Манифест на развитието – 14 въпроси и отговори

1. При представянето на последното ви издание „Академични ценности и дигитални трансформации“ от поредицата „Лидерство, общество, стратегически визии“ (НБУ), откроихте важни тенденции и значими предложения. Предизвикващи дискусия не само по това дали е възможно в този относително обособен академичен свят на университетите, водени от благородната кауза за борба с невежеството, да се устои на консуматорската философия, меркантилността и хедонизма, просмукали съвременното ни общество, но и на развихрилите се геополитически сблъсъци. Предполагаща и критичен поглед върху образованието по управление, икономика и бизнес в световен контекст. Кои са основанията за подобна критична дискусия?

Тези дискусии са още от 90-те години, когато в „Harvard Business Review” се правят следните констатации: учене чрез ситуации и казуси формира най-вече готовност за вземане на решения по редица сложни въпроси, но без солидно познание и обхват по конкретния проблем; формират се такива качества като амбициозност, съобразителност и гъвкавост, но не и такива, свързани с емоционалната интелигентност, като съпричастност по отношение на другите, както и изграждането на човешки, социален капитал за развитието и благополучието на организациите в принос към обществената полза. И ако прибавим към това и вграден морален неутралитет, следващ единствено „законите“, свързани с успеха на парите, индивидуализма, „егоистичния ген“ – предназначени предимно за „наследниците“ на богати дарители, идващи от горния 1% на скалата по доходи. При намалените задължителни изисквания, изместени все по-често от политически дебати, формиращи идеологическо елитно групово мислене и самоуверени възпитаници, препускащи към високи постове, то това образование може да носи повече вреда, както сподели наскоро Фредерик Хес (Frederick M. Hess Fox News, November 8, 2023) – опиращ се на анализи в New York Times.

Хенри Кисинджър – една от най-ярките личности на последното столетие, завършил Харвард, с докторат по философия, в последната си книга „Лидерството“ (2022) също критично отбелязва, че образованието и университетите „като безкрайно усилие, с интелектуални, но и с морални измерения“, отдавна са се отклонили от мисията си да формират граждани. И че без хуманитарно образование, даващо дълбока грамотност и усещане за смисъл чрез история, философия, икономика, политика, социална география, литература и знания за класическата античност, това ще прави меритокрацията все по-дехуманизираща, а лидерството, макар и да притежава и усъвършенства постоянно своя технологически капацитет, ще остава без адекватно разбиране за стратегическите и философските последици при вземане на своите решения – лишени от дългосрочна перспектива, мощна визия и вяра в бъдещето.

В изследванията на европейските учени – „Обновлението на Европа“ (2022), също се отбелязва, че в съвременните бизнес училища е застъпено предимно „англосаксонското икономическо мислене и се преподава в духа на крайния индивидуализъм“; „липсват познания по икономическа история, социология и история на идеите, което произвежда униформени практици“, но и елит с интелектуална бедност – „инептокрация“ (ineptocratie – некадърнокрация) – поШарл Гав. Оттук са и някои от парадоксите във властта, които извеждат и най-новите проучвания: как неспособността за оценка на собствената некомпетентност води до надценяване на своите възможности за лансиране на идеи или намерения, като напълно искрено започват да си вярват, да се базират на тях, а не на тези, които наистина могат и знаят. А Сократ, на който е посветено това издание, беше споделил със своите ученици следната мисъл: „Да не знаеш, а да мислиш, че знаеш, е най-голямото незнание“. За този елит, обречен на демагогия, друг мъдрец – Марио Льоса, беше написал: „Когато глупостта вземе връх, аз преставам да разбирам“. И не само той, повечето от нас са в подобна ситуация, от това, което се извършва от този т.нар. елит, който слуша само себе си. И тази формирала се нова класа на свръхбогатите започва, по-нататък, да строи, утвърждава и развива своята власт – дори отвъд всякакви национални закони. За тези, които се съмняват в това, ето какво мисли Уорън Бъфет (един от най-богатите): „Има класова борба, вярно е, но я води моята класа и за съжаление ние я печелим“.

2. Подобна категоричност видяхме навремето и в думите Франсис Фукуяма за „краят на историята“, но той по-късно се коригира. Някои учени все пак държат на своето призвание да търсят истината, но едва ли милиардерите/милионерите, които постоянно увеличат богатството си, могат да изпаднат в противоречие от тази дилема: да не си харесват света, който са създали в изобилие за себе си. Предстоят ценностни промени или това е някакъв адаптивен, прагматичен цинизъм?

Може би разбира, че ние вече не сме в еднозначните представи и измерения към това, което ни заобикаля. Улрих Мис („Великото зануляване“, 2022) маркира над 15 характеристики за настъпващ свят под формата на гигантски картел по веригата: финансово-капиталистически – държавно терористичен – военнопромишлен – комуникационен комплекс; транснационални властови елити, „дълбоки“ и корумпирани правителства и т.н. Други го описват с по-лаконичното и експресивно определение: олигокриптокрация – власт на малцинството, големите лъжци и недосегаемите крадци. Политиката, от друга страна, която за Макс Вебер беше „взаимно допълване на етиката на убежденията и етиката на отговорността за тези, които са избрали политиката като призвание“, отдавна се е отклонила от своята същност, а именно – да предлага консенсус, а не противопоставяне. Хипнотизирани от максимата на Чърчил за „нещото, което е лошо, но друго човечеството не е измислило“, следваща познатата дихотомия: „ляво/дясно“ – архаична отживелица, служеща единствено да поддържа изкуствено разделение, разпад на идентичности и захранваща се с променящи се хамелеони и ментета на идеи; с поставянето на едно „нео-“ отпред за „по-интелигентно“ благозвучие, но без да се разбира/или търси генезисът на явлението в дълбочина, по които има ясни исторически параметри, а и отдавна систематизиран обхват от съдържателни характеристики; или съпътстващите ги „-фили“/ „-фоби“ – с всичките им производни, нагнетяващи атмосферата на омраза и страх, за да се държи под контрол населението, обслужващи статуквото и техните „идеолози“ на разделението, често допълвани и с „по-меката“ частица, особено любима на медиите „про“ – недопускащи никакви прояви на съвместност, още повече, ако това се отнася до новото модерно разделение: прогресисти/либерали/консерватори, често чертаейки между тях някакви въображаеми/измислени, но и несъвместими пространства. В тази матрица политиката, като организационна сила на обществото, вече е изчерпала своята роля в обществото, тъй като заедно с победилата класа постепенно е превърнала държавата в административна институция на корпоративния интерес. Може да е цинично, аморално, но работи, както обича да повтаря в своите книги Джордж Фридман. Работи, но за кого? За победилата класа на У. Бъфет, естествено!

3. И това, което беше една от максимите на мъдреца Сократ – политиката да ръководи, но и да възпитава, както и нейните принципи – по Макс Вебер, чрез които да се изгражда моралния фундамент на обществото, се оказват вече изгубена кауза. Превърната, едва ли не, в генератор за омраза и противопоставяне, където постоянното повтаряне на това „про-“, фактически означава, че никой не желае да узнае истината. Така ли е?

Истината вече не се оказва ценност, тъй като в този процес на постоянно противопоставяне масирано се включват и мейстрийм медиите, деградирали до насъскваща пропагандна индустрия – способни единствено на комуникационен шум, съпроводен с истерична ехолалия (безсмислено механично повтаряне на зададени параметри, думи и конструкции, следващи предимно дискурса на властта), но не и представяне на реални решения за мнозинството; в този контекст населението се превръща в огромна параноична секта, с транс поведение, колективни психози и шокови състояния – стимулирани от постоянен режим на извънредни ситуации, пандемии, военни заплахи и икономическа нестабилност. И с хора, невярващи на изборите, че могат да променят тези тенденции – у нас приблизително 65% отказват да гласуват.

Както беше при последните избори – когато от една страна имаме „рицари на вярата“, които се хвалят, че в своя актив има преименувани 90 улици и искрено смятат, че промяната най-после ще се осъществи, когато „лошите“ олигарси бъдат сменени от „нашите“ олигарси. С обявяване на всяка идеология за престъпна, която си служи с морални императиви, възприемани априори за утопични. И с утвърдени маркери за враг на 2-те ДС (държавна собственост и държавна сигурност) и „заслужили“ анти-, когато отдавна сме в ситуация на НДС/ДНС (недържавна собственост и държавна несигурност), а сега се ръководим и от не-коалиция. Как ли се нарича онази собственост, при която между три блока се разполагат в изневиделица 4-ри крана, при което „мълчанието на агнетата“ е узаконено – без право на обжалване, отчитането на щети или компенсации? Или когато Симеон II осъди България през миналата година в Страсбург за 1,5 милиона евро, заради наложения мораториум върху използването на горските му масиви. Както и за наличието на фактически частни градове, улици, а и допуснатата практика на продажба/заменки с държавна земя, която през 2019г. Европейската комисия оцени като сериозно посегателство, равняващо се „правно“ на 80 милиона лева. Когато никой не разбира не само моралната цена, но и които никой не иска да върне – със „схеми“, блокиращи институциите. Превръщайки и обществените поръчки в частна употреба. Или за „обградената“ Витоша от частни инвеститори, „пълзящи“ съоръжения на концесия, затворени комплекси и вилни зони към върха, задушаващи планината.

