Тази година се навършват 100 години от Септемврийското въстание от 1923 година, което отвори дълбока пропаст в обществото между народа и надигащия се български фашизъм в началото на ХХ век. Пропаст, която и до ден днешен не е затворена, тъй като в нея бяха погубени над 20,000 човешки живота – работници, селяни, занаятчии, интелектуалци. Оценките, които се дават днес на тези кървави събития от нашите историци, са твърде крайни и разнопосочни, като голяма част от тях са твърде субективни.
Ние, хората, които изповядваме левите идеи и ценности, отдавна настояваме историята ни да бъде написана въз основа на историческите документи и факти, такива, каквито са, и без политически интерпретации. Само така ще се успокоят политическите страсти и, загърбвайки омразата, ще победим разрухата и мизерията, и ще изградим общество, в което човекът ще се чувства истински свободен!
Днес, 100 години след тези кървави събития, българският народ продължава да се дели от някои политици квази-демократи на комунисти и антикомунисти. За всички провали в държавата се обвиняват комунистите и левите партии, а в последно време много е модерно да се говори за „дългата“ ръка на Москва. Десницата е обхваната от някаква дива русофобска мания, отричаща ролята на Русия за освобождението ни от турско робство, за запазване на териториалната ни цялост след приключването на Втората световна война, въпреки, че бяхме в един блок с Германия до септември 1944 г. Обхваната е от непреодолима дивашка страст да руши паметниците на загиналите съветски войници, да применува улици и болници, носещи руски имена. А най-голямото кощунство спрямо историята, спрямо паметта на България, ще бъде чрез промени в Конституцията да се промени датата на националния ни празник!
Това не са случайни събития, защото днешна Европа е залята от прояви на десен екстремизъм. Нови, крайно десни партии, близки по идейно-политическата си същност до класическия фашизъм и неофашизъм, завоюваха значими позиции в управлението на държавите си. Силни неофашистки тенденции 6 днес открито се забелязват в Италия, Швейцария, Германия, Австрия, Франция, както и в държавите от източна Европа – Румъния, Унгария, прибалтийските държави.
С тревога следва да отбележим, че нашата страна не прави изключение от тази крайно опасна и антидемократична тенденция. Юнското селско въстание и Септемврийското въстание у нас през 1923 г. показаха нежеланието на обикновените хора да живеят в обстановка на фашистка диктатура след монархо-фашисткия преврат на 9 юни, организиран от армейски части под ръководството на Военния съюз, при което е свалено законно избраното правителство на БЗНС начело с Александър Стамболийски. В подготовката на преврата участва и Народният сговор, а впоследствие той получава подкрепата на повечето опозиционни сили, като се изключи втората по големина парламентарна партия – Българската комунистическа партия (тесни социалисти) (БКП т. с.). Наричаме този преврат фашистки поради използването на военна сила за завземане на законно избраната от народа власт и потушаването на съпротивата по най-жесток начин, както и поради крайно дясната радикална политика, водена още в първите дни след преврата, изразяваща се в гонения и убийства на земеделци, комунисти и други леви активисти. Ето защо по своята същност Юнското и Септемврийското въстание са антифашистки. Как се стигна до 9 юни?
За Европа началото 20-те години на миналия век е трудно време, в което тя едва се възстановява от най-голямата война, позната до тогава. След две Балкански и една Световна война, от която България излиза като победена държава, с орязана територия и принудена да изплаща тежки репарации, стопанският живот е в пълен упадък. Бедността е масова и повсеместна. Почти няма българско семейство, което да не е пряко засегнато от войните. Безработицата е много висока. Страната изпада в тежка стопанска криза. Цар Фердинанд I абдикира, отстъпвайки престола си на Борис III.
През 1920 г. на власт идва Българският земеделски народен съюз (БЗНС), който започва някои реформи, но недоволството от корупцията и авторитарното му управление расте.
На 9 юни 1923 г. е извършен държавен военен преврат, който променя съществено политическата обстановка в страната. На власт идва крупният капитал, най-реакционната и контрареволюционната сила на буржоазията. Фашисткото правителство на Ал. Цанков започва 7 кървав терор над своите опоненти. След като разгромява Земеделския съюз, той насочи ударите си към Комунистическата партия. Фашистки шайки започват да нападат събрания и клубове на БКП, да арестуват комунисти и да им нанасят побоища. Въведена е цензура за комунистическия печат. Започва настъпление срещу икономическите придобивки на трудещите се. Работодатели намаляват работната заплата, увеличават работния ден, изхвърлят на улицата хиляди работници, цените на стоките от първа необходимост бързо нарастват. Отнети са и придобивките на селяните. Бившите собственици си връщат земите, раздадени на безимотните селяните. Заграбена е и реколтата. Селскостопанската продукция се изкупува на ниски цени. Цанков по-късно ще бъде наречен „Кръволока“ заради кървавите репресии над всеки, нарочен за „враг“. За кратко избухва Юнско селско въстание, което се вдига в защита на земеделското правителство.
