Част първа
Вратите на Газа
„Нападателите пристигнаха на разсъмване и бързо окупираха града. Мъжете бяха отделени от жените и застреляни. Един от нашествениците, отваряйки вратата на една от къщите, намери там да стои старец. Той го застреля“ – разказва след това очевидец на нападението.
Скоро градът бил празен – цялото население от 5000 души било убито или прогонено, а оцелелите били натоварени на камиони и откарани в Газа. Празните къщи са разграбени. „Бяхме много щастливи“, казва един от участниците след това. Ако не го вземете вие, ще го направи някой друг. Не чувстваш, че трябва да го върнеш. Те няма да се върнат.“
Това звучи като разказ, изтръгнат от първите страници на днешните вестници, един от многото подобни разкази – твърде много, за да бъдат преброени – описващи жестокостите, причинени на цивилното население на израелските градове и кибуци в съседство с контролираната от Хамас ивица Газа.
Но това не е така! Това са спомените на Яков Шарет, син на Моше Шарет, един от бащите на Израел, подписал Декларацията за независимост на Израел, първият външен министър и вторият министър-председател на Израел. Яков Шарет разказва за превземането на арабския град Бершеба през 1948 г. от израелски войници по време на Войната за независимост на Израел.
Като млад войник, служещ в пустинята Негев през 1946 г., Шарет е назначен за мухтар – началник – на един от единадесетте екипа войници – част от тайния „План 11 точки“, предназначен за създаване на еврейски аванпостове в пустинята Негев, които да служат като стратегическа позиция в региона, когато избухне очакваната война между израелските ционисти и арабите.
Ционизмът, какъвто съществува преди 1948 г., е движение за възстановяване на еврейската нация на територията на библейски Израел. То е създадено като политическо движение – Ционистката организация – през 1897 г. под ръководството на Теодор Херцел. Херцел умира през 1904 г., а впоследствие Ционистката организация е поета от Хаим Вайцман като награда за това, че настоява за приемането на Балфурската декларация, с която британското правителство се ангажира със създаването на еврейска държава в Палестина. Вайцман остава начело на Ционистката организация до създаването на Израел през 1948 г., а след това е избран за първия президент на Израел. През 1946 г. планът на ООН за разделяне на британския палестински мандат на арабска и еврейска част разпределя региона Негев на арабите. Ционистките лидери на бъдещата държава Израел, начело с Давид Бен Гурион, Моше Шарет и други, отдадени на принципите на ционизма, замислят „плана от 11 точки“ като средство за промяна на съществуващото тогава статукво в Негев, където 500 евреи в три аванпоста живеят сред 250 000 араби, живеещи в 247 села и градове. Новите 11 аванпоста ще увеличат израелското присъствие в Негев, създавайки условия, при които, както отбелязва палестинският историк Валид Халиди, „местното мнозинство, живеещо на земята на предците си“, ще бъде „превърнато за една нощ в малцинство под чуждо управление„.
Когато Яков Шарет е част от ционисткото младежко движение, той пътува пеша из Негев, запознава се с арабските села и научава имената им на иврит, както са записани в Библията. До селището на Яков на върха на хълма, превърнало се в кибуц Хацерим, имало арабско село, наречено Абу Яхия. Една от мисиите, възложени на кибуцниците от Хацерим, е да съберат информация за местните араби, която да бъде използвана от израелските военни плановици, които по това време се подготвят за мащабно изселване на арабите от Негев.
Арабите от Абу Яхия снабдяват Яков и колегите му ционисти с прясна вода и често охраняват имуществото на кибуца, докато мъжете работят. Между лидерите на Абу Яхия и кибуца Хацерим е имало уговорка, че ще им бъде позволено да останат, след като Израел поеме контрола над Негев. Вместо това, когато настъпва войната, кибуцниците от Хацерим се обръщат срещу арабските си съседи, избиват ги и прогонват оцелелите от домовете им завинаги.
Повечето от оцелелите се озовават в Газа.
Избиването и физическото унищожаване на село Абу Яхия, град Бершеба и 245 други арабски градове и села в Негев от израелски заселници и войници влиза в историята като Накба или „Катастрофа“. Палестинците, когато говорят за Накба, имат предвид не само събитията от 1948 г., но и всичко, което се е случило след това в името на поддържането, разширяването и защитата на ционизма след 1948 г., който определя съвременния Израел. Израелците не говорят за Накба, а вместо това наричат събитията от 1948 г. своята „война за независимост“.