Колкото до сравнението по линия на другото ДС, ако искаме да знаем как „по-прецизно“ действат „братските“ западни национални служби за сигурност, и то в по-ново време, нека отново си припомним и филмите: „Сибърг“ (2019) – как и защо Джийн Сибърг, една от най-големите звезди на Холивуд през 60-те, се превръща в мишена на ФБР, съсипана от тайна програма за наблюдения, дискредитиране и унищожение; „Държавни тайни“ (2019) – базиран на действителни събития, разкриващ англо-американска схема за шпионаж и изнудване на членове на Съвета за сигурност на ООН, свързана с най-големите лъжи в съвременната ни история по отношение на военната операция в Ирак, и където България фигурира като едно от „5-те копчета“, които могат да бъдат използвани при повикване; „Мавританецът“ (2021) – по „Дневникът от Гуантанамо“, за задържане на хора без обвинение от американското правителство за периода 2002-2016г. И всички онези, просто за забавление на отегчените, нуждаещи се единствено от „висок адреналин“, а не от сериозен размисъл, и които в поредици от серии отразяват „битките с врага“ на агент 007 – „упълномощеният да убива“.

От другата страна, имаме партии, които също отдавна са се отказали от своето верую: премахване „недъзите“ на обществото – експлоатацията, неравенството, духовната и физическа мизерия, осигуряване на достъпно образование и здравеопазване за всички, на справедливост в общото благо. И разбирани вече предимно като даване на социални помощи за най-бедните. Привикнали да гледат през прозорците на властта как се сливат, като част от пейзажа: бездомните, просията, протестите – възприемайки ги, едва ли не, като даденост, нови професии и начин на живот. Когато „борбата“ срещу всичко това е обявено за анахронизъм, „честта“ – несъвместима и неадекватна, а „вдигнатият юмрук“ – за най-голямата заплаха. Докато показването на средни пръсти, разрушаването на артефакти и чупенето на паметни плочи, посегателства на авторитети са само част от новия „морален кодекс“, тъй като тези „герои“ на новото време веднага ги привикват за обилни интервюта по централните медии. С аплодиране и без порицание. И тези политически водачи са изправени пред избор: да приемат повсеместния цинизъм, политическата консенсусна фалшивост и в крайна сметка да се самокорумпират, за да оцелеят – попадайки в мрежите на олигарси, финансови зависимости и морален банкрут; или да придадат нови аргументи, политическа и морална воля за възможен нов свят.

По този начин на политическата сцена са 15-20 души, окупирали властта със своето постоянно присъствие, въпреки че Стив Ханке, водещ световен експерт-икономист, ни махаше от телевизорите със своя куфар от доказателства за това, че сме потопени в корупция, че „вълкът отдавна е в кошарата“ и нищо вече не може да се направи. Въпреки „Черните книги на правителственото разхищение в България“, които издава регулярно фондация „Фридрих Науман“ или констатацията на Миша Глени, журналист на Би Би Си – „Италия е демокрация с мафия, а България е мафия с демокрация“. Или за „приятелския огън“, че у нас „корупцията е пандемично явление“ (Херо Мустафа). Един банкер, любимец на медиите, се усмихва покровителствено и „мило“ от екрана, че у нас няма нужда да гласуват 2-3 милиона, които са обречени в своята функционална неграмотност. Бизнесмени-милиардери скачат на синдикати, тъй като са „ненужни и пречели“ в натрупването на банковите им сметки. „Дежурен“ експерт, замаян от интервютата, които дава – наподобяващи на астрологични прогнози в спиритични сеанси от типа „аз мисля, че той мисли“ – отправени към изумената публика, препоръчва тържествено „импийчмънт за този човечец от простолюдието“. Депутат-олигарх, обявен за „феномен“, се заканва назидателно към „онова момченце“ министър-председател, наричайки и президента „властолюбец“; същият, който още от „пелените“ си го изтърколиха в големите пари и го „осветиха“ в парламента, с ръководни позиции в различни партии и държавни институции.

Но парадоксите стават унизително фрапиращи за онези, които протестираха през годините срещу обвързването на олигархията с организираната престъпност, като отправяха своите апели за морално обновление и ценностен фундамент в политиката – продължили 405 дни/от 2013 г. и 435 дни/от 2020 г., след което втрещеният народ напусна окончателно демокрацията, представяна по този изроден начин. Тъй като останаха точно тези – същите от „победилата класа“ – с големи цветни фотоси на първите страници в медиите, срещу които изразяваха своето възмущение, но вече като „трансформирани“ лидери в непоклатима „сглобка“, с постоянно намаляващ електорат, захранващ се предимно от противопоставянето и омразата по отношение на миналото, но не и от някакви хуманни идеи или ценностни идеали за бъдещето. С вероломство и наглост в изказа: „малките грешки“ предизвикали тези общо 840 дни на гневен протест, а времето през които те не са били на власт, е било „абсолютен застой“. И заобиколени с бодигардове в Народното събрание. „Не е елит, а орда“ (Т. Тошев).

И усещаме как властта неусетно започва да намества в нашия живот „очарованието“ на цинизма и неговата безнаказаност. Подобно на ехото от „Катаргейт“, разтърсило първоначално институциите в Брюксел (обикаляни, както се твърди, от 23000 лобисти), което постепенно заглъхна, за да се размият метастазите от поредното национално/наднационално управленско фиаско в борбата за солидарност, справедливост и нулева толерантност към корупцията. С изсипването на политически декларации/резолюции, игнориращи научни параметри и дискусии; с отсъждания и оценки – променящи същността на homo sapiens и неговото предназначение; историята и контекста на случващите се събития; с наличие на диктат при определяне на „добрите“ фундаментални ценности, за сметка на други, които също могат да бъдат значими; с решения – несъответстващи на икономическата логика или разбирането за смисъла на човешкия живот. И които подчиняват националните парламенти, насочват ценности и интереси към нова геополитическата перспектива, обвързана с някоя от великите сили/империи.

4. Но което не би трябвало да накърнява вкорененото ни усещане за страна с древна история, преминала през величие, разцвет, постижения, но и изпитания от разломи, войни и национални катастрофи. Предполагащо и вековната мъдрост от тяхното осмисляне, но защо България – страната на „дълбоките спомени“, се оказва с пропукана колективна памет от напиращи ирационални импулси и неразрешими вътрешни противоречия?

Мъдростта на една нация се измерва със способността да обедини и осмисли различните превратности на историята – изстрадани и споделени в колективната памет. А старите нации, като нашата, предполагат зачитането и признаването по достойнство не само изначални и утвърдени структури, вярвания и традиции – така както ние сътворихме истинска толерантност, като поставихме 4-те религиозни храма (православна и католическа църква, джамия и синагога) в центъра на София. Но и да са отворени за протичащите исторически процеси и съвкупности от индивидуални преживявания от непосредственото минало и настояще, които все още не са се превърнали в памет на акумулиран индивидуален и социален опит, знание и поука – база за приемственост и по-нататъшно развитие.

Непризнаването, незачитането на предишни преживявания, забраната да се говори за тях, води до дълбока фрустрация – личностна и общностна, тъй като изтласканото, „прикритото“ на съзнателно и подсъзнателно ниво, в зависимост от хода на времето и обстоятелствата, дори в рамките на няколко поколения, не означава, както знаем „забравено“. Винаги ще има един спотаен вик „отвътре“ – съдържащ целият комплекс от импулси, чувства и стремежи, който ще чака своя час, за да заяви своето реално съществуване, ще използва и най-малката пролука, за да вземе реванш, да преобърне всичко наопаки, изпробвайки психичната, емоционалната и социалната плътност на колективната памет. Или „потиснатото“ винаги се завръща, като търси нови пътища на реализация, както и всички ценности/идеали/мечти се възпроизвеждат непрекъснато, докато не се осъществят в нови теории/доктрини/ политически практики или социални измерения. И често чувството за вина от дългото им отхвърляне – оставени на забвение в килера на историята, може да се превърне не само в причина на тяхното възкресяване, но дори и в извор за преклонение. Особено за тези, които възприемат паметта през призмата на морала и съвестта.

В този смисъл близкото, непосредствено минало може да „произвежда“ истинска памет, само ако страниците на историята са прочетени като комплекс от причини и следствия. а не като поредица от селектирани факти. Още повече, че при сгъстената ни история от миналия век, характеризираща се с политико-социална и икономическа динамика, с преследване на националните си идеали, обвързани с влизане във военни съюзи, четири войни, последващи въстания и рязката смяна на геополитически ориентации и държавно устройство, това постави предишните поколения в постоянна ротация: с разменящи се роли на „жертви“ и „палачи“. И затова, останали в този обмен на тяхната символика и образи от различните партии, използвани от политическата демагогия, то тогава има риск и да се загубим в миналото – заети постоянно в разчистване на сметки с него. Или въобще без история – разрушавайки нейните артефакти и техният анализ в контекста на конкретното събитие – превърната в психология на тълпата, следвайки ирационалната й същност, в която господстват подсъзнателни импулси, инстинкти и афекти. И експлоатирани умело от същността на съвременната политика, сведени до нивото на „психологическа мизерия на масите“ (по Фройд), то тогава е напълно възможно да се окажем неусетно без автентична идентичност и цивилизационен отпечатък, като отправни точки за бъдещото ни човешко, обществено и национално развитие.

