АНАЛИЗИ > СТАТИИ
„Три морета” – „инициатива, която укрепва трансатлантическия алианс, отблъсква конкурентите – Китай и Русия и защитава икономическите и геополитическите интереси на САЩ”

Вихра Павлова - 11 юни 2021

Това опредение на въпросната „инициатива” е дадено от Даниел Кочис – старши политически анализатор по европейските въпроси в Центъра за свобода „Маргарет Тачър“ на Института за национална сигурност и външна политика към Фондация „Наследство“ (Heritage Foundation).

На конференцията „Инициативата „Три морета“ – между геополитическата конфронтация и прагматичния реализъм“, която се проведе на 10 юни 2021 г, президентът Румен Радев заяви, че „Три морета“ не е нито съюз, нито е военен, нито е срещу Русия.”

Даниел Кочис обаче твърди, че „Инициативата „Три морета” помага на САЩ да изградят силни трансатлантически бизнес, енергетически и геополитически връзки с Централна и Източна Европа, като в същото време уравновесява (по-нататък „възпрепятства/възпира”) усилията на Китай и Русия за проникване в региона.  Трите стълба на проектите са насочени към областите, където регионът е най-уязвим (цифровата и транспортна) от Китай и енергийната (от Русия).

Както писах през 2018 г. „цел минимум на тази инициатива е да блокира „Северен поток 2“, използвайки амбициите на Полша за лидерство в региона и превръщането й в газов хъб за ЕС чрез внос на шистов газ от САЩ. Цел максимум е да възпрепятства развитието на китайската инициатива за сътрудничеството със страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) във формата G16+1 (вече 17 с Гърция). Всеки член на Три морета с изключение на Австрия, също е член на 17 + 1. (Вж „Transatlantic „Three Seas“ Initiative – Сentral and eastern Europe between Washington and Beijing“ (стр. 57-66).

В текста цирирах Робърт Каплан (сътрудник на Пентагона и главен геополитически анализатор в Стратфор), който признава през 2014 г.: „Срещите на високо равнище между държавите от Интермариума (историчестката основа на „Три морета“, която е полска) се засилиха, тъй като Пентагонът и Държавният департамент действат като координационни центрове между военните части на тези страни, разузнавателните служби и дипломатическия корпус. По-силната подкрепа на САЩ за ЦИЕ трябва да бъде съчетана с по-силни двустранни връзки между самите държави – да не говорим за увеличените разходи за отбрана в региона.“

Тук няма да навлизам в подробности относно историческата основа на „Трите морета”. Само ще посоча, че идеята на полският лидер Йозеф Пилсудски (между двете световни войни) за съюз на държави от Черно море до Балтийско в противовес на Германия и Русия, позната като „Intermarium“ (на полски Miedzymorze), не се различава съществено от тази на Халфорд Макиндер от 1919 г.[1] Същността е една и съща:

„Who rules East Europe commands the Heartland;  Who rules the Heartland commands the World-Island; Who rules the World-Island commands the World.“[2] (Който управлява Източна Европа, командва Хартленда; Който управлява Хартленда, командва Световния остров; Който управлява Световния Остров, командва Света”).

Затова тази на пръв поглед икономическа и инфраструктурна рамка за сътрудничество следва да се раглежда в широк – именно геополитически контекст (какъвто очевидно се избягва).

В 21 век амбициите за управление и контрол на Световния остров (Евразия и Африка заедно) от която и да е голяма сила са несериозни… Но заявлението на Дж. Фридман към 2010 г., че „САЩ нямат интерес от мир в Евразия“ остава валидно.

Според доклад на корпорация РАНД от 2019 г., „задачата на дългосрочната глобална стратегия на САЩ до 2040 г. е създаването на общо западно пространство, обхващащо Канада, Мексико, Япония, Южна Корея, Тайван, Австралия, Нова Зеландия и Европейския съюз. Заедно с Америка то ще представлява 53% от световния БВП, 55% от износа и 54% от общия световен внос на стоки и услуги. И ще осигури на САЩ безспорно технологичното лидерство.”

