Не съществува национална литература без големи писатели!
Те са нейното „всичко“: езикът, художественото майсторство, естетическите образци, нравствената съвест, критериите за художественост, вечното начало и естественото й състояние. От тях се учат младите, стремят се да приличат на тях, очакват похвалите и признанието им, съветите.
Големите писатели стоят високо в йерархията на ценностите, но са достъпни, видими, живи; младите ги гледат с възхищение, тръпнат при среща с тях и волно или неволно им подражават. Тази органика съхранява традициите и поощрява новите моменти. Защото големите и младите взаимно се поддържат, общуват и създават добрия климат в литературата. Трудно ми е да кажа кой на кого е повече необходим.
Младият писател се нуждае твърде много от големия. Той просто не може да израсне, ако не е общувал с голям писател или не го е виждал отблизо.
Може и да е парадоксално, но смятам, че не е възможно един млад писател да се развива и да постига високи равнища на своето творческо израстване и съществуване, ако е нямал преки контакти с големи писатели. Разбира се, преди това той трябва да ги е чел, да е размишлявал над творчеството им и да се е опитвал малко или много да им подражава. Ако с очите си не е докосвал фигурата не нечие величие, няма как да излезе от младенческото си битуване и да се превърне самият той в значим и голям.
Литературата е особен свят. Той е преди всичко дух, мисъл, вдъхновение, чувство и настроение, красиви думи, ритъм, мелодия. Но е и съжителство, общуване, разговори, приятелства, съперничества. Литературата е събиране на едно място на различни хора, призвани да пресъздават живота, да свидетелстват за него и изразяват идеите му. Тя е създава от творчески индивидуалности, които обаче непременно живеят заедно и като в един глас говорят на езика на времето. Само поради това те се разбират, доуточняват се и се допълват. Те са различни, но благодарение на общия език на времето и обществото постигат хармония, разбирателство и единение.
Обаче в разбирателството и единението ври и кипи. То никога не остава спокойно, без вълнения, борби, спорове, дори кавги и неразрешими конфликти. Защото е съставено от живи хора – при това честолюбиви, амбициозни, убедени в правотата си. И въпреки това мирът в него винаги тържествува. Нали тези хора са писатели и служат на литературата, а не на себе си и на своето его.
Общността на литературата е добре устроена и подредена система, установена и утвърдена съобразно правила, норми и ред, които са променят, но плавно и не по нечия индивидуална или идеологическа воля, а съобразно условията и потребностите на обществото и на самата литература. Тук има йерархия, която също е ненарушима, защото е изключително необходима. Без нея се създава хаос, в който винаги надделява посредствеността и бездарието. Посредствеността и бездарието са в основата и на постмодернизма и неолиберализма, които отрекоха тази йерархия, уж защото всяка индивидуалност е еднакво значима и има право да се изявява пълноценно.
Писателската общност не е тип гражданско общество, в което всички са с еднакви права. Ако всички писатели трябва да бъдат на едно и също равнище и да няма йерархия, то литературата бързо ще загине – както загива българската литература след безумните и брутални намеси на постмодернистите, които разрушиха традициите и въведоха нови правила, за да могат да се възползват от тях и да се самонастанят на места, от които е лесно да грабят облаги и хонорари.
Затова днес няма кого да наречеш голям писател и да се преклониш пред таланта и заслугите му.
А когато няма големи писатели, младите трудно постигнат нещо. Понеже не виждат големи писатели и не общуват с тях, няма от кого да се учат. Влиянието на големите върху младите не е само чрез творчеството, а и със самото им присъствие и разположението в йерархията на литературния живот и литературния процес. Фактът, че големият писател е пред младия или заедно с него; че общува и разговаря приятелски или официално; че е седнал да пие кафе с младите си колеги; че пише за тях или ги познава лично и се изказва за някои от тях, вече е непосредствено въздействие върху самочувствието, надеждите, знанията, уменията, навиците, начина на мислене на авторите с по-малък опит и с амбицията да покоряват върховете на творчеството. Това действа като допинг върху тях, подтиква ги да работят по-усилено и ги убеждава, че щом обикновени наглед хора са станали класици, защо и ние да бъдем един ден като тях.
Днес е много по-различно!
Днес няма единен литературен живот, а литературният процес се обособява съобразно доминиращите в една или друга степен естетически идеи. Това е фактическо и естетическо деление на писателите и те не общуват помежду си. А и няма къде да бъдат заедно, да се видят и поговорят. Те по-често се виждат по телевизиите отколкото реално и физически.
Стана така, че на младите общуването не им е и необходимо, защото за тях е по-важно да продават книгите си и да получават награди, а не да израстват творчески. Стига им, че се обособяват в малки групи и вътре в тях си създават самочувствие и поддържат надеждите си за бъдеще. Но подобно общуване е за кратко, защото с възрастта то ще изчезне и членовете на групите ще се разпръснат.
Ето още една причина за слабата надежда, че в този си вид българската литература ще продължава своето съществуване.
Неолиберализмът и постмодернизмът разрушиха една социално-политическа система, но заедно с нея те унищожиха абсолютно всичко българско: традиции, минало, нация, дух и литература.
Трябва много сериозно да се замислим за тези обстоятелства около нея и в които тя битува, защото те се заплашителни и не вещаят нищо добро.
Българската литература трудно ще излъчи голям писател. Нека не се заблуждаваме, че някакви си кандидат букеристи или нобелисти са значими творци и гарантират бъдещето на българската литература. Напротив, с идеите, поведението, внушенията, които правят те го поставят под съмнение.
Днешните млади писатели от последните двадесетина години не са виждали големи писатели, не са общували с тях. Йерархията, в която все пак съществуват като творци, е бедна, ниска, без високи върхове и не е ефективна. Тя издава естетическа и социална немощ и е знак за неблагополучия и безперспективност на българската литература.
