Много дрънкане на оръжие напоследък, много взаимни нападки, предупреждения и заплахи! «Червени линии» и обещания за «силен отговор». Доверие на точката на замръзване, напрежение на точката на кипене. И още – бравурно перчене на политически инфантили и стратегически джуджета, апологети на силата, която самите те не обладават. Тяхната смелост е на чужд гръб. Мнозина не само не са помирисвали война (и слава богу), те даже в казарма не са ходили. „Не знам дали съм смел човек, защото не съм бил на война“ беше споделил Висоцки в едно интервю…
«Si vis pacem, para bellum» звучи днес отново и все по-настоятелно въпреки поуките на историята. А може би вървим безгрижно към „края на историята“, макар че друго имаше предвид Фукуяма в доста свободната си интерпретация на Хегел. Но за „последния човек“ без да иска може да се окаже прав в буквален смисъл.
Историята е учителка на народите, гласи една стара сентенция. Тя действително е добра учителка, но и учениците трябва да са добри. Иначе, единствената поука, която остава да се рее в пространството и времето е, че народите и правителствата никога и на нищо не се научават от историята (също по Хегел). За доверието ставаше дума – нещо, което лесно се губи и трудно се възстановява. А това може да се окаже фатално. Харесвам легендата за крал Артур във всичките й версии. Една от тях е доста поучителна. Войските на краля и самозванеца (и двете британски) се срещат за преговори. Но по време на срещата змия ухапва един от рицарите и той изважда меча си, което се превръща в сигнал за атака от двете страни. Цветът на британското войнство загива в битката. Мордред пада, набоден от копието на Артур, но той самият е смъртно ранен. Кралството Камелот рухва. Двама конници, седнали на един кон, се бият помежду си, според прекрасната алегория на Георг Лихтенберг. Който забравя историята, е обречен да я повтаря, казва от своя страна Джордж Сантаяна. Грешките от миналото могат да се повтарят безспирно. Ето защо историята трябва да се учи. Тя не е само наука за миналото. Тя формира настоящето и бъдещето. Тези, които се интригуват от нея, със сигурност се питат защо сме успели да загубим опрялата на три морета огромна империя. Ако се осмелим да отговорим честно, ще си дадем сметка, че сме традиционно силни в рушенето, а не в съзидаването, докато другите са строили катедрали камък по камък с десетилетия. Това, че не се учим от поуките на историята е всеобщ проблем, но за нас този проблем е гибелен. Част от прблема е внушението, че да избодат очите на войниците ти е лошо нещо, но да си направиш чаша от черепа на врага и да пиеш от нея е проява на величие. Първосигналното патриотарство е удобна политика в епохата на компютърно възпитание, но историята не е математика и счетоводна книга, както отбелязва съвременният мъдрец Андрей Пантев. Историческите събития се повтарят в различна форма и влияят върху следващото време. За да се овладеят уроците на историята са необходими на само знания, но и опит. Лошото е, че младите не ги учат как да се учат, а старите са вече изморени и никой не ги слуша. Онези стари, от които нещо зависи, подклаждат политики, от които ще погиват младите И така, какво показва историята?
І. С огън и меч.
Нямам предвид романа на Сенкевич като такъв, а използваната от него канонична формула, по която е била разпространявана вярата. «С желязо и кръв», осъвремени тази формула Бисмарк във времето на разцвет на металургията. Прогресът не спря дотук. «Бомбардирането с В-52 от височина 10-12 000 м. е много точно. Неизменно улучват земята», забеляза шегаджията Юджийн Карол. Човечеството напредна още повече – до степен да може собственотворно да се върне към началната си точка. Четвъртата световна война ще се води с тояги и камъни, постави предупредителен знак Айнщайн след като сам допринесе за характера на Третата война. Войната не определя кой е прав, а кой е оцелял, допълни Бертран Ръсел, с когото Айнщайн издигна манифест на мира. «Една ядрена бомба е достатъчна, за да ти съсипе деня» стана класика в графитната философия. Следом за базата, надстройката също отскочи в развитието си. Да се утвърждава вярата с меч стана некоректно. Но не от страх от наказанието божие. Христовата прокоба, че който вземе меч ще умре от меч никога не е била особена спирачка. «Око за око» и досега е водещ принцип, нищо че така целият свят може да ослепее, както беше отбелязъл Махатма Ганди. Днес вярата е заменена с «ценности». При това не християнски, будистки или мюсюлмански, а съвременни, глобални, поднесени в луксозна опаковка с привличащ етикет – «демокрация». Даже революцията става приемлива, защото тя вече не е буржоазна или пролетарска, а «кадифена», «цветна», «нежна» («тайфуни с нежни имена»)… И не е необходимо да се изнася, когато може да се произведе на място. Но си остава перманентна. В това Троцки явно е бил прав. Защото са вечни ценностите на демокрацията, заменила ретроградното народовластие, макар и семантично да означава същото. Демокрация чрез революция – красиво! Защо им трябваше на болшевиките да говорят за диктатура на пролетариата? А когато революцията, ерго демокрацията, е в опасност какво следва? Следва инсталиране на демокрация чрез война – също убедително! Следва връщане към удобния завет на почтения Аристотел: „Правим война, за да живеем в мир“. Джордж Вашингтон (и не само той) добавя интересен нюанс за политологически анализ с откровението, че подготовката за война е едно от най-ефективните средства за запазване на мира. Оруел довежда това съждение до абсурд: «Войната е мир». По-модерният в наши дни абсурдист Тери Пратчет го контрира: «Всяка една война в човешката история винаги завършва с абсолютно един и същи резултат: гарвани – 1000 точки, хора – 0 точки”. Реалистичната истина поднася Василий Гросман: «Всички хора са виновни пред майката, която загуби сина си по време на войната, и напразно се опитваха да се оправдаят пред нея през цялата история на човечеството». “A la guerre comme a la guerre!”.
ІІ.Война и мир.
Нямам предвид романа на Толстой като такъв, а неговия размисъл за менталното пространство между войната и мира, посланието, че войните започват в съзнанието на хората. Войната е само продължение на политиката с други средства, обичат да цитират Клаузевиц. Не, войната не е продължение на политиката, тя е жалък придатък на политиката, която носят в главите си хората, внушава руският граф. Родеещият се с него индийски пацифист Махатма Ганди казва: «Няма път към мира, мирът е пътя». «Няма такова нещо като добра война или лош мир», сочи към същото Бенджамин Франклин. «Мирът е по-добър от войната, но е и доста по-труден», внася нотка на реализъм Джордж Бърнард Шоу. Как да се поеме по «стълбицата към рая» – това е днес въпросът. Правете любов, а не война, издигна за свой девиз хипи движението, а неговият рок знаменосец Джими Хендрикс натърти: «Когато силата на любовта превиши силата на любовта към власт, ще настане мир на света». «Може да ме помислите за мечтател», запя в същата тоналност трубадурът Ленън… Любовта е наистина велика сила, дано в крайна сметка да спаси света. Но надали ще стане само с любов, ако не речем дружно на войната Abo in pace (иди си с мир)! По Свещената книга: «Време да се живее и време да се умира… Време за война и време за мир». Изборът е отворен.
Източник - Фейсбук