На тази основа „пропукването“ в колективната памет е неизбежно, не само като резултат от манипулации, съзнателно заличаване или несвършена работа на нива и институции, но и от факта, че има множество индивидуални памети: дистанцирани по различни причини – посочени по-горе, от преживяното на контекста. Но осмислени в консенсусна историчност – това е пътят на мъдростта.

5. Но когато политиците се „хранят от историята“, като я селектират, парцелират и на тази основа се идентифицират, разграничавайки и противопоставяйки електорати, как тази консенсусна историчност може да преодолее импулсивната „вакханалия“ за премахване на паметници, а и предложения за поредна промяна на националните ни празници?

Консенсусна историчност означава да разбираме, че големите идеи/доктрините и желанията на вождовете/лидерите/политиците от предишните епохи, до голяма степен са релевантни на съответните въжделения, мечти и психология на масите в контекста на историческото време. Затова и артефактите, които оставят предишните поколения, са знак за съучастие, присъствие, но и велики разкази за лична съпричастност в общо преживяното събитие. Но и съпроводени от действия, които да ги актуализират или преструктурират: с модерни проекции, но същевременно да пазят спомен за история в паметта на новите поколения. При нас всички предложения и проекти за подобно вписване, запазване или съхранение на монументите от близкото минало бяха отхвърлени.

По съвсем друг начин постъпиха с мавзолея в Тирана: след дискусии в най-широк план, властите решиха да придадат нова функция на този монумент от миналото, с предложения и възможности за трансформация, насочена към бъдещето. Сега е превърнат в Младежки център за изкуство и обучение. Докато ние унищожихме с лекота най-големите си монументи: „1300 години България“ – един от най-забележителните паметници в Европа и у нас от този период. Композиторът Херберт фон Караян няма да скрие възхищението, когато гледа тази три измерима фигурална композиция, символизираща книжовността, признателността и съзиданието: Цар Симеон – Златният век на България; Пиета – почит към падналите за свободата на България; Съзидателят – образът на народа. Разположени във възходяща линия и завършваща с крило, като символ на победата (подобно на известната скулптура на богинята Нике). С визии и асоциации за полета на мисълта, свободата на човешкия дух и стремежите към съвършенство. И по този път нагоре бяха издълбани вечните слова, духовното кредо на нацията, носено от ехото на изминатите епохи: „Времето е в нас и ние сме във времето“ (Левски); Върви народе, възродени“ (Ст. Михайловски); „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ (Ботев). Сърцето и душата на нацията! Този монумент е изтрит безвъзвратно от паметта за следващите поколения.

И винаги ще се изправяме пред тези неразбираеми прояви на „суицидност“. С метафизични въпроси: кога, защо и кои започват да гледат на паметта като зло, което им напомня за наши/техни предишни грехове? Или ще се ровим болезнено психоаналитично в екзистенциални източници, идващи от непоносимо чувство за лично безсилие от невъзможната съизмеримост пред саможертвата на предишните поколения. Ще проследяваме с любопитно настървение и рудиментарен атавизъм предишните ни корени, като дори при проучванията на М. Кийл – нидерландски учен, който често се упражнява във фалшифицирането на нашата история, когато прочитаме неговата теза, че „българите още от Второто царство не са опазвали своите паметници и сами са ги унищожавали“, твърде е възможно в такива моменти да се замислим дали да приемем това за истина или лъжа. Или, може би, с известна доза типично нашенска самоирония ще отъждествим собствените си погроми за принос и износ на „особен вид“ културна революция, разгърнала се до абсурдни измерения и изстъпления в САЩ. Но, все пак, тази много по-млада нация ще намери решението на проблема си: с поставянето на подробни обяснителни плочи на паметниците, които да помагат на съвременните поколения да разбират по-адекватно историческия контекст на едно или друго събитие от сравнително отдалечените за тях предишни епохи.

6. При нас под формата на „обосновано“ властово решение продължава се допуска „лигавенето с историята“ (К. Кеворкян), управляващо се от „самодейна анархия“ (В. Рашидов) – предлагащи нови „дефиниции“ за културно наследство, водещи предимно до взривяване и премахване на нейните артефакти. Дори Симеон Сакскобургготски се възмути, че „рушенето не е добър знак“. Какъв е генезисът на това отрицание, преплитащ външни, вътрешни, съзнателни или подсъзнателни индикации?

Генезисът на отрицанието може да е изпъстрен с външни пози, маркиращи „доминиране над околната среда“, но същевременно в подсъзнанието/скрито да не си дават покой смесица от т.нар. ефекти „Караваджо“ – по великият италиански художник от 17 век, който избира за модели на своите апостоли и светици обикновените хора от народа; издига в картините си вярата и познанието в по-висше единство: където всеки може да присъства, съчувства, рисувайки душа и тяло, страдание и радост. Както е при олтарните му творби с библейски мотиви, като „Тома Неверни“ – при нея Исус издърпва робата си, а Тома се привежда към зеещата рана от едната му страна и пъха пръста си в тялото на Господа – този най-свят, най-духовен образ е без ореол, представен от плът и кръв, а апостолът като любопитен обикновен човек. И това ще предизвиква възмущението на властта и Църквата, които ще пожелаят да отнемат живота на един художник, защото той демонстрира истина, която те не могат да понесат. Но и синдром с проекции, описващ се с вътрешните терзания при някои от нас от самите изображения в монументите, даващи простор на „масите – двигател на историята, революциите и осъществените идеали“, тревожещи не само папите от миналото, но и потомците на победените „черноризци“- реваншисти, а и най-вече родените в „дантели“, които не могат да се примирят, че някакви каменно-бронзови „плебеи“ им дишат въздуха в „Княжеска градина“.

Захранвано и от „творчеството“ на „активисти“, изкушени от разправата с на миналото, които приеха за лична кауза и най-висше житейско постижение подигравателно-циничното формулиране на абревиатури/нови имена на монументите – асоциирани натрапчиво с физическите атрибути на „пикочно-половата и отделителната система“, както и с оскъдни вербални, но и с изобилие от невербални садомазохистични интерпретации – при тяхното демонтиране на елементи, повторното им изобразяване и разрязване в торти, сладкиши и т.н. Подсказващи, че не менталното е водещото в новия свят, а нещо съвсем друго. Колкото до нас – сякаш отново да ни напомни за една експозиция в Брюксел преди години: сатиричната творба на чешкия скулптор Давид Черни за това, което различава България от другите европейски страни. Именно „турските тоалетни“ се оказват това, което ни представят в този, изобразен от него, гигантски пъзел на Европа.

И тук надзърта още един рудимент от миналото – забраната при робството: да не издигаме по-високи сгради от конака на „владичеството/присъствието“. Когато за времето преди него, поради значителния принос от златните векове на българската култура, Умберто Еко (в „Махалото на Фуко“) ще определи предназначението на България за едно от духовните ядра на човечеството през средните векове, но и с тенденции за неговото по-нататъшно влияние след 17/18 век. Оставила от тази епоха едни от най-ценните исторически паметници със световно значение, включени в Международният регистър на ЮНЕСКО – „Паметта на света“. Но ако разлистим едни или други класификатори, албуми или каталози за европейското изкуство от периода на „присъствието“ – до средата на 19 век, ще открием нашето тотално „отсъствие“. И сега някои предпочитат „белите страници“ от близкото минало, когато „Гардиън“ ще признае монументите за „футуристичен шедьовър“ и символ на надеждите за един нов свят, отразяващ суровото време на войната и нейните травматични последици в съзнанието на хората.

7. Този „хор на омразата“ не идва ли от непрочетените страници за нашето близко и по-далечно минало, но и от митологии, оформящи националния ни характер, нагласи и начин на мислене? Вграждането им в народопсихологията като цяло – мотивираща и обуславяща много често хронологията на едни или други факти, а и последващите събития в историята, което понякога умишлено избягваме. Знаем, че най-голямата мистификация от внушения произтича от премълчаваните истини и „хитро“ заобикаляните теми.

Адът на войните се оказва най-избягваната тема у нас. А тя е определяща – след нея идват революциите, въстанията и волята за радикални промени, а не обратно. Нанасящи трайни поражения на „структурата на човешкото общество, които няма да бъдат заличени цяло столетие“ (Чърчил), но и отприщващи „един поток на злото“, който някои „интелигентни“ хора се опитват постоянно да оправдават, както беше написал Кенет Кларк в „Цивилизацията“ – една настолна книга за предишните ни поколения. Затова фиксирането в датата „9.09“ не дава нищо повече от това, което е записано в документалните кадри. Тук по-важното е свързано с въпросите за войните: какви са причините, които са ги предизвикали; но и какви са последствията – физически, психологически и морални?

Още повече, че ВСВ, след тази дата, не е спряла автоматично, а е продължила като реалност поне още една година, както за нас, така и за другите. Време, в което няма да можем се отърсим от миризмата на изгоряла кожа и месо на милиони хора, която внезапно обгръща целия свят, когато се разкриват общо 720-те нацистки лагери на смъртта, гета и затворени зони. Убивани и в специални камиони (душегубки). И когато се оказва, че не расистката идеология е била толкова от значение, служеща просто за „морален“ фрагмент и мотивираща сила на убийците, колкото „прецизно“ натрупаната печалба, която само за „Аушвиц“, освободен на 27.01.1945 г., се равнява на 8 тона злато (бижута, зъби…).

