, който стискаше здраво в ръката си.

Натиска се детето във възпитателя. Подсмърча при­­теснено. Ама стиска къшея хляб със сиренцето. Мар­ци­пана го не ще. Връ­ща го в ръката на дядо си. Види­мо го позна, ама се плаши…

Та, разговорът тогава беше що-годе такъв.

Кметът предс­тав­лява местната власт. Директорът – Просве­тата. Аз, милицио­не­рът – държавата. И се разбира­ме, да се уре­дят документите, и да си го взема дядо Ма­рин внучето с него, защото ни хареса и на тримата старе­цът.

То какъв старец е бил, като днес съм по-на възраст от него тогава, ама тъй го усещах на мойте години тогава. За месец-два стана при­тикването на бума­жщи­ната. Дойде пак дядото и си тръг­наха двамата.

Служа си аз нататък във времето. Тикам напред-назад „Иж“-ко по ра­бота из селата, папър-папър… Оти­до­ха си чети­ри­найсет-петнайсет го­динки, ей тъй, като вче­ра…

И иде началото на деветдесет и осма година. Про­лет е. А ед­­ин мъж, от бившето ми село, телевизионен техник, който живее в Тър­­ново – научава, че в Троянския Балкан се продават евтино къ­щи. А майка му, от Драго­мирово, има задух и белодробни про­б­леми ня­какви. Сре­ща ме случайно по пазара селският и от дума на дума ми вика да ида с него, за дружина. Къща да купим за ба­бата.

Обикаляхме тук, питахме там, убихме се от митлос­ване по махали и селца из Балкана. И се намъкваме над­вечер в една ма­халичка. Той отиде да пита при Кмета за къща, а аз останах на мег­дан­че­то, да изпуша една цигара, до чешмата от дялани камъ­ни.

Облягам се ей тъй на камъка, да пия с ръка, ама виждам ед­ин самотен дядо на пейката. На двайсетина мет­ра от мен. Сло­жил тъй ръцете връз бастуна, опрял бра­дата на тях и метнал един каскет на главата. И пуши, във водата вторачен.

Наплисках се, пийнах водичка и решавам да питам тоз дядо за някоя местна къщурка.

Добър ден, дядо!

Здрасти момче!

От тук ли си, дядо?

Че от къде? Тъдява живея. А ти?

– Търсим с един мой приятел къщурка за една баба бол­нава…

Аз тез работи ги не разбирам. Чобанин съм.

Абе, що ми се струваш познат? Как ти е името?

Дядо Марин.

– Ах, бай Марине! Помниш ли, преди петнайсетина години, в Балван се запознахме с тебе? При Кмета.

– Бе как да не помня! За Петърчо идвах тогаз. Ти кой беше, старшият да не си? А добре си дошъл!

– Точно! Същият съм. А ти какво правиш тука?

– А, кво да правя! Аз я направих, че не е за разп­ра­вяне!

– Кажи, какво става? Защо тъй говориш?

– Не е за разправяне бе, човек! Че ми се и не го­во­ри вече!

Седнах до него. Помълчахме. По две цигари изпу­ших­ме тъй. И по едно време бай ти Марин проговори.

– Заведох го Петърчо в къщи, щом се прибрахме.

Оба­диха се там, едни добри женички, ком­шийки от се­лото. Коя дреш­ки донесе, коя обувки му даде! Из­ми­ха го и го облякоха. Под­редиха му стаята. Маса с моливчета и бели листове му до­несоха, от някъде, да си ри­сува и да се учи на нея. Всички му се радват наоколо! И ни помагат, и готвят! Ама той урсуз дете е! На кого ли се е метнало?

Какво толкоз стана?

– Направиха му баница. Кокошка му опекохме. Сладко от бур­кан му дадохме, с масълце да го маже на филийка… Не ще ги обаче тез неща Петърчо и това си е! Сирене иска само и хляб! Са­мо туй! Друго не ще да яде!

Инак бързо привикна и с мен, и с живот­ните. От малък по­мага, като голям, по кошарата, а и с овцете. От вълк един даже се не уплаши! Погна го с една тънка тояга, едвам го спрях, да го не гони в гората самичък!

Смело момче и умеятелно! Сам ще се зашие, сам ще се нах­рани. То каква храна, старши? Комат сух хляб и сиренце само яде.

