За пръв път ще публикувам откъс от своя „Здравен дневник“, днешния запис. Един ден може да стане и на книга.

„12 март

Срещам я за трети или четвърти път по Витошките пътеки. И винаги ме пита едно и също: „Не се страхувате от кучета, нали?“ Край нея са винаги двете кучета, от които едното се скъсва да ме лае винаги, когато минавам по пътека „Димана“. И аз й отговарям едно и също: „Не, не се страхувам!“ Този път се спряхме един до друг. Слабичка, усмихната, може би 60 годишна жена. Двете кучета се появиха и се втурнаха към мен. Заковах се на място, бях спокоен, защото стопанката е тук. А от вчера ми държеше бая страх – едно самὀ куче се нахвърли върху мен близо до „Заспалата партизанка“, доста враждебно, и се чудех как да го прогоня. То ме прогони – толкова бързо слязох по павираната пътека, която тръгва в дясно от ресторант „Бор“, че чак се учудих на моята пъргавина и младост.

Кучетата явно разбраха, че не се страхувам и рязко се спряха пред мен на метър. После загубиха интерес към особата ми.

– Кажете ми, ако ме нападне куче, какво трябва да правя? – попитах.

– Първо, никога не му обръщайте гръб. Това то го разчита като слабост, като бягство. И не се страхувайте! Ако се страхувате, вероятността да Ви се нахвърли е много по-голяма!

– Те усещат страха, така ли?

– Да, при страх надбъбречните жлези започват да отделят хормони, кучето ги улавя по някакъв начин…

Разприказвахме се за планината, за обилния красив мартенски сняг, за кислорода, за здравето и разбира се, за пандемията.

– Ето тук, това е моята клиника! – жената се усмихна широко и направи два големи кръга с двете си ръце. – Тия маски… Вече попадам на няколко случая на бактериална пневмония. Да носиш маска няколко минути, да, но ако я носиш няколко часа – обратно вдишваш бактериите, които си издишал. Като минат определен праг, можеш да се разболееш. Понякога бактериалната пневмония е по-опасна от инфекциозната…

След като разменихме по няколко изречения за маските и за пандемията, жената взе да разказва за себе си:

– Преди 30 години ми поставиха диагнозата „Множествена склероза“. Казаха ми, че постепенно ще се обездвижа. Реших да предотвратя това на всяка цена! На всяка! Предпочитам „ужасен край, отколкото ужас без край“… Захвърлих лекарствата и промених всичко – хранене, движение, мислене. Започнах да се занимавам с лечебно гладуване, с хомеопатия. И да знаете, начинът на мислене и чувстване на света може да се окаже по отровно от лошата храна. От 30 години един аспирин не съм взела. Няма нелечими болести, има нелечими хора…“