Но същевременно смъртта продължава да властва в Европа. Не само от загиналите 30 хиляди наши войници през тази последваща година, с обща численост на армията над 445 000 души, преминала вече на другата страна на историята: отиваща „да се бие срещу фашистките пълчища“, както споделя в едно писмо и Иван Хаджийски, преди да бъде убит във войната, наречена от нас и Отечествена, за да се изтрие предишен срам. Или това, което се случва от унищожените градове на Европа – с над 500 000 цивилни в Дрезден, Хамбург и т. н; с хвърлените атомни бомби в Хирошима и Нагазаки, с още толкова жертви. На този фон: присъдите от провежданите процеси срещу военнопрестъпниците и техните сателити. Още повече, че в примирието, което подписваме със Съюзниците на 28.10.1944 г., има и чл. 6: „да задържи осъди виновниците за въвличането й във войната на страната на Германия и действията, свързани с това.“ И този контекст продължава да формира симптоматиката на европейската травматичност (Ортега и Гасет) с всички нейни специфични национални отражения и измерения.

И тя отново бразди, пълзи и се промъква в душата на нацията – с предложенията за промяна на националния празник и противопоставянето на датите 24 май или 3 март. И това не е ново „хрумване“. Още по времето на войната се стремим да доказваме неславянския си произход, организираме изложби за подобни метаморфози, отменяме и официалното честване на 24 май. Още Химлер, в разговор с Царя, е намекнал, че ние трябва да сменим нашата славянска азбука, за да намалим руското влияние. С другата дата се случва същото: честването на 3 март 1943 е забранено с указ на цар Борис III. Мирното шествие е разгонено от полицията – убит е студентът Марин Боев. Но на Гергьовден няма да отменим парада, проведен съвместно с участието на немски батальон. И всичко това „за да не се подсещат хората“ за Освобождението. Като че ли отново четем „Под игото“ – сцената с изпита! И сега също много са загрижени и ни пазят от „зловредното влияние на…“ – така един посланик, при неговото назначаване за България, се закле пред Конгреса – че ще го изкорени. Повторени и от наш министър пред Атлантическия съвет, че нашите учебници трябва „да се изчистят от факти, които пораждат признателност към…“ настоящия враг.

Как е близо до нас? Гърция има два национални празника: денят на независимостта, годишнината от въстанието през 1821г. и денят „Охи“, когато казват „Не“ на ултиматума на Мусолини – да се разреши на войските на Оста да влязат на нейната територия. Гръцкият диктатор Йоанис Метаксас и излезлият народ на улиците дават отрицателен отговор. Но ние казваме „Да“ и 680-хилядна войска пресича нашата територия на път за Гърция. И не само това. След присъединяване на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 г, Богдан Филов ще започне своята реч в Народното събрание с думите: „В ХIX година на фашистката ера изказваме дълбоката признателност на българския народ към силите на Оста и техните велики водачи Адолф Хитлер и Бенито Мусолини…“ Филов ще запише акуратно в своите дневници – 17. 11. 1940г., вече в хода на започналата война, че Царя при поредната си среща с Хитлер, надвесени над картата на Европа, ще му напомни: „Sie haben da unten einen kleinen treuen Freund tun Sie ihn nicht abschiessen“/ „Вие имате там долу верен приятел, който не трябва да отблъсквате“. По същото време, поради включването си в движението за мир, е интерниран един поет (подобна практика е в действие от 1935г.), който тогава ще напише и един стих, олицетворяващ драмата на епохата: „И ако нас ни карат/ да умираме/ а ако нас ни тикат/ към куршумите/ то сигурно и лудия/ разбира/ че ние трябва/ да си кажем думата. И този поет, осъден на разстрел (1942), получава посмъртно след войната Световна награда за мир.

Но сега нещата са тотално объркани – едни факти се замъгляват, а при други – новата интерпретация може напълно да „освежи“ 1 март, подписването на пакта: „най-дълго аплодираното и прието без дебати“ в Народното събрание, като се предложи и възкреси тази дата за нов национален празник. И като прибавим някои външни ефекти: последното гласуване на резолюцията на ООН за „Борба с прославата на нацизма…“, приета от 130 страни, но 49 страни, между които е и България, гласуваха „въздържал се“; както и гафът в канадския парламент, който почете със ставане на крака член на нацистката страховита дивизия „Вафен СС“- участвала в Холокоста, 98-годишния „украински герой“. Въпреки поднесените извинения по-късно, може да подсказва нещо първосигнално/подсъзнателно – следствие от случващото се през последните 2-3 години, но може да произтича от незнание, забрава или вече пренаписана история. И ние – получили подобни сигнали отвън – нищо чудно, тогава парламентарното мнозинство да приеме с бурни аплодисменти новото предложение за напълно резонно.

Но ако погледнем сериозно, а и моя лична позиция – датата 9 август 681г. е знак, който се вписва най-пълно – времево и ценностно, за национален празник. Денят, в който на 16-то заседание на Вселенския събор – състоял в Константинопол, България официално е призната за държава. За страна с древна история, приемаща с подобаваща мъдрост всички случващи се събития, възходи, кризи и изпитания през вековете, това е с цената на смисъл, развитие и отправено послание към другите народи и нации. Въпреки че на нас постоянно ще ни бъде отказвана мисията да бъдем мост за духовност, нравствено развитие и културно съревнование между народите – както са смятали нашите възрожденци и революционните водачи, с мислене за един нов свят; докато тези, които са се обозначили за велики сили/империи, продължават да ни „оглеждат“ единствено през призмата на геополитически кръстопът и в ролята на сателит за военно противопоставяне.

8. Възможно ли е образованието и възпитанието на памет да върне този загубен смисъл на нещата, фактите, значенията, интерпретацията, еволюционното мислене, разсъжденията в контекст, като описваме точно реалността, с която се сблъскваме? Или потопени в циничния език на властта, превратностите, измамите и корупцията в политиката, можем сами да станем носители на това разложение във всички сфери на живота?

Освен това, погледът към миналото единствено от позициите и стандартите на сегашния ден в крайна сметка неминуемо ще води до изкривяване и на самото минало, като привнася настоящи елементи, нагласи за критични оценки и сравнения, когато въобще не е имало предпоставки и налични условия за подобни интерпретации. А когато си безмилостен към миналото, разбъркано допълнително от различни селективни интерпретации, то тогава и паметта унизително започва да се оттегля. Особено ако различни тези, идеи, идеологии, представляващи единствено движението към бъдещето, ги пренасочваме към миналото, наместваме ги там, не само за да ги разгромим с отрицанието си: така както никой и не подозираше, че преди е живял при комунизма, тъй като той постоянно се отлагаше, но изтеглен в миналото това направи по-лесна саморазправата с него. И без изчезналите хоризонти ние се оказахме в бъдеще, което вече не съществува. Сега въпросите са: дали останахме без надежда за друг по-добър свят, без значими идеали и с живот, маркиран от закони, правила и изкуствени условности, изместващи случващата се реалност и истинските желания на хората; дали издевателството, което вършим понякога над историята – да виждаш престъпленията на миналото, но да останеш настрани от дебата за случващото се днес и възможното „на следващия ден“, е без морална преценка, а само прагматичен императив на времето, в което живеем. И като резултат: да се превърнем в „майстори-манипулатори“, поправящи непрекъснато миналото и реалността, за да покажем истината, от която се нуждаем.

Така както го правят медиите, когато ни вкарват при обсъждане по тази проблематика в следната матрица на „истината“: мракобесие, окупация, преврат – за близкото минало, и в по-ново време: „добрите“ про- срещу „лошите“ про- , като всякакво друго мнение, извън рамките на дебата, не се допуска, направо се игнорира или се осмива. По този начин всеки случаен водопроводчик може спокойно да участва в т. нар. дискусии от всички гледни точки. Като тези, които са поканени, се чувстват, едва ли не, задължени да започнат с някакъв фрагмент от мракобесието в миналото, за да имат „честта“ да участват в съответното предаване.

9. И медийни рупори, които повече от 20 години напоително ни облъчват с тези елементи на матрицата, като ръсят със светнали очи бисери от рода: „Винаги съм се чудела как някои хора са поднасяли цветя, хляб и сол на своите окупатори“ и т.н. Какво показва 10-годишният контент-анализ, с който проследявате тази доминираща парадигма на черно-бялото мислене, произвеждаща стигми, стереотипи, антиномии, етикети на сатанизация, демонизиране – истинска машина за дезинформация?

Има и по-фини настройки. Някои „елитни“ участници дори ги обсипват с квалификации и признание за „красив ум“ за перфидното „извъртане“ на миналото, когато се сравняват различни исторически периоди – навярно от по-предишното време са чели само заглавието на стихотворението „Щастлива държава“ (1920). Колкото до настоящето и бъдещето – пречупват или съизмерват вредата от фанатичните „- фили“, но забравят за бесовете на „ – фоби“, които възпроизвеждат постоянно омраза или просто глупост, породени от най-обикновено невежество. Докато при първите имаме постоянна „признателност“ – точно това пише на паметниците ни, а и в речите за благодарност към всякакви освободители, които подсказват за силна привързаност към нови глобални идеи, но и за последователна лоялност към съюзници, партньорство или другарство. Както Хитлер ще ни ги припомня при регулярните си срещи с Царя за „военното традиционно другарство с България, непроменено от братството по оръжие и участие в Световната война“, така и след войната – дружбата ще идва вече от друга посока, която ще бъде „като въздуха и слънцето за всяко живо същество“. С цялата гама от нюанси за типичните ни изхвърляния и прекомерната сервилност на властта – произтичаща от нови зависимости и орбити за обществено-политическо развитие.

