АНАЛИЗИ > СТАТИИ
НЕОЛИБЕРАЛНАТА  ИДЕОЛОГИЧЕСКА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА ТОВА КАКВО СТАНА В БЪЛГАРИЯ СЛЕД 1989 Г.

Васил Проданов - 03 август 2021

Водещата и шестваща по телевизионните екрани у нас интерпретация на тридесет и две годишния период след 1989 г., наложила се като нещо, което е представяно като истинското, научно, неидеологическо мислене за реалното историческо развитие е либералната в нейната неолиберална версия. След овладяване на медиите от новите геополитически и политически елити се налага съзнание с този тип интерпретация, представящо своето мислене като научно и неидеологическо, за разлика от предходното.

За да се превърне то в хегемонно, в господстващо съзнание важна е ролята като водещ пропаганден и идеологически инструмент на стотиците неправителствени организации, финансирани от представители на глобалния капитал или водещите капиталистически държави, създадени у нас веднага след 1989 г. Общо те са получили над 2 милиарда лева за 30 години, което е много повече отколкото отделите „Пропаганда и агитация“ на БКП за 45 години преди това. Работещите в „Пропаганда и агитация“ на БКП бяха заменени с „експертите на прехода“ към неолиберален капитализъм.  Техен основен прийом бе да представят своите виждания като неутрална технология, като общовалидно за всеки и всички мислене.

Те, заедно с новопоявилите се сред хуманитарната интелигенция у нас след 1989 г. либерални идеолози обясняваха как станалото след 1944 г. и появилата се обществена система след това били „отклонение от историята“, „утопия“, „тоталитаризъм“. Тези интерпретации в много отношения съвпаднаха с модните тогава идеи, родени от статията и след това книгата на Франсис Фукуяма за „края на историята“, според които човечеството е стигнало до най-висшето си историческо развитие и по-добро не може да се измисли. Те пронизваха в началото в една или друга степен мисленето на всички политически сили.

Идеологическият дискурс на доминиращото неолиберално мислене у нас е, че на 9 септември е извършен „преврат“, не „революция“ и че това, което е съществувало до 1989 г. е „режим“, а не социално-икономическа система,  „комунизъм“, равен на „тоталитаризъм“, който е равен на фашизъм. Това се повтаря вече 32 години от негови представители, включително и от неолиберално дрогираните водещи телевизионните предавания по основните телевизионни канали у нас. От една страна, съществуващото състояние до 1989 г. се нарича „комунизъм“, макар че никой не го е наричал преди това така, а от друга страна той се приравнява с термина „тоталитаризъм“, който във водещата западна сериозна политологическа литература е отхвърлен като остатък от студената война. В най-авторитетната политологическа енциклопедия в западния свят “Блеукел – енциклопедия на политическата мисъл” от 1991 г., в която се прави цялостен анализ на дискусиите за тоталитаризма от последните десетилетия, се стига до следната рекапитулация, която ще цитирам по-цялостно, защото разкрива концептуалната празнота и либерална идеологическа манипулативност на това понятие:

Конфузната история на идеята за тоталитаризма, както се вижда, показва, че това не е просто спорно понятие като “свобода” или “демокрация”, нито ценностно натоварена нормативна идея като всички значими политически идеи, а е термин, чиито първични значения и употреба са изключително идеологически. Бивайки използван, за да опише такива коренно различни режими като тези на нацистка Германия, Сталинова Русия, Платоновата република, Династията Чин, фашистка Италия, Сандинистка Никарагуа, Индия по време на династията Мориу, Римската империя при Диоклетиан, Женева при Калвин, Япония при Мейджи, Древна Спарта и САЩ не само в 60-те години на ХХ век, този термин както изглежда не притежава някакво социално научно значение. Той остава обаче ключ за характера на идеологията на Студената война и така за социологията на следвоенната епоха.[1]

