Размисли след прочита на книгата на Румен Воденичаров „Към колониална демокрация“. Издателство „Изток-Запад“, С., 2022.

През последните десетилетия рафтът с мемоари на Свидетели на „Прехода“ и на активни Участници в него взе да се запълва и да измества натрупаното на други рафтове. Повечето от Свидетелите и Участниците или изпадат в нарцисизъм („Това, което направих, промени България“), или в краен негативизъм („Ако аз управлявах България, тя щеше да бъде друга – Швейцария на Балканите“). Тези Свидетелства се четат лесно и бързо, предизвикват редица мисли и след това – бързо трупат прах.

Признавам, че тази книга на Румен Воденичаров ме затрудни и впечатли. Той едва ли си спомня, в какъв диспут влезнахме в навечерието на „Прехода“, но аз го помня добре, понеже тогава и той вероятно вярваше, че България ще се оттласне от свръхцентрализацията, червената партийна аристокрация, „калъпите“ на идеите и т.н., и ще поеме по „Нов път“. Уви, нито той, нито аз се оказахме пророци.

Да се върнем към книгата. Тя не е толкова мемоаристика, колкото съкровищница от „Документи на времето“, които улесняват читателя сам да си прави изводите за заблудите и успехите от „Прехода“. На места е доста сложна, понеже изисква специализирани познания. Полезно е да се проследи авторовата еволюция, който е живял в три Българии – монархия, социалистическа република и парламентарна демокрация; бил е член на УС на Фондация „Отворено общество“, депутат от СДС, накрая – отново безпартиен дисидент.

Заглавието на книгата „Към колониална демокрация“ (терминът е въведен от руския философ Александър Зиновиев) налага да си припомним мисълта на фон Хайек, че „прилагателното подяжда съществителното“, като в случая „колониална“ съсипва съществителното „демокрация“. Т.е. или е демокрация, или е колониална зависимост. Средно положение няма!

И, може би, още сега да посоча, най-важното признание на Румен Воденичаров е че осъзнава че „абстрактната свобода на индивида без стратегическа цел на обществото и без задължителни правила за всички е неприемлива и контрапродуктивна“.

Ако се върнем към 90-те години на ХХ век, тогава се роди алтернативата СДС, характеризираща се с „пещерен антикомунизъм“, произвеждан от „сините талибани“ (в кавички са определенията на автора). Така че няма нищо чудно, че „България от брутен износител стана брутен вносител на всичко, което преди промените сама произвеждаше“, а „кражбата и корупцията станаха национални спортове“. И че „електоратът на СДС включва три прослойки: първата е с експроприирано имущество след 9.IX и обременена с миналото на близките си, някои от които са изчезнали, и те, да кажем, донякъде имат право – човешката трагедия не може да бъде пренебрегвана; бивши членове на БКП – пребоядисани, тоталитарната същност на които е скрита под синята черупка; и третата прослойка – чистият лумпен на големите и малките градове“. А виновник за това е БКП по причината, че „не допусна една, макар и слаба легална опозиция, в която щяха да се изявят личности още преди 10 ноември. И 10 ноември ни посрещна без личности. В смисъл на доказани демократи.“

А понеже листите на БСП бяха направени по същия начин, по който и на СДС, „в крайна сметка в парламента се получиха два слаби отбора. А от два слаби отбора добър мач не става, колкото и добър да е съдията“. И като продължение, „една от най-големите грешки на БСП е, че допусна регистрирането на ДПС. Една от най-големите грешки на СДС е, че създаде обединена опозиция с ДПС“. И аргументът е, че „политиката на ухажване на тази парламентарна група работи срещу националните ни интереси, срещу единството на нацията“.

Няма да се спирам на персоналните характеристики, които Румен Воденичаров прави на „демократите“, но ще посоча неговия отговор на въпроса „Имаше ли Български Великден през ХХ век?“. Отговорът е строго положителен, за разлика от другите „демократи“, освен този на Борисов. А именно: „Да, това беше времето между 1960 и 1985 година, време, за което България се превърна от аграрна в индустриална страна, стана икономически тигър в сравнение с други социалистически страни и завоюва изключителни успехи в културата, образованието и спорта“. И да спомена пътьом изказването на Бойко Борисов за Тодор Живков: „една стотна от това, което е построил той за България и което е направено за тези години да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко едно правителство“. Впрочем, това мнение на Борисов не попречи по-късно да пришие към ГЕРБ остатъчното СДС и да се превърне в антикомунист. За разлика, например, от Воденичаров.

Две думи за „неоколониалната демокрация“. Факт е, сочи Румен Воденичаров, че, например, подкрепата за бомбардировките над западната ни съседка от НАТО, които България подкрепи, и които по същество са класически военни престъпления, води до тежки дългосрочни проблеми не само в Югославия, но и за околните страни, включително и за България. Много тревожни научни факти! Друг факт за „колониалната демокрация“ е, че приемането на България в НАТО и в Европейския съюз стана без референдуми. Трети факт е, че постъпките на западния човек започнаха да се обуславят от „индивидуализъм, хедонизъм и материализъм“, което води до „климатично самоубийство на Европа“.

А що се отнася до България, то и сега е важна тезата на Ан Робер Жак Тюрго, която се споменава в книгата: „Дайте ми добра политика, и аз ще ви дам добри финанси“, както и мъдростта на покойния му брат Пирин Воденичаров: „Корабът потъва, а на палубата капитаните се боричкат кой да управлява“.

Впрочем, от цялата книга лъха повея на един силен и изстрадал патриотизъм. Но, ако някой се заблуждава, че Румен Воденичаров е само патриот, със сигурност ще сгреши. Бих го оприличил не като интернационалист или глобалист, а като един от онези представители на Homo Sapiens, които гледат към Земята от звездите.

Ако някой се заеме да критикува тезите в тази книга, не че няма някои по които да се спори, то той ще е в позициите на астронома който критикува петната по Слънцето. Затова е по-добре да прочетен този сборник от документи, да помислим върху него, и тогава да проектираме малко по-успешно бъдещето.

Приятна разходка из миналото ни, екскурзоводът си знае работата!