Може да разберем тези, зависими от властта, които се страхуват от истински знаещите, които могат да им развалят не само настроението, но и да провалят кариерата им. Те са в състояние, подобно на сензорна депривация (СД) – съзнателно изолиране от външни стимули, за да се намали дискомфорта от когнитивния резонанс, причинен от разнородна информация, но то означава и: свеждане на истината до познатото и желаното; отказ да възприемеш и слушаш мнението на другия, различаващо се от проповядваната матрица; вид халюцинация, изопачаваща, стесняваща и променяща реалността, тъй като отказват да приемат историята/ истината/авторитетите, които не ги устройват.

Един наш европейски депутат, може би, твърде буквално възприема споделеното от писателя Г. Господинов, че ако „искаш да оцелееш, там на новото място, трябва да отрежеш миналото и да го хвърлиш на кучетата“ („Времеубежище“), когато си позволи наскоро, за кой ли път, да нарече един участник в Съпротивата в борбата срещу фашизма – „терорист“. Когато всеки един посетител на Арена ди Верона и площад „Бра“ може да види както поставения паметник на партизаните, така и ако прескочи и до Гардоне – музея-градина на Габриеле дАнунцио, известен поет, но и приятел на Мусолини, разказващи истинската и цялата история на Италия за времето на ВСВ. Въпреки че този достоен българин (А. Вагенщайн) е бил пребиван – гол, вързан за краката, с главата надолу в Дирекцията на полицията, със смъртна присъда, освободен на 8/9. 09., под натиска на населението пред вратите на затворите. А след войната – режисьор, сценарист, писател, носител на френското звание „Офицер на Ордена за заслуги към нацията“, с награди за европейска литература и отличия на кинофестивала в Кан… И за когото американката Андреа Саймън ще посвети своя филм „Изкуството е оръжие“.А бащата на този наш евродепутат е участвал активно по време на социализма в рубриката „Никой не е забравен“ – по издирването на неизвестни партизански гробове, с преклонение към това минало, което така неистово някои искат да изтрият, за да оправдаят собственото си съществуване.

Наложената матрица на отрицанието трудно може да възстанови значимостта на преживяната история като общо притежание и осмисляне. Може да се размахват едни или други факти за провалени предишни режими, но не и да обричаш на колективна амнезия хората от миналото, в което имало съответен начин на живот, ценности, постижения и възторзи, възприемани като национална гордост. Да громиш разбитите им илюзии, да се подиграваш с личните им победи, усилия и амбиции, преживени като общо достояние и идеали, които са следвали, но не и да отнемеш както признанието за това, така и болката, страданието, протичащи заедно в реката на живота. Която тече и по различен начин за тези, които използват нацията за своя употреба – глобалисти, космополити и стремящите се към „роли и позиции“ на техни сателити.

Те няма да си спомнят, че сме загубили Западните покрайнини през ПСВ, но знаят и обичат да задават въпроси: „Чий е Крим?“; нито за реалната заплаха да загубим една трета от територията си през ВСВ. И възприели за своя максима „няма общество, общности, а има само индивиди“ (М. Тачър) и въобще не се „трогват“, че ние сме най-евакуиращата или най-бързо стопяващата се нация, тъй като тези претенциозни „интелектуални дендита“ на индивидуализма си мечтаят дори само за два милиона население: 1 милион, с такива като тях и около тях – препускащи по стълбите и спиралата към най-горния 1%; а останалите – за охранители на обградените им имения и сервитьорки, които да им поднасят кафето в моловете. Без енергетици, миньори, „блатни хора“, „убийствени цървули“, „поети с ватенки“ и „кални овчари“. И превърнати в „мутанти, без да познават новата си форма“ (А. Ерно), без памет, при което може да възпроизвеждаш всякакви измислици за „лошото“ минало; наследници единствено на настоящето и с абсурдни интерпретации за прекрасния нов свят. Виртуален, разбира се… Но след като няма памет, тогава за какво ти е морал? И затова спете спокойно, деца!

10.Съществуват потенциалните рискове, свързани с опасенията, че ИИ може „да се превърне в злия гений на човечеството“, особено ако в предоставените им данни продължават да се мултиплицират вкарани архаични модели, представи и възприятия от миналото. Тъй като се появява следната тенденция: отрицателната конотация в материали от събития и разкази за предишни периоди, с които сме засипани в момента, фактически вече променя оценката за тях. Както и че, ИИ може да играе ролята на своеобразна tabula rasa (чиста дъска), на която всеки може да напише това, което му се иска, но различно от истината, или с единствената цел да създаде свят по свое подобие, а и за бъдеще, което ще е лишено от всякаква аналогия, асоциация, а и осмисляне с трансфер на идеи от миналото. Дайте пример за методика на обучение, която да преодолява тази тенденция на изкривяване и да води към обективно възприемане.

В контекста, който обсъдихме дотук: ценности – образование – памет – национална идентичност – консенсусна историчност, имаме нужда от програми на обучение, модули и проекти, стимулиращи асоциативност и креативност. Още великият Сократ в своите беседи със своите ученици често е казвал: „Не мога да науча никой на нищо, мога само да го накарам да мисли“. Или дискусиите върху дилеми, противоречия, факти и събития не да бъдат толкова с нейните разказвачи, а със „свидетелите на историята“: автентични източници, документи, книги, филми, отразяващи емпатията на съответния исторически период, като преподавателите насочват към тях, провокират към различни гледни точки, а не да доминират със собствената си интерпретация. По този начин имаме асоциирано знание от факти, смисъл, причина и следствие. Или в нашия пример: разполагаме с автентичен източник „Дневник“ отБ. Филов – министър-председател на България в 58-ото и 59-ото правителство (1940 – 1943) и регент на малолетния цар Симеон II (1943 – 1944), подходящ за обсъждания на този исторически период.

Със сериозна научна и професионална кариера: завършва няколко университета в Германия, учен на европейско равнище, ерудит с няколко езика, което ще се окаже най-убеден и най-естествен проводник за немското културно влияние, почетен доктор на Берлинския университет, носител на „Великият кръст на ордена на германците“. И впоследствие изключително лоялен към тях и последователен към привеждане на монархическия режим в съответствие с хитлеристката идеология и практика (нашата специфика – безпартиен режим и ролята на царя като върховен вожд), като фанатично вярва в направения избор като единствено правилен. Другите – опонентите, просто „нямали съзнание за величието на епохата“.

Още преди включването ни в Пакта – 1940/41, пледира за необходимостта от „разширяване на окупационна зона“, при което България да се превърне в основна окупационна сила на Балканите – с „изпращане на допълнителни окупационни корпуси в Тракия, Македония, Сърбия, Босна и Херцеговина, и дори в Черна гора“, за да заместят германските войски, които трябва да се бият на Изток. Нашата роля е отбелязана и в тайната спогодба от 21 април между България и Германия: даваща на последната право да експлоатира суровините на Македония; да получи в собственост хромовите залежи в Скопско; както и нашите задължения за вербуване на работници за Германия и т.н.

По това време ще отбележи: как кметът Иван Иванов на 1.10.1940 г. на тържествено заседание на Столичния общински съвет ще преименува булеварди на Адолф Хитлер, Бенито Мусолини, Виктор Емануил, като започне в своята прочувствена реч с: „Благодарност към ония, чийто имена ще останат завинаги вплетени в историята на българската държава…да запечатим тази признателност към благородната роля, която изиграха великите водачи на победна Германия и Нова Италия.“ И който едва ли е предполагал, че 3 години по-късно ще посети Германия и по-специално Хамбург, за да обмени опит за това как се справя населението с англо-американските бомбардировки, с унищожените градове и организацията на хората при евакуация.

Постоянно – от началото до края на войната, ще отхвърля и най-малкото съмнение за нашата лоялност към Оста, като успокоява Бекерлеза декларацията на правителството от 7 май 1942г. – „подчертах възприемането на националистическите принципи в нея, но не в смисъл на подражание, а на приспособяване“. Записва акуратно и мнението на италианския посланик, който му казва: „България сега е велика със своето местоположение, което й носи щастие“. Филов е наясно със същността на проповядваната доктрина и действията, които произтичат от нея: „В Нова Европа няма място нито от комунисти, нито от евреи, за хората от улиците и техните политически движения…да се избиват, не можем да говорим в днешно време за човечност“. Води си бележки и за атмосферата, която цари в този период: скандали и следствия срещу незаконни забогатявания, за наличие на корупцията във външното министерство, водеща до „общо разложение и гнило общество“.

