Големи и тъжни сини очи. Главичка защипана отстрани с две топли плюшени лапички от наушници, надянати на розов полу­обръч. Няколко бледи лунички по нослето и… тънки крачета, не­естест­вено дъл­­ги за късата шарена шубка на тялото. Момичен­це.

До него някак второстепенно и дори сякаш случайно чернее мом­чеш­­ка глава с къ­са тъмна косичка и уши, които никак не се съоб­­ра­зяват с ова­ла на лицето.

И двамата тихи, като кукли на зас­пало в креватчето си де­те.

Маша и Льоша. Близнаци, на около ос­ем го­динки. От Одеса.

Струваше ми се, че като че ли са неми. А може би инту­и­тивно търсеха ти­шината, доскоро лишени от нея. Представих си взривовете над укритието в жилището им, после истеричната врява по бежанските ко­рдони и почти седмичното лашкане по пъ­тищата на бягството от ужаса на войната…

Аз също при­тихнах, дори онемях от незнание как да пос­тъпя. Посрещнах ги само с усмивка. И ги прегърнах безмълвен.

Добре че се появи „господин Риж­ко“. Голямата му оранжева глава, фриволно изцапана по рож­де­ние, с няколко бели петна, като че ли изпълни вниманието на де­цата. Връхлетяха го с гуш­кане и ласки. Странно бе само това, че не издаваха звук. Едно доволно котешко мъркане се чуваше само измеж­ду телата им.

Рижко беше фронтовак. Задният му ляв крак бе ампу­тиран преди две години. Не битките с други котаци му нат­ресоха травмата. Насъсканото куче на злобни и завистливи съ­седи свър­ши тая подривна работа. Отнесе го Рижо вместо иг­раещите то­гава наблизо деца … Животните страдат понякога вместо нас. А всъщност – първи винаги и задължително се мъчат децата ни.

На нас, българите, агресор не ни е нужен. Ядем се сами за щяло и нещяло. И който все пак оцелее – окончателно го довърш­ва българска държава. Да не говорим за войната по пътищата ни, съпоставима по жертви с конфликта в Украйна… От война бягат и на война попадат мигрантите тука.

– А он тоже был на фронте? – промълви Льоша.

– Нет, он из Болгарии, местный он. – отвърна майка му.

Инна беше родена няколко часа след жена ми, Мирослава, в същият родилен дом на Одеса и неза­висимо, че тридесет го­дини не се бяха виждали, пред­почете да спаси децата си от вой­ната при нас.

Жената много бързо въведе порядък в дните си. Дори продължи да ра­боти през компютъра си за някаква фирма в Ук­райна. Гледа­ше си спокойно де­чицата, пома­гаше и на нас, а от време на вре­ме коментирахме събитията. За нея войната не бе­ше от седмици, а продължаваше вече осем години. И започ­на всичко с наживо изго­ре­ните от националистите мир­ни хора – на втори май 2014 г., в Одеса.

 – И потом началась жосткая зачистка. Выдавливание иной точки ина­комислия. Терор и страх… Восем лет так… Мы восем лет жили в етого ада… – споделяше тя.

Инна не приема нито националистите, нито това, което спо­ле­тя Украйна след Майдана. Рускиня от Украйна ще каже­те. Не, украинка. Но такива са повечето хора там. А всъщност Украйна е създадена от земята на Русия с участието на бъл­гарс­кия евреин Хаим Рейковер, откраднал от бесарабс­ки учител името Кръстьо Ра­ко­в­ски… Такъв е първият Председател на Ук­раинската съ­ветска ре­публика. Ни българин, ни украинец, ни руснак. Баш като онзи „наш“ атлантик, дето наскоро нагло поиска „да скопи българския лъв“.

Говорим за един народ, разкъсван в няколко държави от пришълци. До днес все таки­ва безродници управляват Украйна. Дори самите те се превъз­насят със съмнителния епитет – били жидо-бандеровци!

…А децата играеха точно като близнаци – не можеха едно без друго. Дори тихите им караници по-скоро бяха зов за вни­мание от­правен с очакване към другия. Обиждаха се от обич.

Колко абсурдна е войната между родни братя и сестри…

Пристигат гости. Едни познати, други – по-малко. Ис­кат да по­­могнат на бежанците. Въпроси задават, мнения дискутират, бръмчат и жу­жат, чак препират…

Кой е прав? – питат.

Путин такъв и онакъв… – казват.

– Актьорчето-президент в Украйна – инакъв си бил…

– На нарко­ман май прилича… – подмятат.

– Фалшивко от всякъде!

– И къде е балансът, Докторе? – питат. Какъв ориентир пред­лагаш, че да не се изгубим в пропагандата? Нали една кръв са и украинци, и руси! Кръвни братя и сестри не са ли?

– А ето къде! – казвам им. У Левски е балансът.

Забравихте ли Апостола на свободата ни – „баш те­рорист“ в Ос­манската империя – спо­ред новата мяра на про­атлантическите учебникари.

За „убиецът на ратая от Ловеч“, за „кръ­во­ло­кът“ – Васил Кунчев не си ли спомняте? Осъденият на смърт Дякон от Кар­ло­во. Презрян дори и от бъл­гари, в турския съд – като крими­нален прес­тъп­ник. Метнат в клупа на бесилката накрай София – за нази­дание…

Именно Левски поставя чер­тата между нужното и правил­ното. Още тогава, през робст­вото. Защото свободата е из­­бор, а изборът – отговорност. Кого да спаси – ратаят, готов да го пре­даде за нищо на госпо­даря си, а той на по­робителя, или да опази гра­дената с кървава пот ре­волюционна ор­га­ни­зация на бъл­га­рите срещу робството? Честта или Родината?

