АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Пророкът от нашето село

27 юли 2021

Преди няколко месеца издателство „Захарий Стоянов“ преиздаде книга със статии на Бенжамен Варон, озаглавена „Горящите пътеки към бъдещето“.

Връщайки се към мисълта, болките и морала на моя приятел Бенжи, който можеше да ми бъде баща, изпитах невероятна носталгия към едно минало политическо време и в частност към БСП. Не към днешната БСП обаче, а към онази, от 90-те години. Тя е БСП, която младите не познават, а и трудно могат да си представят.

Едно огромно семейство, което денонощно, понякога в прекия смисъл на думата, трескаво анализираше миналото,  спореше до  полуда за ценности, със сърце и разум търсеше пътеки към бъдещето.

В този врящ котел Бенжамен Варон поставяше въпроси и предполагаше отговори, от чиято дълбочина на човек му се завиваше свят. Бенжамен беше Пророк, стъпил върху горяща пътека към бъдещето. Какво бъдеще? Каква пътека? Защо горяща?

Предлагам на читателите мой материал, посветен на Бенжамен Варон, писан преди 23 години, озаглавен „Пророкът от нашето село“, за който абсолютно нескромно ще кажа, че днес е по-актуален отколкото беше през 1999 г.

ПРОРОКЪТ ОТ НАШЕТО СЕЛО

През 1960 г. седем комунисти – демократи, придобили по-късно известност като „групата на Куфарджиев“, пишат писмо до ЦК на БКП, в което критикуват недъзите на системата. Авторът на текста е Бенжамен Варон – по онова време доцент, к. и. н., ръководител на Катедрата по политическа икономия във ВФСИ. Това писмо променя живота на седмината. Отнемат им звания и титли, изключват ги от партията държава и ги интернират. Белязват ги, както са мислили тогава, за цял живот.

С това писмо започва излязлата неотдавна книга на Варон „Пътеки“. Отправната точка в нея е времето, когато и официалната пропаганда, и десетки милиони хора са вярвали, че до рая на обществото – комунизма, остават няколко десетилетия. Бъдещето, към което ни тласка, пък е време, в което ще започне качествено нова борба за една справедлива цивилизация. В сборника днешната действителност има второстепенно, помощно значение. Тя свързва два идеала. Тя е мост, пътека. Може би такъв един горящ мост, какъвто го виждаме на корицата.[1]

Много рядко един сборник от статии тласка толкова силно човек да си задава въпроси за автора. Смел ли е бил навремето Варон, като се е опитал да коригира една добре смазана и безкомпромисна машина? Или е бил наивник? Ако се е досещал за последиците от своя своеобразен и на пръв поглед кротък бунт, каква цел си е поставял? Да се освободи от напрежението на едно свое вътрешно морално и интелектуално противоречие или да закове за през годините едно свидетелство за своята прозорливост? Ако наивно е вярвал, че „другарите“ ще се вдъхновят от неговата загриженост за съдбата на социализма, защо по-късно, когато няма начин да не е прозрял заблудата си, не е направил компромис? Компромис в името на една съдържателна, полезна и отговаряща на неговите идеали преподавателска и научна дейност? Защото дори да стояха с десетилетия заключени в чекмеджето, днес неговите изследвания щяха да имат голяма интелектуална, историческа и морална стойност.

Защо след 10.ХІ.1989 г., когато е знаел своето място в ранг­листата на дисидентите, не потърси реванш за съсипаните си години, за провалената си научна кариера, за униженията, на които е било подложено семейството му? Защо не се върна като някои други да реформира БСП, да я поучава, дори да я ръководи? За това щеше да има не­оспоримо морално право, а както става ясно от неговите статии – и интелектуално превъзходство над мнозина, обявили се за реформатори, назидатели и пророци на БСП. Варон сякаш живее с вечността. Това, което се случва, като че ли е много преходно, за да го предизвика докрай. В „Пътеки“ са представени малко на брой, но глобални идеи, които имат претенции да формират мироглед. Нещо повече, те претендират да формират поведение. Битката отново е с лявата политическа действителност. Последната или изцяло приема социалдемокрацията, или тотално я отхвърля като компромисна и нагаждаческа. Според трета позиция между социализъм и социалдемокрация всъщност няма съществена разлика. В документите на Социнтерна такава разлика не се прави. В програмните документи на утвърдените западни социалдемократически партии – също.