Малко преди да бъде убит Ал. Стамболийски осъзнава грешките на своето управление и се обръща с молба към БКП за помощ. Но ръководството на партията заема неутрална позиция и не подкрепя въстаналите селяни. Неправилната тактика на „неутралитет“, приета от БКП т.с. за неучастие в Юнското въстание, е подложена на критика и от Коминтерна, и от масите отдолу, които са убедени, че след разгрома на БЗНС ще дойде редът и на БКП. По поръчение на ИККИ, генералният секретар на Коминтерна Васил Коларов изпраща телеграма, в която обръща особено внимание на ЦК на БКП върху неправилната му позиция и необходимостта веднага тя да бъде коригирана и да се отиде на съвместни действия с БЗНС срещу превратаджиите. В същия дух е и писмото на ИККИ от 2 юли с.г., както и становището на редица братски партии. Въпреки всичко, Партията не коригира своите позиции. Васил Коларов се завръща нелегално в България и на 5 и 7 юли се провежда заседание на ЦК, на което се възприема тактиката на Единния фронт и се взема решение да се поеме курс на въоръжено въстание в името на работническо-селско правителство. Приета е резолюция за изграждане на единен фронт между работници, селяни и градски трудещи се маси. Това беше начинът да се извади Партията от опасното положение на изолация, в което тя бе попаднала вследствие на обявения неутралитет, а за да се запазят връзките й с широките народни ма- 8 си. Беше намерен правилният път за прилагане тактиката на Единния фронт за спечелване на съюзници на работническата класа за въоръжено въстание. Беше поставен въпросът не само за единодействие на всички пролетарски, а и на всички демократични и антифашистки сили в страната.
След заседанието на ЦК, Димитър Благоев публикува в сп. „Ново време“ статията „Политическата криза“, в която аргументирано обосновава необходимостта на всички демократични антифашистки сили за борба срещу общия враг – фашизма. През периода 22-30 август по поръчение на ЦК Г. Димитров излиза в партийния орган „Работнически вестник“ с няколко статии. В тях той разяснява редица въпроси около изграждането и задачите на Единния фронт, разкрива същността на фашистката диктатура, като предупреждава, че „фашизмът не е само антикомунистически, той в същото време е и антинароден“. Г. Димитров прави анализ на Единния фронт като рязко го отделя от тактиката на класово сътрудничество, разобличавайки Социалдемократическата партия и упреквайки БКП, че е преминала също на такива позиции. Комунистическата партия решава да премине към въоръжена борба за сваляне на правителството на Цанков. След съгласуване с ВМРО е решено център на бунта да бъде Северозападна България – в Югозападна трябва да остане спокойно, за да не се влиза в конфликт с Югославия и Гърция.
На 23 септември 1923 г. е обявено Септемврийското въстание, организирано и ръководено от Комунистическата партия. Въстанието започва без да се отчитат конкретните условия и недостатъчната подготовка. Още на 12 септември изтича информация и властта арестува и подлага на изтезания над 2000 души, предимно дейци на БКП. Арестуван е и ръководителят на военнотехническия комитет на въстанието Христо Михайлов. Въпреки това, на 13 септември въстава Мъглиж. Следват действия в Стара Загора, Нова Загора, Казанлъшко и Чирпанско. На 23 септември въстаниците успяват да завземат градовете Фердинанд (днешна Монтана), Оряхово, Бяла Слатина и Кнежа, но въстанието остава ограничено по размери и без подкрепата на големите градски центрове и скоро е смазано по най-жесток начин. За четири дни войската успява да възстанови властта в гр. Фердинанд.