„Мълчанието за Накба – отбелязва един съвременен учен по темата – също е част от ежедневието в Израел“.
След създаването на еврейската държава Израел през 1948 г. група еврейски заселници се обръщат към министър-председателя Давид Бен-Гурион с молба мъжете от техните селища да получат разрешение да служат във въоръжените сили като група. В резултат на това е създадена програмата „Нахал“, която съчетава военната служба със селскостопанска работа. Силите на Нахал ще формират гарнизон, който след това ще бъде трансформиран в кибуц, който ще служи като първа линия на отбрана срещу всяка бъдеща арабска атака срещу Израел. През 1951 г. на границата с ивицата Газа е създадено първото от тези селища Нахал – Нахлаим Мул Аза. Следват още, тъй като проектът Нахал се стреми да обгради Газа с тези селища-крепости. През 1953 г. Нахлаим Мул Аза се превръща от военен пост в граждански кибуц и е преименувано на Нахал Оз.
Един от първите заселници в Нахал Оз е човек на име Рой Рутенберг. На 13-годишна възраст той служи като пратеник по време на Войната за независимост през 1948 г. Когато навършва 18 години през 1953 г., се записва в ЦАХАЛ, а след това получава званието си. Първата му работа като офицер е да служи като офицер по сигурността в Нахал Оз. На 18 април 1956 г. Рой попада в засада на араби, които го убиват и отнасят тялото му в Газа. Тялото му е върнато след намесата на ООН и той е погребан на следващия ден, 19 април. Смъртта на Рой разгневява израелския народ и хиляди хора се събират на погребението му.
Моше Даян, началник на израелския Генерален щаб, присъства на погребението и произнася надгробна реч, която е останала в историята на Израел като една от най-значимите речи на нацията.
„Вчера рано сутринта – започва Даян, а гласът му се носи над тълпата от опечалени – Рой беше убит. Тишината на пролетното утро го заслепи и той не видя онези, които го чакаха в засада.
Нека не обвиняваме убийците днес. Защо трябва да обявяваме тяхната изгаряща омраза към нас? От осем години те седят в бежанските лагери в Газа и пред очите им ние превърнахме земите и селата, където те и техните родители са живели, в наша собственост.
Не сред арабите в Газа, а сред нас самите трябва да търсим кръвта на Рой. Как става така, че си затваряме очите и отказваме да погледнем директно към съдбата си и да видим, в цялата ѝ жестокост, съдбата на нашето поколение? Нима сме забравили, че тази група млади хора, живеещи в Нахал Оз, носят на раменете си тежките порти на Газа?
Отвъд браздата на границата се разраства море от омраза и желание за отмъщение, което чака деня, в който спокойствието ще онемее на пътя ни, деня, в който ще се вслушаме в посланиците на злокобното лицемерие, които ни призовават да вдигнем оръжие.
Кръвта на Рой вика към нас и само към нас от разкъсаното му тяло. Въпреки че хиляди пъти сме се кълняли, че кръвта ни няма да потече напразно, вчера отново се изкушихме, послушахме, повярвахме. Днес ще си дадем сметка за себе си; ние сме поколение, което се заселва на земята, и без стоманения шлем и устата на канона няма да можем да посадим дърво и да построим къща. Нека не се оставяме да ни разубедят, че виждаме омразата, която разпалва и изпълва живота на стотиците хиляди араби, които живеят около нас. Нека не отвръщаме поглед, за да не отслабнат ръцете ни.
Това е съдбата на нашето поколение. Това е изборът на нашия живот – да бъдем подготвени и въоръжени, силни и решителни, за да не се изтръгне мечът от юмрука ни и да не се прекъсне животът ни.„
Речта е забележителна с откритото признаване на омразата към Израел от страна на палестинците, хванати в капан в Газа, както и с източника на тяхната омраза и разбирането на легитимността на палестинските емоции.
Но той не се извинява и за справедливостта на израелската кауза, независимо от легитимността на палестинската кауза. Войната, казва Даян, е „житейският избор“ на Израел и като такъв, Израел е осъден на живот на милитаризирано усърдие, „за да не бъде мечът изтръгнат от юмрука ни и животът ни да бъде прекъснат“.
Докато хората размишляват върху насилието, което се случи на 7 октомври, когато стотици тежко въоръжени бойци на Хамас нахлуха от Газа във военните постове и кибуци, обграждащи Газа, те никога не трябва да забравят произхода и предназначението на тези съоръжения – буквално затваряне на населението на Газа в нещо, което на практика е концентрационен лагер под открито небе, както и емоциите, които предизвиква затвореното там арабско население.