Варон не споделя нито една от споменатите нагласи. Той казва така: социалдемокрацията не е права, когато не вижда бъдеща социална реалност вън от рамките на капитализма. Такава реалност е възможна. От друга страна обаче, днес не е възможно друго ляво поведение освен социалдемократическото. Това поведение е „исторически допустимият предел на лявото поведение“. Вън от този предел поведението или не е ляво, или не е съобразено с днешните възможности да се променя светът по един стабилен начин. Оттук произтича, че социалдемократическо и социалистическо се различават, но по отношение на далечните цели. От гледна точка на днешните реалности такава разлика не би трябвало да има. Ето отговора на въпроса, който вече 10 години тормози БСП:

„Каква партия сме – социалистическа или социалдемократическа?“. Отговор – прост и ясен. Отговор, който не доминира, дори не е посят в съзнанието на привържениците на БСП.

А какъв всъщност е този исторически допустим предел на ляво поведение? Според Варон това е политиката на „малки полезни стъпки“. На борба за решаване на един или друг конкретен проблем в рамките на съществуващите възможности.

Не мисля, че поведението на левите сили в момента е такова. Битки за постигане на малки полезни стъпки съществуват, но те са сами за себе си, не се превръщат в мислене на партиите, не ги зареждат с енергия, не им дават перспективите на утрешното поведение. Животът на тези стъпки не е толкова дълъг, че да формира обществено мнение, да плени мисленето и въображението на бедните хора, които сигурно са 90 на сто от народа.

Това не е критика към партийни ръководства или парламентарни групи. Ръководствата и групите са такива, как­вито ги формират партиите. Борбите са такива, каквито всъщност ги поръчват партиите. А в нашите партийни среди много рядко се чуват обсъждания, да речем на трудовото законодателство, на пенсионното дело, на данъчното право и пр., от които да изкристализират левите действия. Нашите среди най-много се вдъхновяват от общата критика на дясното управление, от острите квалификации, които му лепваме, от историческите ретроспекции и от прочее неща, непозволяващи на тези малки полезни стъпки да придобият значимостта, която Варон им отдава. Според автора капитализмът е нелегитимен и криминален дори от гледна точка на собствената си правна система. В задочен спор с класиците Варон аргументира тезата, че работната сила не може да бъде нито продавана, нито отдавана под наем. Това произтича от нейната специфика, от нейната фактическа неотделимост от притежателя ѝ. Твърдението, че работникът продава своята работна сила и получава средства срещу нейната стойност, според автора замъглява една съвременна форма на робство, фино, прикрито, но робство. Б. Варон ни казва, че единствената цивилизована, правно издържана и некриминална форма на взаимоотношения между капитала и труда е договорът за съвместна дейност. Тогава наемниците като собственици на един от основните производствени фактори би трябвало да получат не просто заплата, а да бъдат и собственици на част от брутния вътрешен продукт. По силата на една равнопоставеност между различни собственици на производствени фактори.

Радикалността на идеята на Б. Варон, съчетана с яснотата и простотата на аргументацията, прави идеята изключително впечатляваща, за да не кажа голямата, притесняваща и сконфузваща дума „откривателска“. Впрочем защо притесняваща и сконфузваща? Защото никой не е настроен да вижда близо до себе си, до своето рамо, на своята маса, интелектуална изключителност. Освен ако тя не е призната, благословена, а защо не и натрапена отвън на домашното обществено мнение.

Сещам се за норвежеца Йохан Ваалер, който през 1900 г. открил кламера. Просто и банално нещо, без което днес нито една канцелария не може. Просто и банално, но преди 1900 г. кламерът не е съществувал. Въображението ми рисува картина, в която близките на Ваалер разглеждат сгънатата на три тел и се чудят каква е тази измишльотина. Защото никой не е пророк в своето село.