Както и наблюдението си за „Нашите професори, толкоз се подмазвали на германците и толкоз се показвали по-големи хитлеристи от самите хитлеристи, че и на самите германци това направило лошо впечатление…“. (Още повече, че демонстрации с факли от различни политически организации по това време са обичайно явление у нас – копиращи структурата на италианския фашизъм и германския нацизъм, а и никнат като гъби. Общо над 10 съюзи, движения и партии, със свой вестник „Български фашист“, достигащи 200 хиляди членска маса и сподвижници. И документални филмови кадри: бранници в униформи преминават с вдигнати нацистки поздрави, носейки германски знамена и пеейки: „Ние отиваме срещу Англия“, „Ние сме огнената младеж на Европа и винаги ще бъдем с нашите непобедими съюзници“).

Наясно е и с цената, която трябва да заплатим за този съюз, като с известно смущение пише: „Исканите суми за издръжка на германските войски в България постоянно се увеличават – за една година 3 милиарда и 600 милиона марки. Това е в противоречие, както смята той, с първоначалното ни писмено споразумение и затова изпраща декларация до Хитлер, в която посочва, че не желае да се повтори 1917 г., когато се е влошило стопанското положение у нас, поради безогледните германски закупувания от периода на ПСВ. Още повече, че исканията се увеличават с поемането на „съответна част от държавния дълг на Югославия към Германия“

Както и с рисковете, които се изправят пред страната, като систематизира негативните изказвания от страна на врага: Английският посланик Рос – „България трябва да бъде унищожена“; Писмото на Алън Дълес – „подкрепата, която България оказва на Оста, била толкова голяма, че тя не може да се третира наравно с другите неприятели на англосаксонците“;„Дейли Мейл“ – „че даже тъпите в политическо отношение българи трябва да разберат, че не може да им се правят никакви отстъпки…“ Радио Лондон: „Съюзническите правителства отправят строго предупреждение към българския народ…ако не отзове войските си и не капитулира, то тогава България ще бъде опустошена…Единственият начин да се спаси от гибел е обща политическа акция срещу кликата предатели, които свързаха съдбата на България с Германия“ Но въпреки това Б. Филов често ще повтаря в записките си: „Ако трябва да паднем, нека паднем с чест… Ако трябва да изпием горчивата чаша, но да останем верни на Германия докрай, може да дойде с безусловна капитулация, но това трябва да бъде с чест“. И той действително ще подаде оставка най-последен – на 8.09, само и само да не подпише манифеста за обявяването на война с Германия. (Рузвелт, 1943г. – също е с категорична позиция по отношение на нас: „Тези, които днес управляват България, не ще я управляват, когато войната свърши…те ще бъдат съдени като криминални престъпници за многобройните си безчинства“ ; Министерството на външните работи (Вашингтон, 27 май, 1943 г.) също моли правителството на България в името на човечността да променят курса, който са поели, като отново заявява, че „след свършването на войната българските управници и антисемити да бъдат съдени“; „Гласът на Америка“ (3 юни,1943 г.) дори отправя остра закана: „Ние не ще губим време да убеждаваме престъпници в това що е добро и що е зло…сега ще говорят нашите бомбардировачи. Хитлеристите и фашистите отлично разбират този език).

11. Разбирам, че по този начин се извеждат ключови тези – реално съществуващи, както са се случвали, мислили и възприемали, а не субективни свободни разкази от хора, които дори не са били родени в разглежданото историческо време. А и понякога коментираме факти, дати, изводи или тенденции, но от едната страна на монетата. Какво не искаме да си спомняме, въпреки свидетелствата на историята?

Може да не изпращаме войски на Източния фронт, но войната е вътре – българи убиват българи, звучащо често и като оправдание за ненамеса, но заедно с това сме и твърде заети и с поставената ни стратегическа роля на „окупационните корпуси“ в заобикалящите ни страни. Жандармерията и армията е хвърлена срещу Съпротивата – над 100 хиляди с единствената цел: пълно унищожаване на врага, с конфискация на имотите на нелегалните, техните близки и интерниране на цели семейства. Като награждава доблестните си служители за проявена храброст с кариерно развитие, но и награда за всяка отрязана глава по 50 000 лева. И военен елит с брадви и снимки за спомен. За периода 1943/ 44 г. за подобни екзекуции са изплатени 62 870 000 лева по разходи, отчетени по силата на текста в параграф №36 от държавния бюджет. С прецизно оформени документи и разписки: име на убития, сума, извършител, подпис. В тях може да се прочете и за класификатори от прилагани 54 различни видове мъчения, побои и убийства. По това време ЗЗД (Закон за защита на държавата) се допълва няколко пъти: санкциите се увеличават, като се налагат и за най-малки прояви на неподчинение; смъртното наказание се включва в почти всички текстове, като то не се отменя дори когато се отнася до непълнолетни, тъй като се намираме „във военно време“; има и нови 9 параграфа, уреждащи норми за съдебна защита на войската, полицията, жандармерията,

Документалният филм „Майор Томпсън – (не)нужният герой“ (2022) показва не само това, че ако нещата се разглеждат извън контекста на съответна епоха, то това е най-краткият път за изопачаване на събитията; но и за кървавото лято на 44-та, когато изходът на войната вече е ясен, но жестокостта вътре в страната продължава да е безсмислено кървава. Има един кадър във филма, когато на тази алогична абсурдност от наказателните военни корпуси се отговаря по следния начин: „да ги избием всичките, че когато онези пресекат Дунава, да няма на кой да предадат властта“. Или друг документ – на свидетелите през 41-44 г, които са преживели унижението „вход за евреи забранен“, жълтите звезди, изселванията, трудовите лагери, нападенията на ратници и бранници в „Спомените на спасението“ (2023). Или за тези, които искат още да знаят, просто да разгърнат страниците на романа „Тютюн“ (Д. Димов), за да се потопят в атмосферата, философията и изпитанията на времето, сблъсъка на идеите в този световен разлом, но и да разберат готовността за саможертва – водена от алтруизма и идеализма. Докато сега някои ще отхвърлят подобни прояви – от позицията на „жертва“, което е по-разбираемо, но другите, които са повече – предимно от мисълта за лична недостижимост (пренесена от друго историческо време) и последвалата човешка реакция на екзистенциална непоносимост от това усещане. Което и често се проявява под различни форми на омраза или в най-обикновено отрицание.

Или да се върнем към август 44, когато обърканата власт, търсеща варианти за съставяне на ново компромисно правителство, се обръща дори към Александър Стамболийски – син, старият маньовър от Войнишкото въстание, но вече е прекалено късно. Трябва внимателно да се проследят последни дни на тази предсмъртна агония – направо от историческите източници, да се изучават по часове, за да се диагностицира безсилието, позорното шикалкавене на изчерпаната политическа клика, опитите за съставяне на чудновати сглобки, трескави преговори и панически пътувания до Кайро. Или какво точно става от 2.09 до 9.09? Каква е основната грешка за този период, когато се смята, че обявяването на българския неутралитет, според Симеон Радев, вече е недостатъчен?

Вече е обявен „Манифест на българския народ“ в 16 точки, като в т. 9 е записано – Народен съд за виновниците на националните катастрофи. (Поставен още за първи път в Програмата при създаването на ОФ (Отечествен фронт) и НОВА (Народноосвободителна въстаническа армия-1942г.). Разгръщат се демонстрации, стачки, с разбиване на затворите (и освобождаване на 8130 политически затворници); закриват се концентрационните лагери от предишния режим. Новият кабинет (К. Муравиев) се бави с поставените условия на опозицията и Съюзниците – Б. Филов да се оттегли, но той, както посочих по-горе, си намира различни поводи да отлага тази стъпка; не скъсвасвоевременно дипломатическите отношения с Германия, прави това три часа, след като Съветския съюз преустановява дипломатическите отношения с България с нота от 5 септември, и обявява война на Германия на 6 септември, с решение, което влиза в сила чак на 8 септември.

Съюзната комисия на Великите сили (САЩ, Великобритания, СССР), установена след това у нас до септември 1947 г., си поставя следните цели: да контролира за предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на Германия и съюзниците ѝ; да съдейства за прочистването на Българската армия от фашистки елементи; да подпомага преминаването на войската и флота към мирновременно устройство и др. Въпреки очертаните предварително зони на влияние („прецизно“ изведените с „хирургическа“ точност от Чърчил и Сталин на известните 75/25 процента), не предлага някаква рамка на ограничения, а по-скоро дава простор на различни стимули за действие. Разкъсващи фактически България между разнопосочни оценки, предлагани алтернативи, защитавани противоположни интереси и съответните им препоръки.

Каква е другата алтернатива? Ал. Цанков (отново професор, академик, министър-председател на България, 1923-1926г., получил прозвището „кръволок“ и „кървав професор“ – чуждестранните наблюдатели определят властта му през този период за „най-ужасното и безскрупулно правителство в Европа“) напуска страната на 2.09. и се установява във Виена, където на 16.09. формира Българско национално правителство в изгнание, подкрепяно от Хитлер. Съставя военна част: СС противотанкова бригада (1-ва българска)“ (SS Panzer-Zerstörer Brigade (bulgarische Nr. 1)) – около 700 българи-доброволци, повечето членове на организацията „Бранник“, и които в заключителния етап на Втората световна война воюват срещу Червената армия в състава на Вафен-СС. След войната този корпус се установява във военните бази на САЩ в Гърция, излъчват радио „Горянин“ и изпращат бойни групи да подпомагат съпротивата срещу новото управление. По-късно се трансформират в „Българската рота в НАТО“. Bulgarian volunteer Company 4093 е фактически първото българско национално военно подразделение в състава на НАТО: включено в състава на въоръжените сили на САЩ в Западна Германия от 20 октомври 1951 г. до 30 юни 1964 г.

