Всяко политическо действие трябва да отговаря на условията и предизвикателствата, създадени от времето и обществото. Няма как да се направи оценка за идейните проблеми на БСП и левицата (тъй като отдавна вече БСП не е единствената лява формация в България), за лявата алтернатива или към кои класи или обществени групи трябва да отправи своите послания, без преди това да се оценят съвременните реалности. Защото от тях зависят възможностите за действия на БСП и за това дали нейната програма е обективно-реалистична или идейно-пожелателна.

Ще започна своята позиция с кратък преглед на реалностите от началото на 2023 г.

България е в продължаваща политическа криза. Три месеца след учредяването си 48 НС не успя нито да се договори за съставяне на правителство, нито да приеме законодателството, необходимо за получаване на европейските средства по Плана за възстановяване и устойчивост. В основата на кризата е общият срив в позициите на партиите, които с течение на годините успяха да накарат твърде много хора да загубят вяра в българската политика, а и в демокрацията изобщо. Последният кратък парламент е само етап от кризата в общественото доверие, което се беше събудило през лятото на 2020 г. Тогава по улиците и площадите на големите български градове излязоха десетки хиляди протестиращи срещу дългогодишното корупционно и прекрачващо границите на парламентарната демокрация управление на Бойко Борисов (партията ГЕРБ е само формална обвивка в авторитарното управление на Борисов). Но безпомощността на политиците през 2021 г. първо да съставят правителство изобщо, а после да го направят трайно (правителството на Кирил Петков просъществува по-кратко от всяко друго правителство след приемането на Конституцията на РБ), върна недоверието и показа невъзможността на политическите партии да намерят изход от кризата на легитимността.

Страхувам се, че предстоящите на 2 април 2023 г. избори също няма да посочат такъв изход. Българската партийно-политическа криза е първият аспект на съвременните реалност.

Вторият аспект бих потърсила в състоянието на социално-икономическата сфера. През последните три десетилетия в България държавният социализъм от съветски тип и неговата социална държава бяха заменени от капитализъм, но не от съвременния му европейски тип, а от първоначалния, характеризиращ се с диво натрупране на капитал, нерегламентирана експлоатация на хората и слаба държавна защита на труда. Резултатът е, че сравнително плоската социална пирамида при социализма рязко се изостри с тесен връх на хората с високи и свръхвисоки доходи и широка основа на хората с ниски доходи и трудно съществуване. Неравенствата нараснаха рязко. Това би трябвало да увеличи привлекателността на левите идеи и левите политически партии, които се борят за правата на експлоатираните, те да получат подкрепата на обедняващите слоеве от населението и безпроблемно да печелят избори. Но не стана нищо подобно.

Подробният отговор на въпроса защо в годините на прехода в бившите източноевропейски социалистически страни левите партии постепенно отслабнаха и влиянието им намаля, изисква повече място и време, а и целта на този текст е друга. Но ще си позволя кратък отговор: първата причина е в това, че точно бившите комунистически партии или започнаха прехода (както стана в България), или осигуриха въвеждането на капитализма с извършването на т.нар. пазарни реформи (централноевропейските), втората е увлечението по станалия модерен през 90-те години социално-либерален социалдемократически модел (Третият път на Тони Блеър, Центърът на Герхард Шрьодер), в българския случай бих добавила и опита на БСП да се възползва от механизмите на неолиберализма (плоския данък). Казано по-просто, бившите компартии станаха партии от левия спектър на капитализма. Всичко това се сблъска с очакванията (нереалистични) на загубилите от прехода, че левите партии ще се опитат да запазят колкото се може повече от социализма и доведе до задълбочаващо се разочарование от социалдемократизиращите се бивши компартии. Бих определила този процес като обективен.

Другата причина за липсата на политическа подкрепа за левите партии от експлоатираните слоеве е в променящия се характер на съвременния капитализъм. Докато традиционният капитализъм разчита на големи промишлени предприятия с многобройни работнически колективи, съвременният е на малки високотехнологични предприятия, най-вече в сферата на услугите, където дейността е много по-индивидуална. Съществува и голяма група самонаети, които са в пълна зависимост от стоящите над тях организатори на бизнеса, но няма срещу кого да протестират. Всичко това възпрепятства организирането на хората на наемния труд, както показва и състоянието на профсъюзното движение. Като добавим и всеобхватната пропаганда на капитализма в медиите и в образователната система, да не говорим за позициите на т.нар. създатели на общественото мнение (например самоопределящият се като ляв културолог Ивайло Дичев заяви в предаването „Панорама” на БНТ, че капитализмът е безалтернативен), в българското общество трудно може да стане популярна каквато и да било антикапиталистическа позиция. Като добавим и немалката роля на разрастващата се индустрия на забавленията, която запълва свободното време на хората, става ясно колко е трудно за недоволните от положението си хора да се организират за общи действия, В резултатq обезправените и експлоатираните или се примиряват с положението си, или търсят индивидуални пътища за спасение, или подкрепят антисистемните партии, докато БСП постепенно се превърна в част от статуквото.