Неуспехът е пълен, жертвите са много. Палежите, изтезанията, масовите екзекуции без съд и присъда водят до 9 ожесточаване на конфликта и до задълбочаване на разделението в обществото. Септемврийското въстание става преломен момент в по-нататъшното развитие на партията. Нещо повече – то дава много сериозен отпечатък и върху развитието и на останалите прогресивни, демократични сили в страната. Това бе началото на нов процес в идейното развитие на БЗНС. Обстановката в страната доказва по убедителен начин невъзможността за самостоятелна селска власт и необходимост от съюз на работниците и селяните – за борба за работническо-селско правителство. Септемврийското въстание е забележително и с това, че по време на подготовката и провеждането му бе осъществен единен фронт между БКП и БЗНС, между комунисти и земеделци. Въпросът за единството на пролетариата винаги е бил първостепенна задача на БКП, защото това е главното условие за успеха на нейната борба за освобождение от експлоатацията и безправието.
Въпросът за съюзника на пролетариата е един от основните въпроси на теорията, стратегията и тактиката на работническата класа в борбата й за преодоляването на капитализма. За голямо съжаление широките социалисти не можаха да станат съюзник на Партията. По време на управлението на БЗНС те се противопоставяха на неговите прогресивни мероприятия. Призоваваха Царя да изпълни своя дълг и да разгони правителството на БЗНС, водиха ожесточена кампания и против БКП. Нещо повече – те приветстваха кървавия Девети юни и взеха участие в монархо-фашисткото правителство. Това ги демаскира като слуги на буржоазията. Буржоазията се възползва от създалата се обстановка, за да трупа печалби и да стоварва всички тежести от войната върху трудещите се.
Партията започва редица акции срещу настъплението на капитала. Бяха образувани комитети – на гладуващите, на бежанците, на безработните и други, които подготвяха, организираха и провеждаха демонстрации и стачки. По време на управлението на БЗНС има немалко случаи на сътрудничество между БКП и БЗНС.
Например, приемането на прогресивно-подоходен данък, срещу монопола на търговията със зърнени храни, закона за конфискуване на имуществото, придобито незаконно или чрез спекула по време на войната, закона за трудово-поземлената собственост, за съдене виновниците за националната катастрофа и други.
Партията подкрепя активно по-голямата част от тези прогресивни мероприятия. Освен това на няколко пъти ЦК на БКП съобщава на ръководството на БЗНС за подготвяни заговори от реакцията и взема становище с оръжие в ръка да се бори срещу тях. Александър Стамболийски и ръководеното от него правителство в своята дейност изхождаха от погрешната теория за самостоятелна селска власт. Той не осъзнаваше необходимостта от единодействие с работниците и техния авангард – БКП. Отношението им към БКП и комунистите беше противоречиво – ту ги поддържаха, ту ги заплашваха и вземаха крути мерки срещу тях.
През 1919 и 1920 г. правителството на БЗНС жестоко потуши стачката на транспортните работници. През 1921 г. разтури повече от 25 общински съвети, в които комунистите имаха мнозинство. Особено се изострят отношенията в края на 1922 и началото на 1923 година, когато БКП получава второ място след БЗНС. Вместо единодействие с комунистите, земеделците насочват своята борба не срещу буржоазията, а срещу БКП, разгромяйки предизборни събрания, малтретирайки застъпниците и агитаторите на БКП. Земеделците внасят и законопроект да се изземат земите на комунистите и те, заедно със семействата им, да бъдат изселвани в комуни в блатисти места край Бургас. Засилва се и терорът срещу комунистите. Отношението на БКП към БЗНС също е непоследователно. Не винаги, дори и за прогресивни мероприятия, БКП не подкрепя БЗНС. Тя не умееше творчески да приложи постановката за селяните като съюзници на пролетариата и за работническо-селската власт. Компартията счита, че бедните и безимотните селяни трябва да се привлекат в нейните редове, а не да се работи с БЗНС. Всичко това пречи на сближаването между БКП и БЗНС, на комунистите и земеделците, а и на съвместната им борба срещу реакцията, която се групира и организира кървавия преврат на 9 юни. БКП заема погрешна линия на неутралитет по отношение на деветоюнския преврат, което доведе до разгром на БЗНС, а по-късно и към разгромяване на БКП. Независимо от тези взаимоотношения, в много райони на страната работници и селяни, комунисти и земеделци, виждайки общата опасност, съвместно оказваха въоръжена съпротива на превратаджиите, действат единно, бият се 11 рамо до рамо, а на редица места – Плевенско, Горнооряховско, Кнежа, Карловско начело на борбата застават комунистите срещу фашистките узурпатори.
