На 9 септември България окончателно скъсва връзките си с Третия райх и с имиджа си на сателит на Хитлер и Мусолини

Кръв в България се проливаше и преди 9 септември 1944 г.

Един народ става зрял тогава, когато разбира причините за случилото се.

За съжаление, и патриотизмът у нас е станал професия, стълбичка към длъжности.

Девети септември трябва да се свързва първо с това, че България окончателно скъсва връзките си с Третия райх и с имиджа си на сателит на Хитлер и Мусолини. По-късно обаче, настъпва деформация, позната и в други страни от тогавъшния Източен блок, а до голяма степен и във Франция и Италия, която видоизменя възприемането на историческата перспектива на това събитие.

„Национална катастрофа“ ли е 9 септември?

Национална катастрофа България преживява през 1913 г., когато безумните политически дейци направиха така, че страната ни влезе във война с всичките си съседи и загуби исторически етнически езикови територии. Докато нито един квадратен километър от онази България, която съществуваше, не беше ампутиран през 1944 г. Независимо от какви съображения е направено, независимо от какви сметки е мотивирано, неуспорим факт е, че България запази териториалната си цялост и интегритет. А той беше силно застрашен – не само от преките победители във Втората световна война, но и от нашите съседи – гърци, сърби, румънци.

За някой 9 септември е победа, за други – траур. Така е с доста събития в историята. Не случайно една от мемуарните книги на големия британски политик Уинстън Чърчил се нарича „Триумф и трагедия“.

Историяте не може да се цепи със сатър, на нея й трябва тънката намеса на хирургически скалпел, при което отхвърляме едната страна, но все пак изтъкваме и позитивите, съзидателните неща от едно събътие.

Жертвите на Народния съд 1945 г.

До голяма степен те са неизбежни – не с това, че комунистите взимат властта. При всяко толкова сривно, пропастно разграничение, противопоставяне, вражда, ненавист, естествено настъпва часът на разплатата, при който често невинни хора губят живота си.

Това не ни оправдава, не ни успокоява. Но все пак трябва да се гледат всички страни на едно събътие. Нали е известно, че кръв в България се проливаше и преди 9 септември 1944 г. Не може след 1944 г. едните да се обявяват за патриоти, другите за предатели, както беше обратнотното при режима преди това.

Един народ става зрял тогава, когато разбира причините за случилото се.

В Испания, Франция, дори в Италия вече има многовариантно възприемане на историческите факти и тъканта на историческото познание. Не можем да го режем както ни отърва. Но за съжаление, у нас това продължава.

Трудно се разделяме с миналото

Защото сме свикнали да мислим едноцветно, защото добро и лошо при нас е много строго разграничена категория. А реалността е различна. Имало е патиоти, които са станали жертва на 9 септември, но е имало и патриоти, които са ставали жертва на властите и режимите преди 9 септември. Не можеш да се събудиш в нова епоха, след като си легнал в старата. Налагането на нова епоха е постепенен процес, при който падат невинни жертви. Нека да припомня – при десанта на съюзническите войски през Ламанша през 1944 г. при артилерийската подготовка и при бомбандировките, са загинали не само невинни хора, а и деца. Но това не омаловажава значението на това събитие за разгрома на нацистката машина.

Тоест, оценката за датата 9 септември не може да е черно-бяла, трябва да е многоцветна. В тази оценка трябва да има и траур, и удовлетворение. Естествено, след всяка такава дата, от нейното осъществяване се възползват не героите, а онези, които бързо се приспособяват.

Така беше и с мирната победа на демокрацията у нас през 1989 г. Много хора доста охотно, усърдно и мащабно инкасираха своя антикомунизъм. Други хора се оттеглиха разочаровани.

Паметникът на Съветската армия

След като поражда толкова страсти, които често водят до насилие, паметникът трябва да остане, но не на това място.

Дано тогава страстите се успокоят. Не смятам обаче, че обществеността ни се успокои кой знае колко след зрелищното взривяване на мавзолия на Георги Димитров в центъра на София.

Паметникът, който поражда толкова спорове е мемориал на армия, която несъмнено има най-голяма заслуга за разгромяването на нацистка Германия и за това, че не беше позволено да има с нас териториална разправа, каквато имаше при нацистите. Полша може да е станала подчинена на Съветския съюз след 1945 г., но при Хитлер Полша престана да съществува. Има разлика.

Съветската армия – „окупатор“ на България?

Това е много лош знак за българския народ – ако той посреща една окупаторска армия с такъв ентусиазъм, стигащ до френетизъм – с цветя, песни и надписи „Слава на Червената армия“.

България – „троянският кон на Русия на Балканите“? Колко сериозна е руското влияние у нас днес?

Като обикновен съвременик, наблюдател, не виждам къде е тази разюздана руска пропаганда. Всеки ден гледаме украинския президент, докато другата страна ни се показва за 2-3 секунди. Закриват се руски телевизионни канали. Ние не заем какъв реално е ходът на бойните действия между Украйна и Русия.

Що се отнася до официалната политика на президента Путин, тя е традиционна руска политика.

А е факт, че когато Русия се е сближжавала с Европа, тя е получавала коварен кинжален удар.

Не мога да разбера защо всички смятат, че Русия трябва да прилича на Европа и да й подражава. И защо самата Европа трябва да има правото да преценява докъде и как да стане това.

С руснаците казваме „мамо“, „любов“, „господ Бог“, „хляб“ на един и същ език. Ако това се рича русофилия, нека е така. Ами ако трябва да отговорим кой изгони турците от България? Тагава всички сме русофили.

Трети март, промените в Конституцията:

Ако политиците искат, могат да обявят за национален празник датата на влизането ни в НАТО. Има нещо дълбоко парвенюшко в това, че не признаваме един неумолим факт, записан във всички учебници по история – че Руско – турската война от 1877-1878 г., с изключение на войната срещу Наполеон в Русия, е единствената за 19 век, която се нарича Освободителна.

Има три войни на Бисмарк, които не вдъхновяват никого, докато тази е отразена в изкуството, в науката, в литературата. Това е различната, честната война, която освобождава едноверци от враждебна по верска линия власт. Фактически тогава Русия осъществява европейска мисия – връща ни на картата на Европа.

Денят на Съединението:

На 6 септември се обединяват две български области, които са създадени от Освободителната война. В Източна Румелия нама нито един турски войник, затова в Пловдив няма изстрели, с изключение на един. Но пловдивчани не трябва толкова да се радват, защото преди Съединението градът им е бил столица, но пък след това живеят в обединена България. Трети март е датата, на която държава с името България, със средновековно великолепие и традиции, се връща на картата на Европа, се възражда, възкръсва.

Доколко независими сме днес?

Независимосста не е самоцел, а предпоставка. През 1913 и 1915г., когато предприемаме най-глупавите и съдбоностни решения и действия, бяхме независими. Пълна независимост вече няма никой, включително американците. Въпросът е в съюзническите си отношения да можем да сме по-свободни за решения.

Вместо това у нас се засилва синдромът да търсим по-голям брат. Само сменяме покровителите. Но виж, патриоти у нас много. За съжаление, и патриотизмът у нас е станал професия, стълбичка към дръжности.

Народът ни има много добродетели, но има и пороци. За съжаление, ставаме грандомани и при най-малката победа. Спечелим ли мач, война, награда, се обявяваме за велики. Най-големият ни плюс беше почитта към книгата и знанието, дано се възстанови. И дано европейски дипломи на младите българи да не са трамлин за министерски постове, а част от мисията да работят за ползу роду.

Източник - Марица