Телевизор и радио да го занимават – не ще. Един само Бо­рис Машалов, като го чуе да пее по радиото, за агнета и за оназ овца – умирваше си на мястото! И все за таз песен се сеща, и все си я нея свирука, кога върви по поляните. Чобанин, ама с мерак стана детето!

А аз все го учех, че има и по-хубави ра­боти от ко­мата хляб и от буцата сирене. Не ме слуша, обаче. Сви­рука си и толкоз! Щаст­лив и така си е, Петърчо.

Съблазнявам го с приказки за други неща. Светът е по-пъс­тър и повече сладости има, разправям му. Ама то – само коматът и сиренцето си знае, момчето. И ми пов­таря:

– Не, дядо! Не! Друго ми не трябва на мене! Не ща!

Минаха годините. Изкара до осми клас – добре. Па­метлив бе­ше много. Сутрин учи, след обяд – на коша­рата. Мете им на жи­вотните барабонките, дои ги, пасе ги вечер, по­мага ми много ина­че. Две думи няма за туй нещо.

Питам го искаш ли в гимназията да идеш?

– Не, дядо! Добре ми е тук, на кошарата. Защо да се уча? За­наят вече си имам. Друг ми не трябва. И гали ов­цете, и им говори по име. Всяка си имаше име и прякор дори. А трите коча направо братя му бяха! След него вър­вят като кучета. И го слушат.

Тъй минаха още две-три годинки. Той като помага по цял ден и стадото се разрасна. Че не ми даваше хич животно да ко­лим. Само при сакатлък, или от старост…

Станаха към стотина овце с агънцата. Пари съб­рахме за чер­ни дни, доста. Щото стоката ни е обгрижена и идат хо­ра­та да я купят, доволни си тръгват, а на другата година пак тук се връщат. При нас. И така – на добре тръг­на животът. Ама… Ама!

Какво, болест ли дойде? – питам го.

– По-лошо! Кога не искаш да приемеш някой какъв­то е и го бу­таш насила друг някой да бъде – на Гос­по­да хатъра трошиш тъй! А Той те наказва, Господ! Да знаеш от мене туй нещо!

Не е важно какъв си, а кой си!

На туй ме научи животът, по най-трудния начин, мом­че!

– Че какво толкова си му сторил, бай Марине, на Гос­пода?

– Може и да ти дойде смешно, ама е болка голяма това, де­то дойде връз главата ми! А вината е моя, единст­вено моя!

Ударих една вечер ракийца-две и реших да му говоря на Пе­търчо. От кошарата да излезе, че чобанин да остава – не ща. Други планове имам за него. Искам да го из­уча и да го видя човек – в гра­да да живее. С хора да си хор­тува там, не тук с овцете и с въл­ците.

Ама той от овцете се не дели. Как ще го съблазня с град, като го не е виждал? Мисля, умувам и реших…

Вземам лампата газена и го будя, тъкмо беше зас­пал. И му викам – сабахлян, да метне един коч на врата си и с него на па­зара в Троян да отиде. Да го катурне до пътя, където хора вървят на пазара и да чака така.

А като го питат, колко струва му кочът, да им каже, че само на жена ще го продаде, за една страстна целувка!

Стъпил на пазара. Седнал до коча и плаче. Не му се продава животното. Обича го явно момчето. Помни го как се е родил като мъничко агънце и как е израснал до него. Но, има поръка да изпълнява. Щото и мен ме обича. И по­вече даже, разбира се.

И в тоз ден се сблъскват у него две силни чувства, с едно „как?“ и зад него – онуй си „защо?“. И го обър­кват. Аз знам, но си мисля, че за добро ще е туй. Мъж трябва да става, с компромисите да свиква Петърчо. Дошло е време чувствата си да управлява… А той вътре в тях е потънал и се не оправя лесно с емоцията.

Но изпълнява ми волята.

Пък си не спомням, че кога се роди това агне, му обещах да го не коля и да го не продавам. За песента на Бо­рис Машалов „Забле­яло ми е агънце“ – съм просто за­б­равил.

А Петърчо – не!

И страда детето, само на пазара. И плаче…

Върви народът. Питат и го разпитват. Петърчо из­пълнителен си е много. Повторил им туй как­во­то аз съм му казал да дума. Ама през рев им го казва. А те го не знаят, защо си реве. И мислят си повечето, че хлипа за жен­с­ка любов момчето.