Когато става дума за посока на извършваната в обществото трансформация след 1989 г. либералната интерпретация представя тази посока като „преход към демокрацията“, което е допълнителна манипулация. Манипулация е защото от античността до днес теоретически и практически са съществували множество видове демокрация и това, което се има предвид в хегемонното идеологическо съзнание всъщност е либералната демокрация, т.е. демокрация опираща се на частната собственост, т.е. буржоазна или капиталистическа демокрация. Това не се казва обаче, а се говори просто за „преход към демокрация“ или „преход от тоталитаризъм към демокрация“, която се вижда като светлото либерално бъдеще, което ще реши всички проблеми, които досега не са били решени в българското общество. Всъщност либералният дискурс за „демокрацията“ е превърната форма за прикриване на реалното движение към глобализиран неолиберален капитализъм и извличане на ресурси за десетки милиарди долари във формата на финансов, човешки и материален капитал от България и Източна Европа.

Либералната интерпретация за станалото като „преход от тоталитаризъм към демокрация“ е основната идеологическа обосновка на рестврацията на капитализма в България. Проблемът е, че три десетилетия след 1989 г. либералните мантри за „времето е наше“ се провалиха, либералната демокрация по света днес почти навсякъде е в криза и отстъпление и сега срещаме три основни типа реакция на въпроса защо не са се реализирали техните обещания. Една част от предходните „демократи“ отчитат грешката и осъзнават, че не са били прави. Друга част правят поредното нагаждане към ситуцията – както по-рано от нагаждачи към социализма най-лесно им е било да се нагодят към новата геополитическа ситуация и да станат либерали и антикомунисти, сега започват да се пребоядисват и да се представят за консерватори. И една трета част, най-неинтелигентната три десетилетия след 1989 г., т.е. изминали са вече две трети от времето на съществуване на държавния социализъм от съветски тип продължават да говорят, че ако обещанията им не са се реализирали, то „комунизмът е виновен“, „комунистите са виновни“, „държавна сигурност“  е виновна, „виновен е българинът“, който бил така „изграден при комунизма“.

Известно е, че в началото на съществуване на предишната система, възникнала след 1944 г., е популярна тезата, че проблемите, които съществуват имат като причина „отживелиците от капитализма“ и „изоставането на общественото съзнание от общественото битие“. Тя обаче е популярна около 20 години, след което се появява книгата на младия научен работник Стоян Михайлов за отрицателните явления при социализма, в която той показва, че проблемите не са от неизживяно наследство, а родени от самата система. Неговите идеи се приемат и става официална позиция. Сега обаче 32 години след края на „реалния социализъм“ либералите и антикомунистите ни обясняват, че виновен за провала е техният класов враг – „комунистите“ и остатъците от „комунизма“. Това, че държат под контрола водещите телевизии и могат да пренаписват учебниците по история им дава възможност техните неолиберални интерпретации да се чуват особено силно, като през последната година в контекста на новите геополитически битки по тях неолибералният и компрадорски политически контрол стана по-силен от всякога преди това. В момента водещите телевизионни канали и вестници, заедно с финансираните отвън представители на неправителствени организации и пренаписаните учебници по история и обществени науки в училищата са основните идеологически апарати за разпространение на превърнатите форми на неолиберално съзнание, с което се манипулират милиони българи.

Либералната интерпретация стана неолиберална  постепенно, приемайки не само модела на неолибералния капитализъм, но и неговите ценности, в които възходът на социално-икономическото неравенство се прикрива зад така нар. европейски цености, сред които са мултикултурализмът, подкрепа за джендър образованието и сексуално различните, противопоставяне на така нар. „език на омразата“, замяна на предходния колективизъм с пропаганда на егоизма от страна на последователите на Айн Ранд и други неолиберални идеолози, прикриване на нарастващото етническо неравенство зад дискурсна смяна на думата „циганин“ с „ром“ и пр.

 

[1] Totalitarianism, In: The Blackwell Еncyclopedia of Political Thought, Ed. By D. Miller, Oxford-Cambridge, 1991, pp. 524-526.

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в УНСС. Автор на 21 книги и стотици научни публикации в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни. Директор на Тракийския научен институт. За контакт: vprodanov@hotmail.com