МАКЕДОНИЯ – СЪДБА ЗА ДВАМА БЪЛГАРСКИ ФИЛОСОФИ

МАКЕДОНИЯ – СЪДБА ЗА ДВАМА БЪЛГАРСКИ ФИЛОСОФИ
(Иван Георгов – 1862–1936,
Димитър Гюзелев – 1902–1945)

Днес има сякаш някакво смислово изтъняване на връзката между „Македония“ и „българското“ и затова заглавие „Македония – съдба на двама български философи“ изглежда някак си странно. Но това е видимост от историческа гледна точка и затова настоящата антология е насочено към двама български философи, които творят и живеят във време, когато българското самосъзнание на македонското население е в своя апогей. Може да се запитаме – какво означава български философ? Обикновено се мисли, че това означава човек, който е роден в България, говори и пише на български и се занимава с философия. Но ако се вгледаме по-дълбоко, най-често ще се окаже, че това не е вярно, защото много често заниманията с философия няма нищо „българско“! Какво „българско“ има например в изследване идеите, да кажем, на Ричард Рорти – американски философ – анализираме неговите идеи, причисляваме ги към едно или друго философско направление, сравняваме го с други мислители от миналото или съвременността, но, когато се запитаме, къде е българското, не можем да се намери отговор, а може само да кажем, че тези анализи се осъществяват от българин. Така е и и със заниманията с теоретични проблеми от епистемологията, онтологията, етиката, естетиката и т.н., т.е. с целият хоризонт от философска проблематика. Следователно отговорът трябва да се търси в друга посока и тя е, че човекът, които се занимава с философия е български философ, когато насочва своето философско внимание, своята философска рефлексия към анализа на проблеми, свързани с България, с нейната историческа съдба, култура, настояще, минало и бъдеще. Иван Георгов и Димитър Гюзелев са примери за такива философи, те са в пълния смисъл на думата са „български философи“. Повечето от старите философи също трябва да ги причислим към тази категория. Наред 8 със стандартните си професионални философски занимания (лекции, конференции и др.), те активно провеждат и изследвания на страни от българската философска история или други проблеми, които задължително са свързани с България.

Защо творчеството на Иван Георгов и на Димитър Гюзелев, свързано с Македония, е забравено?