Израелците, които са живели, работили и служили в тези лагери, са носели „тежките порти на Газа“ на раменете си, трудейки се под „изгарящата омраза“ на един народ, принуден да седи в бежански лагери, докато пред очите им заселниците в околните кибуци превръщат „земите и селата, където са живели те и техните бащи“, в израелска еврейска родина.
„Имаме нужда от мир.“ Такъв мир, който да върне земята на палестинците и да позволи на евреите да живеят без страх
Имаше време, когато се смятах за приятел на Израел. По време на операцията „Пустинна буря“ водих кампания за предотвратяване на изстрелването на иракски ракети SCUD срещу Израел, а от 1994 г. до 1998 г. пътувах много до Израел, където работих с разузнавателната организация на Израелските отбранителни сили (IDF), AMAN. Бях впечатлен от невероятната работна етика и вродената интелигентност на израелските ми колеги; от тяхната почтеност, тъй като те изпълниха повече от обещанието си да се придържат към мандата, определен от Съвета за сигурност на ООН, когато ставаше въпрос за работата, която аз и моите колеги инспектори от Специалната комисия на ООН (ЮНСКОМ) извършвахме в Ирак.
Когато напуснах ЮНСКОМ през август 1998 г., се смятах за истински приятел на Израел.
Но тази детска страст изчезна, когато отидох в колеж. Бях обиден от нулевата толерантност, която съществуваше сред много американски евреи към Палестина и арабския свят като цяло.
По време на първото ми посещение в Израел през октомври 1994 г. се запознах с офицер от разузнаването на израелските военновъздушни сили, който се превърна в мой основен събеседник през следващите четири години. Професионалните ни отношения бяха отлични – няма съмнение, че без този офицер, отношенията между ЮНСКОМ и Израел нямаше да бъдат успешни.
Обсъдихме формирането на Израел, като посетихме музея „Ма’оз Мул’ Аза“ (Крепостта на Газа) в кибуца Кфар Аза, и сравнихме и противопоставихме израелския разказ за раждането на една нация под огън (музеят е построен на мястото на кибуца Саад, разрушен от египетската армия през 1948 г.), и палестинската Накба за принудителното изселване на палестински семейства от домовете им – включително в района на кибуца Кфар Аза (една от целите на Хамас на 8 октомври 2023 г. и трагично е загубил десетки жители в резултат на насилието, извършено от бойците на Хамас.
Обсъдихме думите на Давид Бен Гурион, първия президент на Израел, който заявява: „Ако бях арабски лидер, никога не бих подписал споразумение с Израел. Това е нормално – ние взехме страната им. Вярно е, че Бог ни е обещал, но как може това да ги интересува? Нашият Бог не е техен. Имало е антисемитизъм, нацисти, Хитлер, Аушвиц, но дали това е било по тяхна вина? Те виждат само едно нещо: ние дойдохме и откраднахме страната им. Защо биха приели това?“
Друг цитат от Бен Гурион подсилва тази теза. „Нека не пренебрегваме истината между нас … в политически план ние сме агресорите, а те се защитават“, каза той. „Това е тяхната страна, защото те я обитават, докато ние искаме да дойдем тук и да се заселим, а според тях искаме да им отнемем страната.“
„Той беше прав“, каза моят домакин за Бен Гурион. „Израел има много трудна история.“
Често ме канеше в дома си, в малък квартал, сгушен в хълмовете, които отделят Тел Авив от Йерусалим. Една вечер посочи към хълмовете над квартала, където в далечината се виждаше село, чието минаре разкриваше, че е арабско.
„Това е зелената линия“, каза той, сочейки хълма. „Зелената линия“ представляваше първоначалната граница на Израел, установена при създаването му през 1948 г. След Шестдневната война през 1967 г. Израел поема контрола над територията, известна сега като Западния бряг. Палестинците се борят да си върнат земята, да върнат границата между Израел и Палестина до „Зелената линия“.
„Имаме нужда от мир.“ – заключи домакинът ми. „Такъв мир, който да върне земята на палестинците и да позволи на семейството ми да живее без страх.“
Въпреки че моят домакин не ме информира за политическата си принадлежност (нито пък аз го попитах), две неща ми станаха много ясни. Първо, той се възхищаваше на Ицхак Рабин, бивш войник, станал политик.
И абсолютно презираше Бенямин Нетаняху. „Той ще унищожи Израел“, предупреди моят домакин. „Той познава само омразата.“
Следва продължение.