По това време (1944 / 1955) от Гърция има 52 нахлувания на въоръжени групи от български емигранти (предимно бивши полицаи и офицери), смятащи, че войната не само не трябва да свършва, но и напълно убедени, че новата война трябва да започне най-късно през 1950 г., която да възстанови статуквото преди 1939. В ход е и тайната операция на ЦРУ срещу България (24 април 1950) за следващите години, разгъната в 4-ри основни направления: политическа, паравоенна, психологическа и икономическа война. Или винаги има някой, който има интерес войната никога да не спира.

Коя е датата, която маркира трагизма на историята ни? Може напълно да се доверим на Б. Филов, когато споменава 16 юни 1913 г. – „продължава да тежи върху съдбата на България като първороден грях, който очаква своя изкупител“. Тогава цар Фердинанд заповядва да бъдат нападнати сръбските и гръцките части. Започва войната между бившите съюзници, която ще сложи началото на национални катастрофи и гражданска война с кървав отпечатък и социални разломи. По това време Вазов пише стихотворението си „Па шта си ти?“/ Какъв си ти? – по действителни събития, когато сръбския престолонаследник Александър I, влизайки в Македония, задава този въпрос на едно седемгодишно момиченце (Васка Зойчева), посрещащо го с цветя. То му отговаря гордо:„Българка“. И за награда получава една плесница. Много по-късно – май 1941 г., при посещението на гимназия в Скопие, Б. Филов тъжно ще констатира, че учениците „вече не знаеха български“. А само след няколко години ще направи още една равносметка в дневника си: „Ако при сръбския режим 99% от населението държало здраво на българщината, сега нашето чиновничество е направило така, че то да съжалява за сръбския режим“.

И едно необходимо отклонение: От тази 1913 г. е и дълбокият личен спомен за избитите и прогонени бежански маси от Беломорието (моите предци са споделили тази съдба), е останала само буцата горест, заседнала в гърлото – при самото им споменаване, и предавана от поколение на поколение. Напомнящ ми винаги онзи непонятен ужас от известната картина „Викът“ (Е. Мунк), но и питащите очи „Кой е виновен?“ – въпрос, който циклично ще си го задаваме и до ден днешен. История, описана и в едно от най-задълбочените изследвания от потомците ни за тези събития (П. Коруев, „с. Габрово, Ксантийско“) – „смесени чети от гърци и турци натоварват всичко заграбено, а един гръцки офицер просто заповяда: огън, пепел и прах! И селото горяло 6 дни.“ А когато разлистим стиховете за унаследеното преживяно, превърнато в поезия, като в „Тъга по Бялото море“ (Н. Диев), посветени на „баща ми – старият тракиец“, то тогава картината на цялата драма на нашите бежанци ще застане пред очите ни: „И виждах в пламъците бесни/ как моето Габрово гореше/ И не пресъхваха очите, оставили земя-градина…/След Ксанти с улиците тесни, една агония звучеше…/На чужди порти потропах и седем гроба изкопах…/ Съюзниците настървено/ рушат, поливат с газ и палят/ без нищо българско да жалят…/И всички са били деца на Тракия многострадална…“ И накрая с едно послание, отправено към тези, които идват след нас: „Не забравяйте, но и не отмъщавайте!“

12. В поредицата предлагате и обобщаващ/заключителен Меморандум на развитието от 16 пункта, отразяващи 28 аргументирани позиции на научни експерти по темата на дискусията – това, което ви отличава от много други подобни издания. Кои въпроси се оказват ключови за осмисляне на новите тенденции в образованието, а и лидерските практики в преподаването, ученето по университетските програми, насочени към вземане на управленски, икономически и политически решения?

Всички знаем принципите за свобода на избора, отговорността, почтеността, толерантността и социалната ангажираност, но носим ли ги дълбоко в себе си като непоклатими основи в реалния академичен живот – административен процес, управление, преподаване и обучение на студентите. Затова на първо място, ако се стремим да осъществим непрекъснато лидерство в тези процеси на взаимодействие, трябва да си задаваме следните въпроси: изпитваме ли удовлетворение от предлагането на нови идеи, подходи и методи, лансиращи иновации в обучението; измерваме ли ги по етични и естетични критерии: как да се преподава най-доброто и качествено съвременно образование, но и как то да бъде прецизно поднесено, онагледено и разбираемо. Заедно с цялата сила на личностното си въздействие и мотивационна енергия, придаваща на младите хора усещането, че действително влизат във „великото царство на знанието“.

На второ място – да продължаваме да следваме формиращите ефекти от постоянно надграждане на тези академични ценности и знания през обществения дискурс и съответната им полза за общественото развитие. В това взаимно търсене на ценности, преминаващо през целия процес на обучение, осмислянето на настоящето върви през призмата на миналото и бъдещето, разположени както по хоризонтала (базисно ниво), така и по вертикала на знанието (чрез различни форми, но валидни за всички степени на обучението). Но и през такива „пресечни“ дисциплини, като:история на цивилизацията, еволюция на обществото и големите идеи за неговата промяна, идентичност и културни различия – социологически, психологически и етични аспекти.

Чрез тях става възможен, на трето място, и крайният стратегически смисъл: да възстановим паметта, почитта, мъдростта и смелостта не само на живите, но и на мъртвите, променили общественото ни мислене, както и осмислянето на „пълните хамбари на миналото“ (В. Франкъл), като неразделна част от капитала на човешката цивилизация. С едно ново отношение към бъдещето, но и с по-балансиран подход към уроците от миналото – без да прехвърляш сегашната си идентичност върху съвършено различни хора от друга историческа обстановка, атмосфера и протичащи събития; без привнасянето на настоящи нагласи за критични сравнения, когато въобще не е имало предпоставки и налични условия за подобни интерпретации. И за това са нужни лидери с комплексна интелигентност, истински визионери, прокарващи мостове между епохите и възприели идеалите на човечеството като своя лична кауза.

А не притежаващи единствено някаква функционална/специализирана компетентност, ограничаваща обхвата на разбирането, диалога и сътрудничеството при взимане на обосновани и аргументирани управленски решения. Не слепи функционери, характерни със способността си да влизат в ролята на гъвкави, рационални трансмисии за защита същността на статуквото и приспособяващата се власт, които получили престижни дипломи от чужди университети се втурват към партиите с претенции да управляват държавата като корпорация, но не и като нация с дълбока памет за история, като нашата. Пристигащи като „родени“ глобалисти, освободени от всякакви „нравствени вериги“ (Фр. Нищше) и със силни вълнения от това как ще „нанесат голям удар на своя геополитически противник“; с някаква особена ненавист към „образцовото поведение“ на предишните поколения, следвайки предимно обществения/колективния интерес; или че ги интересува не това, което „трябва“ (за общото благо), а това, което „искам“ (личния успех). И разбират „почтеността“ единствено като искрено споделяне и интерпретиране философията на Макиавели: „Целта оправдава средствата“ (с „шедьовър-образец“ за политически цинизъм от „Оня запис“ или „тайната вечеря“ от „Онова заседание“). Има само един антидот: комплексна мисловност, мъдрост и нравствени императиви, постигани чрез образование (посочената по-горе концепция по „хоризонтала-вертикала“ на знанието), социално възпитание (общочовешки ценности), среда и институции, формиращи лидери, които да отговарят безусловно на тези критерии.

13. Ключовите тези, които се предлагат, са: академичните ценности за сътрудничество между преподаватели и студенти, издигащи културата на живота и доктрината на мира, като иманентна част от тяхното възпитание и образование – да се превърнат в естествен център на новата цивилизационна философия; изградена в университетите и институциите, и пренесена във всички направления на обществения живот, управлението, икономиката и лидерството. Как този трансфер на идеи, като процес на обосновка и реални действия, би трябвало да движи света и хората към своето същностно предназначение?

Европейската травматичност от войните – именно тук започват и ПСВ, и ВСВ, носи освен всичко, което знаем за безкрайния низ от страдания, но и последици от разграничението на победители и победени; чувство на вина, но и национален срам, водещи до реваншизъм; национални колизии/катастрофи, произтичащи от новото картографиране на страните от безжалостните скалпели на великите сили и определените им зони за влияние; предизвикващи различни форми на колаборации с тях, но и на съпротива, възпроизвеждащи непрекъснато „предатели“ – „врагове на властта“/„врагове на народа“. Както и сателитна обремененост за по-малките страни, водеща до хроничен геополитически дискурс на поведение, но и на недоверие, съмнения или усещане за постоянна подчиненост, които могат да се преодолеят на основата, вграждането и възпитанието на нови форми за сътрудничество, ценности и обединено образование.

Именно в процеса на взаимодействие и дискусия между преподаватели и ученици/студенти, става възможно преодоляването на „войната“ между доктрините, понятията, ценностите и противопоставящите се тенденции в съвременния свят.През различните програми на обучение, придаващи смисъл и обвързаност на личната перспектива с обществената полза. Прерастващи в способности за диалог и сътрудничество, издигащи културата на живота като иманентна част от възпитанието на новите поколения – пренесени по-късно и в професионалното им развитие.

