АНАЛИЗИ > СТАТИИ
За Двадесет и четвърти май – размисли в навечерието за празника

Игнат Минков - 24 май 2024
Част трета

Част първа и втора.

Разбира се най-вълнуващи бяха манифестациите на 24 май в столицата. През централния площад в няколко възторжени колони преминаваше  младостта на България – деца от горните групи на детските градини, ученици от над 170-те основни училища  гимназии и техникуми, няколкото десетки хиляди студенти от Софийският университет и другите висши и полувисши институти, културните дейци от театри, оркестри, читалища, домове на културата, учените от БАН, и Селскостопанската академия. Всички празнично облечени, отдадени на празника и светлите му послания. Разбира се сред тях най-ярки са колоните на студентите – хубави, жизнерадостни, одухотворени, с бликащи в поривите на младостта усмивки,  с изпъстрени в цвета колони. Няма да правя описание на софийската – главната, най-представителната  за страната манифестация на 24 май. Ще дам думата на наш гост – англичанин,  архитект Ричард Фостър – директор на Музеи и галерии в Ливърпул. Той ни гостуваше  в Националния етнографски музей  с работен екип за подготовка на голяма българска етнографска изложба  в залите на Ливърпулския музей. Случи се така, че той беше в София на 24 май 1989 г. Уредих да получим пропуск за площада и да присъства на Кирил и Методиевското ни тържество. Беше ни отредено място на 20-тина метра след трибуната на мавзолея. Застанали на един от по-високите подиуми, от мястото ни се виждаше ясно почти целия площад. Мощен слапей от сякаш идващи срещу нас пъстроцветни колони от жизнерадостни  празнично облечени млади хора изпълни площада. Гостът ни впери очи в случващото се и не ги откъсна до края на манифестацията, завършила с хората на няколкостотин танцьори от десетките фолклорни състави на столицата, разлюлели със радостни звуци и игри площада. Като утихна вихрушката на тази омайваща пъстра вакханалия, да си призная тя  омая и мене, той се обърна към мене и ми каза само едно:  „Вие не знаете какво имате!“  и след пауза ми поиска да му разкажа отново, този път много по-подробно, за празника историята и подтиците му.

Разказах му за солунските братя, създали глаголицата – един от вариантите на славянобългарското писмо, за  учениците им дошли и приети най-радушно в България, че българският език е следващият след еврейски,  гръцки и латински, признат  за още през девети век като тях за свещен,  равен  им и  на който е преведено и се разпространява светото писание, че писмен език става живият език на българите, че България още тогава има своята голяма книжовна школа с талантливи писатели с 3500 подготвени ученици, че през този период българските царе са най-високо образованите в Европа и България става третата след Византия и на Карл Велики империя със свое писмо и литература. Че тя дава началото на  мощното източно славянско-православно направление на европейската цивилизация. Разказах му, че през следващите погромни за страната ни векове българите остават без аристокрация, книгите им са поругани, унищожени и само единични екземпляри са пръснати по различни  хранилища, че например, един от тези  български книжовни паметници – четвероевангелието на цар Иван Александър (XIV в.) се намира в Лондон. И сър Фостър, развълнуван от видяното и разказаното,  реши и го осигури за изложбата ни в Ливърпул, където за целта направихме и  малка експозиция за българското образование и книжовност. (Там и аз бях щастлив да държа в ръцете си този неоценим паметник на българската култура и трябва да кажа, че в него известните миниатюрите на царското семейство са толкова фино нарисувани,  с така чисти линии, че не ти се вярва че ги е направила човешка ръка). Манифестацията ни на 24 май, възхити и направи от един англичанин убеден приятел на България! 