Първият отговор е, че то носи белезите на времето, в което е сътворено и поради това вече не е актуално. Това е обаче само формално вярно, защото не може да е овехтяло нещо, което се отнася до съдбовни проблеми за всеки човек – историческата перспектива, идентичност, свобода, саможертва и др. Както творчеството, така и животът на двамата български философи има фундаментално значение днес, защото пронизва с много смислови вектори актуалното ни съществуване, но, в случая, ще се огранича само до значението им за българската философска история. В търсенето на отговор на въпроса защо Георгов и Гюзелев са игнорирани, освен политическите и геополитически фактори има и нещо друго. Съществена насока на отговор в това отношение ни дава Янко Янев в статията си „Запад или Изток“: „Тук засягаме най-сложната страна на проблема за нашето самосъзнание, защото още от началото на политическото освобождение в нашия живот започнаха да действат формите на европейската цивилизация. Създадоха се традиции в политиката и културата, институти и мирогледи, програми на образованието, заети от запад – също тъй по най-смешен и безотговорен начин. Едва ли някога ще можем да се освободим от въздействието на западния дух, особено от ония категории, в които той се е осъществил през неговата класическа и романтична епоха; и трябва да се признае, че нашата метафизика и музика, устройството на висши учебни заведения, както и символичното саморазрешение на личността в изкуството, критиката на художественото съзнание – дойдоха от запад. Не можем да не бъдем признателни на западната култура. Но колкото и голяма да бъде нашата благодарност, трябва да се подчертае, че – подобно на първото влияние на русизма – и западното влияние е една от причините, задето и до днес българският дух не е могъл да стъпи на здрава почва и да тръгне по своя ис- 174 тински и самоотговорен път. Не само руското, но и западното влияние е твърде много допринесло за засилване на безисторичния хаотизъм на нашето съзнание, особено когато се има предвид, че в много по-голяма степен запад е влиял у нас със своите технически ефекти, отколкото с дълбочината на своята мисъл. Историята на нашата интелигенция ще се натъкне тъкмо на тая страна на чуждите влияния и ще посочи, че ползата е била еднаква с вредата. Безспорно всеки нов народ започва с влияния и заимствания, но това става по един начин, съвършено различен от тоя, по който нашите интелигенти се втурнаха по големите западни градове и се върнаха в отечеството си по-груби и посмешни, отколкото са били, преди да се запознаят с духа на техниката и цивилизацията. Истинският път на подражаване и заимстване е съвсем друг, тъй като той се извършва в името на националното самосъзнаване и облагородяване, а не само в усвояване и пригаждане на външни, ефектно-помпозни форми, които могат да бъдат само прикачени и пришити, но не и вътрешно изживени и сродени със силите на първородното битие“. (Янев 2005). Един от изводите на Я. Янев се отнася и до българското философстване (култура): „Особено днес не можем да очакваме никакво разрешение на националната ни участ чрез подражаване на западната цивилизация. …И тъй, застанали между два свята, не можем да чакаме помощ нито от славянския изток, нито от обществото на уморените западни народи. Остава само един-единствен път – пътят към самите нас: пътят към изкупление на варварството, към собствения подвиг и собствената жертва. Тоя път може да има обаче значение само с оглед истинските перспективи на племето ни – ако, с други думи, тоя път бъде ясно и решително начертан и следван като една неотменна програма на българския дух. Само като исторически план тоя път може да ни изведе към нови и прояснени дни. Винаги, когато един народ реши да встъпи в процеса на своето възраждане, започва с акта на историческо самоопределяне, и тъкмо в тоя акт трябва да се търси израз на нашата национална воля. Всъщност това не е никаква измислена теория, никакво политическо убеждение, а по-скоро една политика на културното и чисто българско съзнание, обусловена от вътрешната особеност, от неговата космическа прамайчиност, която няма нищо общо с 175 мистицизма на славянството, нито с интелектуалистичния механизъм на западния човек. По своята същност българският дух е синтеза на западното и славянското начало, на закона и анархията, на знанието и предчувствието. Затова той не може да се привежда към която и да е категория на историко-философското мислене – нито към германската или северно-готична култура, нито към тая на романското и класическо съзнание. Той е повече от едното и другото, защото ги съдържа в зародиш, който рано или късно ще се развие и ще даде плод. В тоя велик синтез са скрити всички сили на нашето възраждане“. Ако следваме призивите на Янко Янев, те ни казват: основното философско внимание и изследователски патост трябва да бъде насочен към българското историческо битие, към българската съдба, самите нас. Активното търсене на самобитното е пътят за създаването на традиции или, ако използвам израза на Е. Хобсбом, казани по друг повод, на „произвеждане“ на традиции. Така се конституира по-жива философска история, която много по-мощно стимулира творческата енергия и потиска епигонското ре-цитиране, най-малкото защото традицията създава оптималната среда за творчество, оценка, бъдещи хоризонти и т.н. В случая не говоря за преподаването на философия, а за философстване в най-тясна връзка с живота. Изводът от опита на латиноамериканските философи, свързан със самобитността на тяхната философска мисъл, е: самобитното се ражда от опитите на философите да осмислят проблемите, които са актуални в тяхното актуално социално пространство и време. Пред специфични проблеми е изправена и България като страна на границата на две цивилизации, на две култури, страна в балканска среда, която се пресича от различни езикови, етнически, културни, религиозни и битови многообразия. Дори да се приеме, че философските проблеми са идентични, те наймалкото са положени върху друга духовна плоскост, имат други културни доминанти. Ето дори и самата рецепция на определени философски натрупвания, независимо от това дали идват от Западна Европа, САЩ, Индия, Китай и др., вече предполага някаква национална релефност, езикова и културна детерминираност. Тук някъде трябва да се търси отговор на въпроса защо 176 българските философи, а не само те, стоят в периферията на социалния живот? Отговорът е ясен: защото, маскирайки се като други, като „западноевропейски философи“ не концептуализират нещата, които са около тях, не мислят за жизнените теми, защото предпочитат да се самоколонизират като „внасят“ несъответстващи на контекста решения на философски проблеми, да работят на чужда философска нива вместо да се вгледат в българската историческа съдба и жизнена конкретност. Това доведе до маргинализирането на съвременните български философи, до криза на философското съзнание, до мизерия на българския философски разум (Цацов, Д. 2019. Автопойезис, традиция, самобитност. ВТ., Фабер). Заветът на Янко Янев към българската интелигенция, формулиран кратко в статията „Запад или Изток“ е: „С идеята за това западнославянско строение на духа ни съвсем не се изчерпва проблемата, която поставяме. Трябва, преди всичко, тая проблема да бъде поставена; разрешението й може да впрегне усилията на цялата интелигенция за творческа работа. С нея може да се открие новата епоха на нашия народ, да започне новото му определяне като духовна и политическа сила. Предстоят ни исторически задачи. Ние сме най-първичният и девственостихиен народ, който още не е казал своята дума. Тепърва ще почне нашата героическа епопея“. Ако не се подвеждаме по патетизма на Янко Янев, един значителен български философ, то онова което ни казва е – философи бъдете контекстни, в това се крие източникът на истинско творчество, а не в ре-цитирането, прикрито като преразказ с елементи на размисли. В какво се крие величието на двамата български философи? В това че те със своето творчество са контекстни, т.е. се стремят да запазят и развият българската идентичност, българското самосъзнание. Колкото и да е парадоксално, но именно тази основна определеност на тяхната творческа дейност е причината за изтласкване към забравата. Антологията е илюстрация за това как философите на малките народи не трябва да бъдат само ре-цитатори, ретранслатори на вече съществуващи философски теории, а как трябва да бъдат вгледани в историческата съдба на своя народ, как да насочват своят философска рефлексивност към случващата се актуалност, в която те са потопени. Казано с 177 обикновения израз нужна е „ангажираност“, или както би казал Димитър Гюзелев „историческа отговорност“, към наличната жизнена динамика. Не че т.нар. „безлично философстване“, философстване като професия е ненужно. Напротив – не може да има обучение, предаване, лекции, научно израстване без да се демонстрира дълбоко познаване на старата и новата философска история. Но когато става дума за конкретността на времето на живеене, тогава мисията на българския философ е осмисляне на исторически перспектива, на търсене на оптимални решения за насочване на обществената енергия. В такъв случай ще има самобитно философстване. Димитър Гюзелев и Иван Георгов като български философи са образци за следване, особено днес, когато съдбовната връзка между „българското“ и Македония непрекъснато изтънява!