Подобно роля имаше в миналото и нашата глобална инициатива за Международно движение/асамблея „Знаме на мира“, под патронажа на ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ – посветено на духовното усъвършенстване на човека в планетарен мащаб, с проекции за смислово предназначение, идващо и от древната ни цивилизация, но и с нови форми за дипломация и сътрудничество в името на мира. Обхващащи участници от 138 страни, с фестивали и срещи на деца от целия свят, за което ООН удостоява „Знаме на мира“ със званието „Вестител на мира“ през 1987 г. Същата функция, от тази година, развива и Академия за Човека/Фондация „Йордан Камджалов”, с мисия и разбиране за: Просвета, Култура, Образование – основни критерии за духовното здраве на всеки един човек, общество и цивилизация. И двете поставят във фокуса инициативи, стимули и генератори за съхраняване, извличане и развитие на най-доброто от нацията ни през нейната история, но и възможности за сравнение, постижения и принос по световни стандарти в сферата на изкуството, науката и спорта.

От значение е и свързването на младите хора в глобалната мрежа от движения, подобни на „Свят отвъд войната“/World Beyond War, обединяващи доброволци и организации от 193 страни, които смятат, че мирът не може да се постигне чрез война. Обявяват се както срещу институтите на войната, така и срещу всякакви митове за неизбежността от милитаризацията. Използвайки за тази цел дискусионни сесии, размисъл, учене, споделяне на умения и тактики за ненасилствена съпротива. Поставяйки в центъра общочовешките ценности, а не тези от типа „ние сме в градина, а останалият свят е джунгла“ –с прокламиране на „златен милиард“, но какво правим тогава с останалите седем, пазят в тайна? Исрещу подобна логика, поддържаща фактически системи на властта, готови да оправдаят всякакви войни или откровен геноцид, без особени вълнения; продължаващи „голямата игра“ за хегемония и налагане на геополитическа воля, но и винаги без да се питат народите. И противопоставящи се на имперското мислене, при което има винаги главен враг, ако няма – той трябва да бъде измислен, а след това и унищожен, но не съвсем, за да се възпроизвежда тоталната война по всяко време.

И нямащи нищо с експертите от екрана, ръсещи академични сентенции от рода, че трябва да се изучават „ценностите на войната“, „Не са важни разрушените паметници, а дали ще живеем по-добре“, „Имаме си прекрасно правителство, което ще съществува докато има война, а тя няма да свърши скоро“. Напомнящи ми за мечтата на Хитлер за едно дълго господство и 1000 годишна война, след която за хората вече „няма да е възможно да си представят друга различна форма на съществуване, освен най-силната армия и една партия, която ще бъде най-ненаситното животно в световната история“; или за съвременното й измерение, описано в книгата „Вечна война за вечен мир“ (Гор Видал). Нито с тези, които говорят за мирни преговори, а доставят оръжие; непрекъснато прилагат двойни стандарти или евтин морал – нещо привидно за момента, с поза за рейтинг, но в краткосрочен план, а не в перспектива. Те може да са безобидни за тези, които ги разпознават, но почти винаги са пред прага на мега-манипулацията. Като тази с нашия президент при срещата му със Зеленски у нас: въпреки че повтори няколко пъти за „жестоката война“, която не е средство за разрешаване на проблемите, а преговорите, дипломацията; подкрепи и 10-те точки от неговата формула за разрешаване на кризата – това, както и други тези бяха премълчани, игнорирани; със заключение, което дори изчезна от медиите, тъй като те бяха фокусирани около думата „конфликт“. Или чуха това, което искаха да чуят (СД), за да произведат спектакъл, сътворен от поредния коктейл на самоунижението. Никой не защити нашия президент, освен Ердоган, който след два дни повтори същите тези пред Зеленски.

14. Или заключителните послания са: как да работим за културата на живота, изправена срещу културата на смъртта/войната, как да я превърнем в ценностен фундамент за смисъл на човешкия живот. Но и как, а и с какви аргументи да я предложим в съвременното знание, философия, идеология и социална практика?

Още Монтескьо беше написал, че винаги трябва да осъждаме този, който води към война, но още повече онзи, който я прави неизбежна, със своето подстрекателство, но и със своето мълчание и пасивно съзерцание. А ние продължаваме да свеждаме войната единствено до неморалността и порочността на едно или друго индивидуално/ групово властово действие, до неговата законност или незаконност, а би трябвало да го разбираме като проблем, произтичащ от напълно погрешно цивилизационно решение. При разгърнатата апология в медиите за мощта на армиите и тяхното славно минало, настояще и бъдеще – митове, заковани в мисленето ни с библейска непоклатимост, но фактически проповядващи културата на смъртта. Когато сме наясно, че ехото от тяхното опустошение непрекъснато ще възпроизвежда омразата, отмъщението и травматичните следи, подобни на: „От Батак съм чичо“, или по-късно: „Чичко, не ме убивай, аз съм малък“, а сега – подобно на тях, от един украински поет, заличен от войната преди няколко дни, който по вапцаровски ще напише: „война не свършва/ свършват хората“. Както и постоянният въпрос, лутащ се някъде в мозъчните ни гънки: Защо трилионите от нашите пари отиват за смърт, а не за живот? (В момента има шест гигантски билборда в Оукланд и Бъркли, Калифорния, на които пише: „3% от военните разходи на САЩ могат да сложат край на глада на Земята“).

Цивилизацията е „диалогичен разум“ (по Г. Фотев) и затова е логично да задаваме въпроси и да търсим отговори: Когато посочваш непрекъснато някой за враг, той няма ли право да се защити? Когато злото се превърна в бизнес, жестокостта в забавление, властта – в изкуство да манипулираш:без да предлагаш изход, а само граници на поносимост; без да създаваш условия за премахване на вредата, а само ограничаваш щетите – нямаме ли право за състрадание, милост и спасение за общата ни съдба? Когато предлагаш за ценности „по-висок адреналин“ и изобилие от възможности за емоционално-физиологическа рефлексия, смятани за по-значими от моралните императиви за човешко щастие, то тогава и пътят към евтаназия на човешката душа е открит. В превръщането ни в „нечовеци“ – да убиваш не само на война, но и от „любопитство“ или в търсене на „силни усещания“ – напоследък често като следствие на наркотичен глад-бяс-халюцинации. Разтърсващи ни със своята бруталност и насилие над най-близките: внучка убива баба си/известна бивша актриса, а син – майка си…При което петорна комплексна експертиза установява, че извършителите разбирали значението на своето деяние: 50-60 нанесени удари с нож?!

Не носталгията е „опасната болест“, както пишат всякакви „умници“ – тя е усмивката от детството и младостта, а наркоманията – мракът, апатията и безсилието на настоящето. Какво ни предлага Световната здравна организация? Тя ни препоръчва единствено намаляване на щетите: за един инжекционно употребяващ наркотици да се раздават 200 стерилни спринцовки на година – при нас това означава 2 милиона за 10 000 регистрирани (по статистика на Национален фокусен център, 2023г.). А за останалите…? Някои споменават общо за вече 300 000 души, употребяващи наркотични вещества. Може би ще предложат изграждането на специални помещения, резервати или тиха смърт вкъщи, каквито са многобройните случаи. В медиите с големи букви, почти като реклама, намират място само трагичните истории на „звездите“, катастрофите на дрогираните, но не толкова с анализи за същността и корените на явлението, а още повече – как обществото да лекува раните си.

 А когато развихрилото се въображение, безконтролното манипулиране в някои сфери на изкуството, лансиращи модели на поведение, разместващи с лекота фантазии и реалност, но и най-вече с прекомерни акценти върху различното – показващо насилие, патологично или психичното отклонение, но и насочвани към бездната на човешкото падение – то тогава какво може да очакваме? Ницше го е казал много добре: „Ако достатъчно дълго се взираш в бездната, то тогава бездната започва да се взира в теб“. И там застанали, надвесени над нея, сме изправени пред последната дилема. Тази на Р. Опенхаймер – бащата на атомната бомба, след чудовищните експерименти и бомбардировки над Япония, ще заяви на Труман „Чувствам, че имам кръв по ръцете си“, но президентът от своята висота и с „ореол на свръхчовека“, стоящ над простосмъртните, ще го успокоява: „Спокойно, тя е по моите ръце, политиците поемат вината“. Шекспир много добре е описал тази вечна борба на човека с нечистата съвест и за този, който е „разсечен“ от нея, няма пощада: върху този американски физик до края на живота си ще се стоварва проклятието на съмнението – повтарящ си и постоянно думите от едно свещено писание: „Сега аз станах смъртта, унищожителят на световете“. И сигурно ще разберем неговата лична драма, но какво да правим с тези, които са кардинално атрофирани към чувството на вина. Остава да си припомним филма „Коса“, особено на финала със стичащите и обединени хора, застанали пред политическите институции, пеейки „Оставете слънцето да грейне вътре…“ (вижте отново този клип), и които в крайна сметка спряха войната.

Заключете войната завинаги! И тогава пуснете белите гълъби в простора! Нека летят, да не спират – така хората си представят свободата. А човечеството най-после ще намери себе си и смисъла на своето истинско предназначение.