А всъщ­ност отго­ворът е ясен.

Пред всеки от нас, времето вади по един ратай, който тряб­ва да бъде убит. Ако съдбата е бла­госклонна – ра­таят, на­рочен за ритуал­на жер­т­ва е в самите нас. Съшит от лични стра­хове и от ин­тимни пречки, за да вреди на на­шето ве­личие.

               Ако обаче сме с по-сложна участ – ратаят е някой отсреща. С живи очи и силни ръце, които яростно блъс­кат. Има и семейство, и родова история. А в жи­лавото му, готово на всичко, за да съ­ще­с­твува тяло, тече топла родна кръв.

Но снагата му заприщва пътеката на спасението.

Не личната, а общата. На Отечеството.

Тогава, както се случва с Апостол Васил Левски, излизаме от геометрията на редното, и вли­за­ме в мистерията наричана грях. И дей­ст­вието ни става все­ленски проб­лем. Брат воюва до кръв и до смърт с брата. А в сумрака на съм­­не­нията ракур­сите от тази амо­рал­на ситуация, ваят от сенките зап­лаши­телно чу­до­ви­ще, стават уж­а­сна диле­ма и мятат в лицето гнусен срам.

Дали величието се родее с криминалното?

И до колко свя­то­ст­та на копнежът за свобода и за волна Ро­дина опрощава греха на насилието?

               Можем ли, както Левски, да вдигнем свободата в култ, а от жи­ва­та топка мрачни съмнения, да изтръгнем къл­бо свет­­лина, което да озарява пътя ни?

               Защото точно чрез саможертвата в избора си – между „мен“ и Родината, „насилникът“ Васил Иванов Кун­чев, става Све­ти Дякон Левски. Не обратното. Но и ратаят от Ловеч се прев­ръ­ща в нацио­на­лен ге­рой, като съу­частник в тази велика мис­те­рия. Защото саможертвата освещава и жертвата. Толкова свята е тя, че обръща в светлина на вярата мрака на страданието.

               Чудото не става без кръв и без жертва. Но тази алхимия не мо­же да бъде лесно осъж­дана, ни обругавана. А участ­ниците в нея не може да бъдат дамго­сани. Особено единият за сметка на другия.

               Защото са от различни нива на случването.

Това са различни при­каз­ки за делата на един на­роден ге­р­ой, с всяка от трите глави на Ламята, наречена избор…

Нищо, че кръвта им е една.

На 19-ти февруари сечем главата на страха. На 3-ти март – ре­жем врата на робството, а остава вирната физиономията на са­модоволст­вото. Нашата – третата глава. Тя чака брадвата на лич­ната ни са­мо­жертва. И кръвта ни… Свещената, топла, жива, не­п­­режалима и лично наша кръв.

               Но чудото на трети март е заченато и с кръвта на оня ло­веш­ки ратай, който трябваше да умре. Дори и той – за свободата.

Както и Господ трябваше да умре разп­нат на Кръста Си, подбуждайки към ритуално преда­телство, ве­ликия Си събрат Юда. За да се сбъдне писаното. Преди и двамата да се възнесат – всеки на мястото си.

               Нека оставим онази топла, жива, лична, обична и свещена кръв на героите ни, да разговаря с днешната ни травмирана и смачкана от безсилие психика. Нека дадем заслуженото на жерт­ва­та и да приемем саможертвата на ежедневните си представи, за да вървим напред – както стори Свети Дякон Левски.

Нека почетем и костите на ло­вешкия ратай, на когото не знам името, но без съпротивата на който Дяконът нямаше лъвски да надскочи своята Голгота, и да се пре­върне в народен Све­тец.

Една кръв са украинците и русите, дори повече – наша кръв са. Но ратаи станаха и украинците, а и русите донякъде, на Запада. Украйна бе превърната в анти-Русия. Русия дълго време бе анти-свят. Забра­виха, като че ли, държавните им мъже братството и приеха ратайст­вото пред световния ред в името на гешефта. Затова кръвта им днес цена няма… Затова в нас между Левски и Сан Стефано зас­тана 24 февруари. Ето го и балансът. Но той всъщност е чертата на разделението. Граница е в живота ни оттук насетне тази дата. Едни – с Апостола, за свобода над всичко, други с Момона-Рейковер – за келепир въпреки всички. Това е от­гово­рът.

А искаме ли да продължим да сме ратаи? И какво сме го­тови да направим, за да не останем такива?

До къде да стигнем в това – да надзърнем отвъд лакейското слугуване или да разперим крилете на надеждата сякаш сами сме се разпнали до висотата на личната си саможертва? Утеха в уюта на бита или чрез вярата свобода искаме да постигнем?

               Големи и тъжни сини очи. До тях остригана момчешка гла­вичка. Очакват да направим нещо. За нас и за тях.

До кога, до колко и с кой?

               „Времето е в нас“ казва Левски, а всъщност май ние сме времето…

               А то е като сгъвана салфетка – смалява, намалява и изчезва.

               До тук „то нас променяше“, но ден дойде днес ние да го из­ме­ним.

               25.03.22 г.                                                                                     д.н. Иван Габеров