Пред всеки от нас, времето вади по един ратай, който трябва да бъде убит. Ако съдбата е благосклонна – ратаят, на­рочен за ритуал­на жер­т­ва е в самите нас. Съшит от лични стра­хове и от ин­тимни пречки, за да вреди на нашето ве­личие.

          Ако обаче сме с по-сложна участ – ратаят е някой отсреща. С живи очи и силни ръце, които яростно блъс­кат. Има и семейство, и родова история. А в жи­лавото му, готово на всичко, за да съ­ще­с­твува тяло, тече топла родна кръв.

Но снагата му заприщва пътеката на спасението.

Тогава, както се случва с Апостол Васил Левски, излизаме от геометрията на редното, и вли­за­ме в мистерията наричана грях. И дей­ст­вието ни става все­ленски проб­лем. В сумрака на съм­­не­нията ракур­сите от тази амо­рал­на фигура ваят сенки на зап­лаши­телно чудо­ви­ще, стават ужасна диле­ма и гнусен срам.

Дали величието се родее с криминалното? И до колко свя­то­ст­та на копнежът за свобода опрощава греха на насилието?

          Можем ли, както Левски, да вдигнем свободата в култ, а жи­вата топка съмненията да превърнем в къл­бо свет­­лина?

          Защото чрез саможертвата си „насилникът“ Васил Иванов Кунчев става Све­ти Дякон Левски. Но и ратаят от Ловеч се прев­ръща в нацио­на­лен ге­рой, като съучастник в тази велика мис­те­рия.

          Чудото не става без кръв и без жертва. Но тази алхимия не може да бъде осъж­дана, ни обругавана. А участ­ниците в нея не може да бъдат дамго­сани.

          Защото са от различни нива на случването.

Това са различни при­каз­ки за делата на един на­роден ге­рой, с всяка от трите глави на Ламята, наречена избор…

Нищо, че кръвта им е една.

На 19 февруари сечем главата на страха. На трети март – режем врата на робството, а остава вирната физиономията на самодоволст­вото. Нашата – третата глава. Тя чака брадвата на лич­­ната ни са­мо­жертва. И кръвта ни… Свещената, топла, жива, не­п­­режалима и лично наша кръв.

          Но чудото на трети март е заченато и с кръвта на оня ло­вешки ратай, който трябваше да умре.

Както и Господ трябваше да умре разп­нат на Кръста Си, подбуждайки към ритуално преда­телство ве­ликия Си събрат Юда. Преди и двамата да се възнесат – всеки на мястото си.

          Нека оставим онази топла, жива, лична, обична и свещена кръв на героите ни, да разговаря с днешната ни травмирана и смачкана от безсилие психика. Нека дадем заслуженото на жерт­ва­та и да приемем саможертвата на ежедневните си представи – както стори Свети Дякон Левски.

Нека почетем и костите на ло­вешкия ратай, на когото не знам името, но без съпротивата на който Дяконът нямаше лъвски да надскочи своята Голгота, и да се пре­върне в народен Све­тец.        

Честит празник!