Празничните манифестации на 24 май през периода на Първата българска република бяха с толкова силно вдъхновяващо излъчване, защото във всички духовни сфери социалистическа България беше завоювала завидни успехи. Нашето образование се нареждаше сред най-добрите в Европа и света, българските инженери имаха най-широка теоретична база на своята подготовка, с особен престиж се гордееха институтите ни подготвящи лекари  и други медицински кадри. Във всички научни институти, лаборатории и учебни катедри израснаха прекрасни високо ерудирани учени. Във всички хуманитарни сфери имахме творчески резултати и духовни натрупвания, въз основи на които организирахме световно престижни художествени прояви като Софийския конкурс за млади оперни певци,  Варненския балетен конкурс, фолклорните събори в Копривщица и Рожен. Българската художествена литература и филми завоюваха високо признание.  Българските оперни певци превзеха безапелационно световните оперни сцени. Хоровете, фолклорните  ни състави винаги бяха сред първенците на десетките международни конкурси и фестивали. Затова и  участниците в празничното шествие бяха жизнерадостни, щастливи, изпълнени с радост и увереност за утрешния ден.

Как, след това славно наследство, се чества днес „24 май“ – празникът „предложен“ от водещите ни проатлантици за национален празник. Не познавам добре положението в страната. Впечатлението е, че по силата на традицията в повечето от провинциалните  градове манифестациите продължават да се провеждат и излъчват част от изразните си послания. Съхранява и част от училищните си традиции. Налага се обаче тенденцията, наложена най-напред в столицата, празникът постепенно да се обезличава, като масова всенародна проява.

Причините за това са много.

– Първата е, че празникът не се „вързва“ с крайно раболепната протлантическа политика на българската управляваща днес политическа прослойка. САЩ са обявили Русия за враг и на България, станала както се изрази един от зам. държавните секретари на САЩ, „фантастичен стратегически партньор на Америка“ (Боже мили, най-после доживяхме такова „високо признание!)  не върви да напомня, камо ли да изтъква, че тя е люлката, дала първите силни  подтици за създаването и културното утвърждаване на източното славянско-православно направление на европейската цивилизация, чиито стожер и водещ представител днес е Русия със своята ярка култура и цивилизационни постижения.  На Русия се приписва грозен „тоталитарен“ „азиатски“  облик и „естествено“ е „демократична“ България на „евроатлантическите ценности“  категорично  да се разграничи от нея, да изпълняват безпрекословно всички антируски политики на своите ментори. Няма да коментирам тук ситуацията, произтичаща от  кризата с Украйна.

–Българските букви,  славянобългарската писменост и култура са дело на българския народ и държава, техен важен принос в световната културна съкровищница, богато наследство на днешната българска нация. Но днес „проатлантическа Европа“  не иска да има нации и европейски народи с богата история,  национални култури и постижения, налага да се откажем от тях и ги заменим с изкуствено създадени „региони“, с хора в тях които не познават историята си и не се интересуват от бъдещето, с хедонистични нагласи за „реализация“ тук и сега. Затова най-добре и България и българите да забравят за своите исторически постижения и приноси, да не настояват, че те и днес са нещо важно и значимо, притежанието им – наша съществена характеристика и знак. Не случайно и от „Запад“ ни призовават, а и не кой да е, а президентът ни (1997-2002 г). Петър Стоянов – излъчен от тези  проатлантически среди, безсрамно предложи да се откажем от нашата писменост и да приемем латиницата!? – Понятно е, че от  „политици“ с такава нагласата не може да се очаква да „тачат“  24 май.

–България посреща днес „24 май“ с разбита образователна система. От голямата ни просвещенска традиция, разгърнала широко големите си възможности през времето на Първата българска република, когато се нареждахме по успеваемост на българските ученици сред първите в Европа, днес не е останало почти нищо. По оценки на  упълномощените за това европейски институции, ние вече твърдо заемаме последните места в тези класации. Особено пагубно върху българското образование се отрази наложеният от атлантическите ни господари чрез ГЕРБ „Закон за предучилищното и училищно образование“, който окончателно ликвидира и малкото добро, останало в българското училище. Може да се каже, че по своите негативни последици този, обобщаващ цялото ни образование нормативен акт,  по-лош дори от прословутия закон на Филип Димитров за унищожаване на модерното ни земеделие чрез т. н. „ликвидационни съвети“.

Българското образование беше ликвидирано като единна национална цялостно изградена образователна система и разкъсано от намесата в нея на кметове, мениджъри, политически фактори. От образованието беше изхвърлен един  от трите му изграждащи го стълба – възпитанието на подрастващите поколения, от учебните програми основополагащи знания. Принизена е солидната му база – класно-урочната система, осигуряваща широк кръгозор и задълбочени знания – най-сигурната предпоставка за постигане на „компетентности“ – каквато според закона е целта на образованието ни днес.