Далеч съм от мисълта да правя елементарни аналогии между идеите на Варон и открития, признати от света. Длъжен съм обаче да споделя непоколебимото си усещане за нещо значително. А това усещане не се появява на празна поляна. Водил съм редица разговори с дейци на лявото движение от Италия, Испания, Франция, Белгия. Те твърдят, че обществото трябва да бъде реформирано бавно и търпеливо в рамките на установените базисни отношения. Дори когато използват понятието „отвъд капитализма“, имат предвид конкретната форма на капитализма, който наблюдават. Тези, които говорят за трети път, не предлагат никакъв трети път. По-скоро с лява фразеология подкрепят либерализма. Комунистите казват, че се борят за цивилизационното преодоляване на капитализма, но или не могат да обяснят какво точно означава това, или предлагат вече пробвани и провалили се модели.

Варон предлага алтернатива. Тя се състои в осъзнаването от наемния труд на неговата действителна стойност, на негови нови и правно защитими претенции. Как ще стане това? Авторът не обяснява, но ако той е прав, предстои едно ново начало на просветителство, на сеитба на идеи, на изграждане на ценности, които постепенно и вероятно мъчително ще откриват своите организационни, правни и други практически въплъщения.

Изкушавам се обаче да не се съглася с тезата на Б. Варон, че през 1994 г. не трябваше да се ориентираме към изпълнителната власт, а към силна парламентарна програма.

Ако е възможна силна лява парламентарна дейност, не е логично да е обречено силно управление на левицата. Ако първата е възможна, а второто е обречено, в какъв смисъл лявата парламентарна дейност може да бъде силна? Не вярвам анализатор от ранга на Б. Варон да замества определенията „ефектна“, „харесваща се“, „галеща лявото ухо“, популистка“ с определението „силна“. За да бъде „силна“, нейните практически следствия трябва да бъдат възможни. Ако са възможни, силната лява парламентарна дейност трябва да допуска своя адекватна силна изпълнителна власт. Може би Варон е убеден, че силната лява парламентарна дейност ще се прицелва в детайли на обществения ни живот, но няма да закача съществените процеси. Вероятно защото тези процеси по принуда са десни. Но г-н Варон, нали допустимият предел на лявото поведение днес се състои в „малките и полезни стъпки“? Могат ли те да бъдат постигнати само чрез опозиционен натиск? Без участие в парламентарно мнозинство тези стъпки ще видят ли бял свят в „Държавен вестник“?

Левицата трябва да се стреми към изпълнителната власт именно в името на своето виждане за обществена еволюция. Разбира се, след като се освободи от илюзиите, че са възможни някакви леви скокове на благоденствието. А що се отнася до действия, смятани по определение за десни – приватизация, ликвидация и прочее, сигурно е, че има повече от един начин за тяхната реализация. Тези начини няма да бъдат „леви“ или „десни“ в класическия смисъл на понятията. Днес класическите понятия ни вършат много малко работа. Но в името на своите малки и полезни стъпки и в името на един национално по-отговорен преход, левицата трябва да се стреми към властта. Това заключение подхожда повече на реформаторския, еволюционен, изпълнен с търпение дух на Б. Варон.

Друг е въпросът, че от психологическа, а не от логическа гледна точка за Варон е нормално да предложи търпеливо чакане. Без да познавам в детайли неговия живот, струва ми се, че той е наниз от търпеливо чакане. Когато се е борил против фашизма, той е чакал победата на един хуманистичен идеал. По-късно, когато е започнал борба за един по-рационален, по-перспективен социализъм, е чакал с десетилетия. Такова чакане е много особено. То няма нищо общо със скръстените ръце, запушената уста или ленивия мозък. Това е чакане на личност, която осъзнава страхотната сила на своя противник. Това е чакане на Давид, който знае, че за изработването на прашката, с която ще победи Голиат, е нужно много, много време. Великото на това чакане е в личния риск, в смелостта да си подлага главата на дръвника. От социално по своята същност то се придвижва не просто към респектиращи морални стойности. То се придвижва към естетически стойности. Днес мисълта на Варон отново влиза в противоречие с доминиращите нагласи, анализи и поведение. И той е готов отново да чака.

[1] Корицата на първото издание беше оформена с една горяща пътека.