Един му се присмял. Друг го подиг­рал…

Ама минала една женичка, към петдесетина го­диш­на. Чула го и го при­викала в къщи, хем да й занесе ко­чът, а хем там да го це­лува по-скришно. На близо живеела някъде си жената. То каква ли ще е тази жена, като се замис­лиш, но нали аз сам й го пратих в ръчичките, Пе­търчо…

А едно е да искаш любов, и е второ да даваш лю­б­ов, пък е трето и пето, да смениш любовта с похотливо дву­­личие!

Тръгнала да го напада в тях, таз странна жена, че и удовол­с­твието, и кочът да вземе. А Пе­търчо се погнусил ли, стреснал ли се, какво ли, че й го оставил кочът, без да си прибере целувката. И – бързо назад.

– Не ща с глупости да ме занимаваш, дядо! Работа имам достатъчно! – вика ми. Ама го виждам, че е разс­т­роен.

Отива в кошарата и гледам, че гали всяка главичка в стадо­то. И им говори за кочът, дето го няма при тях. И си поплаква. Сетне попя песента и рано си легна.

И пак хлябът със сиренцето нагъва. Друго не му би­ло по душа на човека! Кошарката, полянката, овчичките – това е! Живот!

Ни град му се ще отново да види, ни друг живот ис­ка да тър­си! Има си всичко…

– Остави ме бе дядо! Добре съм си аз и така! Стига ми!

Ама аз не кандисвам!

Кроя планове нови за Петърчо. Про­мяна искам аз да му при­чи­ня, дори и на сила да е! Не ща го чобанин да си ос­тава.

Срамно е някак, умно момче, а овците да пасе по поляните и да им слугува самичък!

Мина една седмица, май му помина. И пак му го­воря – коч друг да нарамва и към града да го носи, на пазара. Инструк­тир­вам го пак за це­лув­ката. И малко от мал­ко за по-срамните работи му обяснявам. Нали мъж ще трябва скоро да става… Къде тук, на поляната, ще го случи късметът с жена? С баби това нещо не ста­ва. Пък де ги и бабите? Изпомряха.

Отива момчето, ама таз хит­руша, от предната сед­мица, уж го подминала. Пък да вземе дъщеря си тоз път да му прати на Петърчо, за другия коч! Още щом го ви­дяла, пак на пазара, й дошъл тоз хитър акъл в главата на майката! Хоп, и ги събрала на­бър­зичко двамата, с дъщеря й! И тя като майката ще да е била, ама по-хитра, оказа се.

Хитро постъпила малката. Седнала до момчето ми, ко­чът да гали по вълната. И му говори колко обича жи­вотните. Как тя да се грижи за такова красиво добиче меч­тала е. Дори кошарка в къщи му е направила, че да живее щастливо и сито животното тамка. И го превзела хитру­ша­та!

Гледа я Петърчо, право в очите, а тя го целува вни­мателно. И му говори каквото мечтае да чуе момчето. Ос­тавил й кочът и се прибира при мене.

Всъщност, каквото съм казал, го е изпълнил ста­ра­телно…

Ама аз се не спирам. И другата седмица пак го изп­ращам.

Пак коч си така заминава. И пак нищо специално с мо­мчето ми се не случва. Ама пропуснал съм май, че вече не пла­че детето в коша­рата. И, че не пее, оназ тъжна пес­ен за агнето… Покрай мене е минала и е влязла в него про­мяната…

А и кочовете ни свършиха, че захванах от шилетата си да му давам.

Отива, говорят си, галят животното… Целувки, ми­лув­ки, но…

Кат го награбила веднъж – дъщерята! Не само с це­лувки-милувки! Че ка­то му ха­ресало и на наш Петьо това! Иде си с пушек и вика от пъ­теката още:

– Дядо! Давай другото шиле, че да го грабам! В града искам да ида отново! На пазара! Има по-хубаво не­що от комата със си­рене! И по-добри хора от нас с тебе има в града. Грижат се за жи­вотните и ги не продават на всеки, като нас с тебе! Късмет имат нашите агънца с тях!

Ама нататък не е за разправяне!

Защо, бай Марине?

– Като не му дам ни шиле или пък агне – да яде спира. От къщи не ще да из­лиза. И работа не поглежда! Линее и ни от лег­лото рипва да става, нито ми на мен го­вори! Поболява се за нула време момчето, пред очите ми гасне. И аз не мога да удържа на таз гледка… И му отс­тъпвам…

Без животни останах! Кочове, овце, агънца – всич­ко замина!