Знанието престава да бъде главна цел за голяма част от децата ни и те още от малки се увличат по други вредни за тях дейности.  Ето как една обикновена българка, 55-годишна жена Дарина Ст. оценява в „мрежата“ с тревога тази ситуация в днешното ни училище, предизвикана от разговор с нейни племенници: „ПОКОЛЕНИЕ БЕЗ ЦЕЛ, БЕЗ ПОСОКА, С КУМИРИ ФОЛКПЕВИЦИ, НА 10 ГОДИНИ ГРИМИРИНИ, НА 11 С 3000 ПРИЯТЕЛИ ВЪВ ФЕЙСБУК – И ЕДИНИЯТ ОТ ТЯХ УБИЕЦ, ПУШЕЩО, ПИЕЩО, ДРОГИРАЩО СЕ, ПОВРЪЩАЩО ИЗ ГРАДИНКИТЕ, ВЪЗПИТАНО В ЕДНО ОТРИЦАНИЕ И ОМРАЗА КЪМ ПРЕДИШНИЯ СТРОЙ, В КОЙТО НЯМАШЕ КАК ПЕТОКЛАСНИЧКИ ДА ОТИДАТ С ИЗКУСТВЕНИ МИГЛИ И ДВА ПЛАСТА ГРИМ НА УЧИЛИЩЕ,  МОМЧЕТАТА НЕ МОЖЕХА ДА БИЯТ УЧИТЕЛИТЕ, А МОМИЧЕТАТА ДА УДУШАТ СЪПЕРНИЧКА, ЗАЩОТО ИМА ПО-МОДЕРЕН ТЕЛЕФОН ОТ ТЕХНИТЕ… “   „НИКОЙ НЕ МИ ВЯРВА, ЧЕ БЕЗ МАРКОВИ ДЪНКИ, БЕЗ „ШАНЕЛ-5, БЕЗ ЕКСТЕЙШЪНИ И СИЛИКОНОВИ ЦИ*И БЯХМЕ ПРОСТО ЩАСТЛИВИ…“ – И друга – Теодора Д.: сравнявайки някогашните  ученически бригади с днешното състояние на образованието ни: ДА „ХОДЕХМЕ НА БРИГАДИ! НАУЧИХМЕ СЕ ДА СЕ ТРУДИМ И ДА ЦЕНИМ ВСЕКИ ЧЕСТНО СПЕЧЕЛЕН ЛЕВ! ИМАХМЕ ЦЕННОСТИ, МОРАЛ, СПОКОЙСТВИЕ… СЕГА НЯМА БРИГАДИ, ИМА ГАЛОПИРАЩША НАРКОМАНИЯ, АЛКОХОЛИЗЪМ, ПРЕСТЪПНОСТ, ОБЕЗВЕРЯВАНЕ, РАЗДЕЛЕНИЕ, ОТЧАЯНИЕ…“

 Възниква въпросът: Как с тези качества на днешното ни училище да отидем на празника на 24 май?  

-За да се затрудни честването на 24 май министерството на образованието въведе абсолвентски изпит да се проведе на 22 май – само ден преди празничния и това се прави вече години наред. Тази година изпит на 22 май няма, но за сметка на това в седмицата преди празника се провеждат цели два зрелостни изпита…На кой училищен директор ще му е при тези условия до организиране на празници.  България имаше прекрасната традиция абитуриентите да се разделят с училището си на 24 май. До този празник в продължение на цели три-четири  месеца се осъществяваше здраво учене, преговори по всички основни дисциплини, обобщаване и утвърждаване на знанията. Матурите винаги бяха след празника и той беше своеобразен завършек, върховен момент в „изкласяването“  на средношколците… И тази прекрасна традиция бе „пратена по дяволите“!  Тази гавра с българското училище с десетилетните му прекрасни натрупвания отново дължим на ГЕРБ!