Австралия, Япония, Република Корея и Нова Зеландия обаче, заедно с Китай са партньори на 10-те страни от АСЕАН и на 15.11.2020 г., всички те подписаха Регионалното всеобхватно икономическо партньорство (RCEP), ориентирано към развиващите се страни и изключващо механизмите за разрешаване на спорове между инвеститори и държавите, даващи предимство на частните корпорации. Вярно е, че през април 2021 г. отношенията между Китай и Австралия драстично се изостриха[3], затова пък външният министърът на Нова Зеландия обяви, че няма да позволи да се диктува на страната й как да изгражда отношенията си с Китай и дори напусна разузнавателния алианс, познат като „Пет очи”. Нова Зеландия сключи съразумение за свободна търговия с Китай още 2018 г. (ако не бъркам годината).

Проблемът е, че САЩ губят съюзници и влияние във всички региони, дори в „задния си двор” – Латинска Америка, докато Русия възстнановява позициите си във всички тях. А Китай според същия доклад на РАНД към 2040 г., ще се превърне в централен (или ключов) икономически партньор за поне 70 държави, покриващи 66% от населението и 34% от световния БВП, което „ще отвори възможности за Пекин да упражнява политическо влияние върху водещите страни, включително по въпроси на конфронтация със САЩ.”

Ето защо натискът е толкова силен именно в Източна Европа.

Даниел Кочис представя подробно заинтересованите страни от този „трансатлантически проект , който ще се финансира от страните-участнички, но не споменава, че идеята за него не се ражда във Варшава, а идва от геополитическите стратези на Атлантическия съвет – основният мозъчен тръст, който прокарва политиката на НАТО. Хората в него са главните защитници на глобалния капитал. Финансира се от най-мощните финансови, оръжейни, петролни, медийни и софтуеърни корпорации, от военновъздушните сили на САЩ, Корпуса на морската пехота, Държавния департамент, Пентагона, Департамента по енергетиката, фондация Клинтън, Обединените арабски емирства, Бахрейн…

През април 2017 г. Атлантическият съвет организира конференция в Истанбул, на тема: „Да направим Инициативата Три морета приоритет на администрацията на Тръмп”. Генерал Дж. Л. Джоунс, президент на Центъра за международна сигурност на Атлантическия съвет и бивш съветник по сигурността на Б. Обама заяви: „Това е един истински трансатлантически проект с огромни геополитически, геостратегически и геоикономически последици, който цели „да отстрани силната ръка на Кремъл от европейския енергиен сектор”.

Кочис посочва: „подкрепата на администрацията на Тръмп беше безценна за подпомагането на зараждащата се инициатива. Новата администрация на Байдън трябва да я продължи…”

И ще я продължи. Защото споменатите корпорации се нуждаят от пазари, на които ТЕ да определят правилата, а навсякъде другаде това става все по-трудно.

Когато си на синджира на Атлантическия съвет да вземеш „своите най-добри, самостоятелни решения”, както твърди г-жа  Поптодорова, е меко казано наивно…  Зад „икономическата интеграция” в този проект  стоят сериозни военно-политически и стратегически цели. И авторите му не крият това!

 

[1] „Between the Baltic and the Mediterranean you have these seven non-German peoples, each on the scale of a European state of the second rank – the Poles, the Bohemians (Czechs and Slovaks), the Hungarians (Magyars), the South Slavs (Serbians, Croatians, and Slovenes), the Rumanians, the Bulgarians, and the Greeks (…) First we have the Poles….“ (Mackinder, H., Democratic Ideals and Reality. A Study in the Politics of Reconstruction, National Defense University Press. 1996, p. 112)

[2]  Ibidem, p. 106

[3] През април 2021 г. правителството на Скот Морисън обяви, че е отменило споразумението, сключено от австралийския щат Виктория с КНР, заявявайки, че не съответства на външнополитическите интереси на Австралия. В отговор Пекин прекрати споразумението за стратегически икономически диалог с Австралия.

Вихра Павлова е асистент, д-р по философия в Института за изследване на обществата и знанието (ИИОЗ) на БАН. Занимава се с геополитика и геополитическо прогнозиране.