Стадото си отиде така, без пари, по па­зарите!

Няма песен ни в къщи, ни се тя чува в полето. Няма го и Пе­търчо!

Затуй съм тук, на мег­да­ня, и гледам как водата тече от чу­чура. Ей тъй искам да ми изтече и животът! Във ва­дата! Или поне онуй каквото ми още остава от него! Че се не трая в ко­жата си аз вече! Голяма грешка направих, а и на Петърчо беля също му сто­рих голяма!

Един човек, преди да го научиш кой е, не го учи ка­къв искаш да става! Нито защо трябва нещо, дето си ти наумил си, той да го прави, както поискаш.

И къде е сега Петър, бе, бай Марине?

– Клечи на пазара!  Купува кочове, но без пари! От мъже са­мо, за мъжка милувка се дава! Жените ги много намра­зи, като разбра за из­мамата с онез двете кокони. Не ще за жена да говори, ни да я види! За стадото му е жал, казва. Мъчи се да го събира на­зад. Ма не става така!

Как тъй?

– Той сам е отплатата, старши, за търговията! Че му викаха пър­вом Петър Ма­ри­нов, когато с жени си хорту­ваше, а сега – Путьо Маринкин му е името вече.

На „другият бряг“ стъпи!

Срам е туй стра­шен за мене! Но спасение няма от туй нещо! Или поне аз го не виждам.

По тази причина баш, аз, с онази вода от чу­чура, ис­кам някъде си да изтека! Нейде в гората, под камъни и под дървета да си потъна! Да ми не стърчи срамът по мег­даните. И да се не виждам повече по зе­мята.

Безсилието ме души за гър­ло­то, Русе!

И уж ме е срам, а от детето не мога да се от­късна. Търся го, обичам го и да го спася съм на всичко готов! Ама как? И тази вина, че точно аз го тласнъх нататък, изяжда ми костите! Не мо­га изправен да се държа. И да му по­могна не мога!

От тогаз и място не мога да си намеря! А да си по­сег­на не искам. Вярващ човек съм, и е грешно това да нап­равя от слабост.

Хич да се не бях появявал в Балван аз тогава!

– Ти да се не шегуваш с мен, дядо! – викам му стре­с­нат.

– Де да беше шега бе, момче!

Дори виц да беше бездарен! Ама не е, Русе! Не е!

Никой го вече не пита, мой Петър – кой е? Щом са решили какъв е.

До гроб е то­ва! Елементарни са хората. И посредст­вено виждат не­щата. Прякор да сложат, или обида да леп­нат в лицето ти – могат. Но подкрепа да ти предложат, ко­гато си в нужда – малцина ще го направят.

Най-много с ирония да те да­рят. Или с пръст зад гър­­ба ти да сочат към тебе, презрително! Петьо, Петърчо, слънчице дя­дово! Какво с теб направих!

Пун­та Мара му викат на галено! Да го не обиждат с онуй пър­­­­вото име, дето ти казах…

Замлъкна бай Руси и глътка направи голяма от ча­шата. Ци­гара запали си. И се изкашля на дрезгаво.

И къде е изводът, бай Русе?

– Любчо, изводи много! Когато се свърне „оттатък брега“, на „другия бряг“, както му викат – до обърнатата каруца, решения и пътища мно­го явяват се…

– Но ако си не стоиш на мяс­тото и не покажеш им кой си – ще те разкостят от злоба тез хора.

Не бива затуй да ку­пу­ваш акъл от щяло и за не­щяло.

И много-много мегдан на срама да не даваш из­лиш­но, че Пунта Мара ще бъдеш за дру­гите хора тогава наистина.

Спасение няма да имаш от туй ши­кал­кавене! Пад­неш ли – ставаш по най-бързия начин. Ин­ак защо жи­вот толкоз дълъг е даден от Господа на човека? Да се изп­рави и се поправи, разбира се! Да побеждава най-труд­ното – другият в себе си.

– Няма да ти помогне срамът съвестта си в тъмното да откриеш. Срамът си е срам, съвестта си е съвест. Реката и Океана с много вода са, само видими от лодката малка.

Едното изтича, а другото с вълните бушува и разни са средствата за оцеляване, ако там плуваш.

Поетичен си станал май, Любо!

Защо не подсказа някакъв изход на този човек?

Защо да приемаме толкова лесно, че трябва да губим?

– Намерил е пътят обратно младежът. Иди, помог­ни му! Ако приеме, приеме…

– По-сложно е, Докторе!