Г-н Р. Радев още с първата си година на Дондуков 2, призова за участие в празнично шествие на 24 май, което да започва от Президентството, да премине по бул. „Цар Освободител“ до ректората и от там по бул. „Левски“  до паметника на светите братя пред Националната библиотека. Когато шествието стига до сградата на БАН, в челото му се влива Управителния съвет на Академията , а при Ректората с тогите си начело с ректора, отличен с ректорската си огърлица  се включва и Академичния съвет на СУ „Св. Кл. Охридски“.  Заедно с Президента те влизат в сакралното пространство около паметника на великите книжовници поднасят венци и цветя. Тук са министрите на образованието и културата, кметът на София, представителни на политическите партии, сред които винаги ръководители на БСП, депутати, изявени общественици, учени, писатели и други творци. Провежда се кратко тържество. Произнася се реч за смисъла на празника. Хор изпява със съпровод на гвардейския оркестър „Върви народе възродени!“, едно или две първокласничета рецитират пред паметника „Аз съм българче!“…  Така, въпреки тези хубави  прояви, празникът  всъщност се превръща в едно затворено, ограничено по обхват и наподобяващо на казионно тържество, в което се включват 1500-2000 души – уважаващи и обичащи празника граждани от най-различни обществени съсловия. Преминаващите в същото време по булеварда участници в импровизираната манифестация не могат да поднесат своите цветя пред паметника,  защото органите на сигурността затварят входа към него.  Стигнала до ул. „Оборище“ колоната завива на ляво към катедралата  „Св. Ал. Невски“ и от там, на площада пред храма, ако някоя от  музиките не засвири хоро, на което да се хванат желаещите да играят, всички се разотиват. След тържеството около паметника се провежда празнично утро в аулата на СУ „Св .Климент Охридски“, където заедно с академичния съвет на университета  отиват и част от официалните лица, присъствали на празнуването пред Народната библиотека.  Ректорът или друг изявен университетски професор държат празнично слово, в което поставят пред обществеността и нерешени проблеми на нашата „грижовна майка“. За съжаление студенти и там са малко.

Да, пак с весело настроение, продължава да протича празникът. Но днес ги няма мощните колони на десетките хиляди дефилиращи, на многохилядната възторжена, ликуваща българска младост, с преклонението към знанието и делото на великите ни книжовници, с признателността си към училището и учителите, няма ги пълните с празничен народ столични централни улици, приповдигнатото радостно настроение обхванало всички на този ден.

И днес сред  събитията, правещи празника, са абитуриентските балове.  Вълненията на завършващите  средното си образование са  същите, каквито са били на техните родители  – бликаща радост от „изкласяването“ оптимизъм за бъдещето. Но заедно с това в провеждането им се наслагват и нови  явления – на бала вече задължително се ходи с възможно най-скъпи и престижни коли, с тях абитуриентите  обикалят улиците, младежите с бутилки скъпо уиски в ръка, до началото на тържеството част от тях са вече „сръбнали“ и полупияни. Някои приповдигат още повече празничното си настроение с наркотици.  Вече не е достатъчно балната рокля да бъде модерна и красива. Та трябва да бъде и възможно най-скъпа, обувките също, и заедно с аксесоарите от най-престижни марки. Семействата правят всичко възможно да задоволят тези „изисквания на времето“. Все повече надделяват и хедонистичните нагласи за нескончаемо небивало тържество. След първата бална вечер вече се организира и следваща и на нея се ходи с друг празничен тоалет. Тя, разбира се, е в друго заведение и дори в друг град,  може да бъде и в чужбина. Абитуриентите получават скъпи подаръци – маркови часовници, смартфони, скъпи бижута….  Все по-специални са и празниците, организирани за роднини, приятели и колеги от семействата на абитуриентите. От семействата, които могат да си го позволят, те също все по-често се правят в ресторанти и барове. В организирането на абитуриентските тържества днес все по-малко участие вземат училищата и те все повече прерастват в скъпи самоцелни тържества с богати софри, скъпи напитки и показност.