Големият въпрос днес е дали тази форма на капитализъм може да се промени по еволюционен или революционен път и доколко левите партии могат да участват в подобна промяна, и ако да – как. От отговора му зависи както формулирането на целите на левицата, така и дали е време тя да подготвя нов програмен проект. Засега перспективите за развитието на глобалния капитализъм не позволяват да се целеположи скорошното му трансформиране. Защото дори дългата пандемия, която повиши ролята на държавата в икономиката, доведе не до по-справедливо разпределение на доходите, а до увеличаване на социалното разслоение, както показва докладът Оксфам от тази година. Една от неговите констатацие е: „Богатството на най-богатите рязко се увеличи, корпоративните печалби достигнаха до рекордни нива и предизвикаха експлозия на неравенството“. Така на аналитично равнище изводът за несправедливостта на капитализма е ясен, но независимо от това липсва видима политическа воля това да бъде променено.

Третият аспект на проблема със съвременните реалности се крие в развитието на международните отношения. Най-общо, водещата тенденция може да се определи като търсене на нова глобална система на баланс на силите. Ще я представя накратко. След Втората световна война победителите от Антихитлеристката коалиция установиха нов световен ред, олицетворяван от ООН и другите международни организации, които играеха въздържаща конфликтите роля  и в епохата на Студената война, разделила света на две – Запад, олицетворяван от САЩ и съюзници, и Изток в лицето на СССР и съюзници. Това разделение осигури сравнително стабилни граници, а военните конфликти се развиваха по периферията. Но с победата на Запада в Студената война (1989–1991 г.), започна и формирането на нов световен ред, в който като единствена глобална сила са утвърдиха Съединените щати (Pax Americana). Те се възползваха от силата си и започната да пренебрегват международните правила и организации като Съвета за сигурност на ООН. Еднополюсният ред обаче доведе до нестабилност, защото много други регионални сили се възползваха от създадения вакуум и така се стигна до разгаряне на конфликтите в Близкия изток и до първият сериозен удар върху престижа на световната сила – атентатите от 11 септември 2001 г. в Ню Йорк и Вашингтон.

Според мен, тогава започна новото противопоставяне между много различни и разнопосочни сили, търсещи разширяване на своите граници и влияние. И днес имаме войни, противопоставяния и сблъсъци на почти всички континенти. С други думи, отричането на следвоенния ред доведе до търсене на нов облик (баланс на силите) на международните отношения, процес, който винаги в историята е бил съпроводен от войни. Третият аспект на нашата съвременност показва, че светът е в движение и е далеч от установяването на някаква нова стабилна система на международни отношения.

Изхождайки от тези три аспекта в съвременния свят ще се опитам да отговоря на въпросите на сп. „Ново време”

Какъв политически документ е нужен на БСП и левицата днес – нова идейна програма или програмна декларация, която да бъде приета като основа за предизборните платформи на партията?

Краткият отговор е: на БСП ѝ е пужна предизборна платформа, която може да бъде базирана върху програмна декларация.

Една партия приема програма или когато се учредява и трябва да обяви какви са нейните цели, или когато положението в страната или в света се е променило коренно и се налага целите да се преформулират. Съвременният свят несъмнено се променя, но промяната съвсем не е приключила, не се е утвърдила някаква нова система, която да накара БСП да анализира новите реалности, да се съобрази с тях и да приеме нова програма с нова крайна цел и пътища за постигането ѝ.

Каква алтернатива да обосновем спрямо наложилата се всеобхватна неолиберална система на периферен капитализъм у нас – за промяна, за трансформация или за смяна – в полза на социалистически път на развитие на България през новото ХХІ столетие?

За съжаление, днес е много по-лесно да се опишат неприемливите черти на неолибераната система на съвременния капитализъм и да се очертаят недъзите на българската му периферна форма, отколкото да се очертае алтернативата. Да, като лява партия БСП и другите леви формации в България трябва да се борят срещу най-тежките последици, породени от неограничавания капитализъм, да защитават националната икономика и правата на работниците и всички експлоатирани. Само че за една немалка част от самонаетите и от т.нар. средна класа тази експлоатация никак не изглежда очевидна, те се чувстват част от неолиберализма, дал свобода на конкуренцията, и са готови да го защитават. Оказва се твърде жилава и въздействаща индивидуалистичната илюзия на капитализма, че всичко зависи от отделния човек и стига той да е достатъчно умен, иновативен и конкурентен, непременно ще успее.

Въпросът за формулирането на алтернатива е задача на социално чувствителните мислители, които продължават да търсят отговор на въпроса, как може да се утвърди социално справедливо и едновременно с това стабилно в икономическо отношение общество. Отговор засега не е намерен, а крахът на държавния социализъм от съветски тип силно затрудни търсенето. Оптимистичното е, че търсенето поне не е преустановено, че продължава да има хора, които не искат да приемат, че капитализмът е безалтернативен.

А това, което засега може да предложи левицата е убедителна критика на капитализма и да се опита да убеди възможно най-широки обществени групи в това, че по-добър свят е възможен, ако сме готови да се борим за него.

Към кои класи и слоеве на съвременното общество да бъдат адресирани посланията на партията?

На този въпрос донякъде вече отговорих. За мен няма съмнение, че посланията на БСП трябва да бъдат ориентирани към онези широки слоеве в българското общество, които са подложени на една или друга форма на експлоатация. Това са не само наемните работници, а и значителна част от т.нар. самонаети, както и онези, които се причисляват към средната класа, но всъщност изработват големите печалби на българските и чуждестранните собственици, а получават нищожна част от тях.

Проблемът е как тези хора да бъдат убедени първо в това, че наистина са експлоатирани и че е възможно разпределението на печалбите да бъде по-справедливо, и второ, че именно БСП е партията, способна да защити техните интереси. И двете задачи са много трудни, но при всички случаи решението включва просветителска работа и практически действия.

Източник - сп."Ново време"