Умълчаха се.

Някак срамно им стана на тримата.

А по някое време бай Любо подхвана пак, баш съ­щата тема.

– Тъй и нас днес се мъчат, в друго поприще да ни натикат. Други ценности ни навират в лицата. Децата ни, всъщност, други хора ги въз­питават с клипове от телефо­ните – в Интернета. За други избори им натякват в живота!

Няма днес вече ни чувство за род, ни­то мярка за съ­вест, ни представа за срам има…

Една свобо­дия в онуй общо пространство на „соци­алните мре­жи“ си шета. Едни анонимни кресльовци го не­го владеят. Не прос­ле­ди­ми от никъде идеи подхвърлят се там и върлуват! А съп­ротива на туй без­об­разие няма да видиш от никой, почти. Камо ли от онуй, дето ос­тана от на­шта Държава.

Европейс­ките цен­ности ни нат­рап­ват! А какво е Ев­ропа?

– Объркани работи, момчета! – намеси се Доктора. – Мал­ци­на днес знаят, че „европа“ е думата стара за по­соката „изток“.

Англо-саксите я използват. За тях само Евро­­па си е на из­ток и днес. Те задават посоките днеска така! На об­ратно за вси­ч­ки останали. А ние се гънем да влезем в тези обратни представи.

И ни превеждат до „другия бряг“ на живота по ули­ч­ки стра­н­ни. Съблазни ни пускат за свободи и слободии.

А вместо на изток, където Райко изгрява, гледат всички умници – „на за­пад“, където залязва и спуща се зло­то, с тъмното на нощта. За Ев­ро­пейс­ка­та общност хва­лебствия бъл­ват! Нищо, че тя сама пред очите им се раз­па­да. И тъне в ко­рупция страшна.

Объркани пътища!

Сменени посоки!

Пътеки кръстосани, пра­­­во към нищото водят ни!

Безпътица страшна е!

А хора без път е лесно да ги излъжеш! И лъжите ти да при­познаят за истини свои те, още по-лесно е! Защото не знаят кои са. И се изгубват – по „другия бряг“ на жи­во­та, за винаги…

– „Родител две“ и „родител едно“ дори са им мал­ко на анг­ло-саксите днес! Ако са в хомо-група и „родител три“ ще из­мис­лят да има, и „четири“ даже ще пръкнат от някъде! – запали се пак бай ти Любо. – Гледам в интернет – три момчета, родители на едно малко момиченце. От кой ли дом за сираци отмъкнато? А ние се радваме на оси­новители с дебели портфейли… Какво ще възпитат в това детенце ония?

– И ако им позволим да станем и ние такива „ро­дители“, с нови закони и хитри конвенции – децата ни всъщ­ност „пет за четири“ ще са, в този нов свят, дето иде сре­­щу ни, от фалшивия „запад“!

Пунта Мара ще станат, на галено казано!

А ние, на бай ти Марин внучето ще надминем, по срам! Прав ли съм, Докторе?

– Така е! Уви! Пунта Мара! Но да те питам бай Русе, ти не отиде ли тогаз Петърчо да намериш?

– Не същият ден, по-сетне отидох, Докторе. Вяро е, че го потърсих. Макар да знаех, какво там ще видя. Аз за цялата служба в Балван, от сиропиталището нормален мла­­­деж, по-късно, не съм срещал да е излязъл.

Момичетата – проститутки по пътищата. Момче­тата – хайдуци, крадци и разбойници.

Не става да те захвърли мама на държавата, а дър­жа­вата на възпитателя… Той вечер да си обуе пижа­мата и да си спи, рано-рано в служебната стая. Стажът да му тече и запла­тата да си извади из под възглавницата, в края на месеца, без проблеми… А с децата всичко да е наред след това? Нищо така се не получава! Добре тъй не става за тях!

– Няма ли грижа и ред, бай Русе? Нали уж са домо­ве за служебна родителска грижа?

– От къде? В спалните на децата – контрол ника­къв няма! Моми­четата на единия етаж, момчетата – на другия. Туй добре. Заключват ги уж. Ама се почват едни спускания с чаршафи или с въжета. Прозорците се отварят и решетки се свалят, всяка вечер… И това дори толкова страшно не е.

Страшно става, като се сборят за тарторство.

Тогаз най-отчаяните идат начело. Хем са готови на всичко, хем нямат задръжки за нищо. Зверове са, нищо че на деца от далече приличат.