В София празникът завършва с раздаване на наградите “Аскеер“ на актьори и театрални дейци, организирано от и провеждано в Театъра на армията. Тържеството става все по-добро, но трябва ли то да бъде на 24 май и, посветено само на един от секторите на националната ни култура, да е своеобразен  завършек на празника, въпреки че е  много удобно за министъра на културата, който в празничния ден на готово му се радва и го удостоява с присъствието си. Театралите имат свой хубав празник и той не е 24 май и на него вече 50 години се дават „Оскари“ – най-престижните награди. Нека на него или в друг ден да се събират и раздават престижните си награди и актьорите от Театъра на армията. Вечерта на 24 май Националната телевизия не трябва да ни представя връчването на „Аскеери“, а да направи голям, най-престижен и красив празничен концерт на националната ни култура, обхващащ всички духовни сфери с изява на най-добрите ни утвърдени творци – гордост на страната и с млади най-талантливи  изпълнители. Концертът да увенчае Празника.

Тържествен завършек на празничния „24 май“ трябва да бъде голям  прием от президента на републиката и с присъствие в него да се удостояват ежегодно най-изявените дейци на българската наука, просвета и култура, учители с високи приноси, носителите на орден „Св. св. Кирил и Методий“  и други национални отличи.

Искам да привлека вниманието към още нещо. Тази година в културния живот на българите се случват събития, които будят безпокойство поради прояви, които унижават нашия народ и културата ни. Не кой да е, а Националният ни театър включи в репертоара си един недостоен политически пасквил –  пиесата „Хага“, че и той бе удостоен  с най-висока номинация…няма съмнение, че „наградата“ ще бъде връчена на връх 24 май!? Научаваме, че театралният ни флагман ще включи в репертоари си и пиеса на Бернард Шоу – произведение – подигравка с българите – защо се прави това, кому е нужно. Над нашата култура се налагат сили, които си позволяват да използват наши актьори, а и те, явно срещу заплащане, са готови и унижават професията си за да изпълняват груби политически поръчки играейки в  роли със срамни сцени, направени за да злепоставят политически опоненти. Визирам нашата актриса М. Бакалова, която се „специализира“ да продава достойнството си, спечелвайки си с това незавидна слава.     Тази година на Венецианското  биенале България се представя с инсталация, дело на български творци, живеещи зад граница и финансирани от българското министерство на културата. Съдържанието ѝ е инспирирано от случилото се в затворническия лагер от 60-те години на миналия век край Ловеч, където са убити затворници. Да, случаят е тежка травма върху българското социалистическо минало. Но ставащото в този лагер не е продукт от политика на тогавашната българска държава и управляваща партия, добре се знае, че престъпленията там са станали поради съчетание на редица злощастни обстоятелства. За тях не са знаели нито местното ръководство на Ловеч, нито централните партийни и държавни органи. С момента на достигналата до тях информация, лагерът е закрит. Разбира се, че това престъпление не трябва да се забравя. Но питам министъра на културата: точно с това ли България трябва да се представи на това световно изложение, с това ли ще се покажем на света, това ли ни характеризира като народ?  За това ли са похарчени няколко стотин хиляди евра?  

Накрая, отново за „24 май“. Нашият празник става все по-популярен в ЕС,  сред европейските народи. Празникът все по ярко започва да се чества и в Русия. Първото специално честване е в Мурманск, през 1986 г., когато там се открива и хубав паметник на светите братя. През следващите години центрове на тържествата стават Киев, Минск. От 2010 г. постоянен център на тържествата става Москва. И докато у нас политиците ни се чудят как да намалят въздействието му, с всяка следваща година тържествата в Русия приемат все по-разнообразни и широкомащабни форми. В последната година преди ковид епидемията, която пресече през последните години празнуването, на Червения площад на 24 май  пя хор от 2000 участници! Русия все повече се приема като истинския, заслужил  наследник на делото на великите братя – покровители на Европа и утвърждава все по-категорично тези си позиции.

Има какво да помислим и върху това, нали?


Доцент д-р  Игнат Ст. Минков е етнолог, специалист по съвременни етнически процеси. Над 30 години е работил в Института за етнология и фолклористика на БАН, през 3 от тях е отговарял и за работата на Националния етнографски музей. Консултирал е висши държавни институции. Сред близо 120-те му научни и приложни…