Обобщавайки събитията можем да направим следните изводи: Юнското селско въстание срещу преврата от 9 юни 1923 г. нямаше единно ръководство и координация. То имаше стихиен, а и неорганизиран характер, нямаше ясни политически цели освен естествения стремеж за отчаяна съпротива срещу незаконната нова власт и борба за възстановяване на земеделското управление. Поради спонтанното му избухване и без подготовка, веднага след преврата, то доста бързо, а и лесно беше потушено от добре въоръжените правителствени органи на вътрешния ред.
Друга много важна причина за неговото поражение е липсата на единодействие между левите партии – управляващата БЗНС и опозиционната БКП, обявила неутралитет спрямо десния преврат. Това е породено от принципните различия между политическите платформи на комунисти и земеделци и влошените взаимоотношения след Войнишкото въстание при управлението на Стамболийски.
Септемврийското въстание разтърсва дълбоко целия обществен, политически и културен живот във фашистка България. Смъква маската на монархофашистката диктатура и издълбава още по-голяма пропаст между народа – от една страна, и фашисткото правителство – от друга. То изигра огромна положителна роля за по-нататъшното обединяване на народните сили в борбата против фашизма. Закрепва здраво основите на Единния фронт, на бойната дружба между комунисти, земеделци и безпартийни. Чрез него, БКП и БЗНС запазиха името и влиянието си сред народните маси и извлякоха ценни поуки от поражението. Отрицателното и враждебно отношение към Единния фронт дискредитира СДП пред народа. То се отрази неприятно и върху Радикалната партия Единният фронт се доближава твърде много до народния фронт, който Партията изграждаше през тридесетте години и до Отечествения фронт, който тя изгради през 1942 г. Важно е да отбележим, че Коминтернът настоява между партиите и организациите на работническата класа да се изгради единен фронт, докато БКП изгражда Единния фронт между комунисти и земеделци, между работници и 12 селяни, т.е. изгради Единен фронт със съюзника на БКП и на работническата класа.
БКП възприема постановката, че Единният фронт трябва да се изгради от работниците и селяните заедно със занаятчии, служители, народна интелигенция, запасни офицери и дори генерали, които живеят от собствения си труд. И макар че Единният фронт се изгради само от БКП и БЗНС, в Септемврийското въстание вземат участие безпартийни, даже членове на партии, които отхвърлят Единния фронт – социалдемократи, радикали, анархисти. Освен работници и селяни в него участие вземат и служещи, учители, лекари, агрономи, даже попове и запасни офицери. Макар че въстанието е облято в кръв, монархо-фашисткото правителство не можа да ликвидира Единния фронт. За това говорят изборите на 17 ноември 1923 г., в които Лигата на Единния фронт печели 28.71% или 317 412 гласа.
Поуките от въстанието се обсъждат многократно от международното комунистическо движение. Петият конгрес на Коминтерна през 1924 г. отбелязва, че БКП чрез въстанието се превъоръжава с оръжията на ленинизма и подчертава особено двата въпроса – за тактиката на Единния фронт, както и за лозунга за работническо-селско правителство. Опитът на Септемврийското въстание има голямо значение и за непрекъснатото усъвършенстване на стратегията и тактиката на международното комунистическо и работническо движение, за разгръщане на масова антифашистка борба след Седмия конгрес на Коминтерна до Втората световна война и след нейното завършване – за народната демокрация в редица страни.
Днес ние живеем в един нов, изключително противоречив свят, в който радикално се променят историческите, политическите, военните и геополитически условия в Европа, а и в света. Изменя се обществено-политическият и духовен климат както в най-развитите, така и в изостаналите държави. Строят се нови, невидими „берлински“ стени, спускат се нови икономически завеси. Изгражда се глобален елит и глобална политическа класа, които се стремят да изземат властта и собствеността на народите в свои ръце. Съвременният свят е свят на концентрация на огромни богатства в ръцете на шепа хора и на глобализираща се бедност в големи размери.
Юнското и Септемврийското въстания трябва да се изучават и изследват безпристрастно, защото виждаме, че имат много общи черти с днешното време.
Най-важния извод, обаче, който можем да направим е, че без обединение на всички прогресивни, антифашистки сили в Европа и по света не е възможно да бъде победен фашизмът!
Проф. дсн Максим Мизов, съставител и научен редактор
Рецензенти: проф. д-р Евгения Калинова, проф. д-р Илияна Марчева, Веселина Груева
ISBN 978-954-2982-53-1
София, 2023
Български антифашистки научен институт
Международна фондация Георги Димитров