Първо им вземат страха, на по-малките или на сла­бите. После ги малтретират физически. А идат и поло­вите из­вращения по реда си. И с момичета, но и с момченцата.

Кога става това?

– Знам, че към седем-осем годишни са първите жер­т­ви на подобно насилие. И няма ни как, ни на кого, да се оплачат пострадалите. Страхът ги възпира.

Търпят, търпят, пък се пречупят и свикнат. А пред всичките туй става. Групово и повсеместно. И сетне нор­мално ще стане, ще приемат всичко това за норма в живо­та си.

– И къде е държавата? Педагозите, също, къде са?

– Възпи­та­телят сутрин си тръгва. Иде другият, да се наспи и нахрани служебно. А тарторите вилнеят без кон­трол по нощите… И страх ги смразява децата, от мънички! А като сложиш, че не живеят самички те в селото, че дос­татъчно изроди има, дето нагоните си не управляват – страшна е, Докторе, за разправяне!

И какво, че от немай къде, някого ще осъдим за из­насилване на непълнолетни или на малолетни деца?

Един сме хванали – сто са преми­нали през огра­дата, ненаказани!

И съм сигурен, че онова момченце, с малките чер­ни очички и със сополките върху филията, е видяло това. Че и жертва е станало, най-вероятно, на по-големи деца. Таяло е и е пом­нело всичко, щото тоз ужас е изпълнил праз­­нотата в сърцето му, дето мама и тати са му от­во­ри­ли, със смъртта си.

– А дядо Марин, за тези събития, няма ни най-мал­ка вина. Че и представа си няма от къде е измъкнал вну­че­то си, човекът. Но и да му помогне, не е имал въз­мож­ност. Поколенията са много различни. И е естествено да се не разбират тъй лесно. Камо ли да си говорят на те­мата. – бай Любо подхвърли.

– Че ме пита, една моя приятелка от Швейцария, Биляна Амманн, която в аванс ги чете нашите подслушани разговори, не мо­же ли Пе­търчо да го спасим? Не бивало да се оставя разказът без оптимизъм…

Дори ме насилва да си измислям подобно щастли­во развитие…

– То бива, ако за филм си говорим. Но истината си беше такава. Грозна и отвратителна, Докторе…

Купуваше си кочовете Петърчо, с мъжките ласки. Първом уж стадото си да върне. Но като взе да изкарва го­леми пари от това, с мъжките ласки се захвана изцяло.

Забрави и стадо и дядо.

Такъв го намерих след няколко си години, най-слу­чай­но.

– Как тъй случайно, не беше ли по троянско нейде мом­чето?

– Изобщо! За няколко дни си беше дошъл до Троян, доку­мен­­тите да си оправя. Кола беше си купил, луксозна.

Та, ходил в казармата. В София бил трудовак.

Там го разкрили и го харесали баш големци. И го ви­кали да му се радват… Той на никого не отказал. Дори много напред с мате­риала че бил, им показал веднага.

Издокарал се подобаващо, леко-полеко. Изнена­дал ги повече от прият­но, перверзно де… И като се отър­кал в пари и в охолство, сред софийския хай-лайф – спи­ране няма за него! Светът отеснял му!

Дядо се дави във вадата плитка, на село, а Петьо е опънал платната с най-попътния вятър на София. Дъл­боки води гази на скорост, в политиката взе да се вихри…

Кой бе, ще ни кажеш ли? Кой е, бай Русе?

– Кой ли не, господа! Кой ли не!

Как кой – Пунта Ма­ра, разбира се! И от него закони си чакайте за морал, и за съвест! От Пунта Мара – попара!

Излязоха вкупом да пушат.

Февруари си развяваше снега по тревичката пред „Име­нието“, а белотата му превземаше, полека-лека зе­ле­­ната й покривка.

Като в онзи безсмъртен разказ на дядо Вазов – „Иде ли?“ – тримата се оглеждаха в сумрака и чакаха от някъде да се появи надеждата, докато се разговориха за политика.

Чакаха, чакаха…

– Пази Боже името му пак да е Пунта Мара! – спо­де­ли страховете на тримата за резултата от предстоящите избори Любо Бояджиев.

– Сакън, Любчо! – скастри го бай Руси. -Тоз отдавна е дошло време – да си върви! А ние – да влизаме.

Няма кой друг в това време да дойде.

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ…