Част първа тук. Част втора тук. Част трета тук.

Глад в Руската империя
Хищническото отношение на капиталистите към природните ресурси в историческа Русия малко се различава от това в САЩ. До официалното премахване на крепостното право през 1861 г. гладът в Руската империя е системен, въпреки че е грехота да се оплакваме от руската природа – никоя друга страна няма толкова чернозем. Но въпреки това, противно на природата, голям глад настъпвал приблизително веднъж на десет години и отнемал живота на стотици хиляди, а понякога и на милиони хора.
Известният изследовател на глада – професор В. Н. Лешков, пресмята, че от началото на XI век за всеки век е имало по осем неурожаи. Причините за тях са били същите като в днешно време: суша, прекомерни дъждове, ранни слани, скакалци, сухи ветрове и др.
С началото на развитието на капитализма в Русия територията, изложена на глад, започнала да се увеличава, въпреки всички предимства на прехода към по-прогресивна икономическа система. Крепостните селяни получиха свобода, но земята – не. Вместо това било добавено финансово робство, наречено „откупни плащания“, т.е. административна принуда за изкупуване на земя от земевладелците на цена, която била два-три, а понякога и пет-шест пъти по-висока от пазарната.
До какво е довел този феодално-пазарен прогрес?

Характерна особеност на руското селско население, което съставлява около 80 % от цялото население, е „периодичният официален глад … и постоянното, мълчаливо недохранване. През 1885, 1889, 1891, 1897, 1898, 1901 и 1904 г. се наблюдават големи неурожаи и гладни стачки, които обхващат 1/4, 1/3 или дори 1/2 от европейска Русия. През последните 20 години Европейска Русия е гладувала повече или по-малко пълноценно девет пъти, т.е. приблизително на всеки две години, или, казано по друг начин, руският обикновен човек се храни само всеки втори ден“.
Така твърди г-н А. А. Волски, член на Съвета на конгресите на промишлеността и търговията, в доклада си „Производствените сили и икономическата и финансовата политика на Русия“.
От началото на ХХ век гладните години идват една след друга.

„През зимата на 1900/01 г. 42 милиона души гладуват, а в резултат на този глад умират 2 милиона 813 хиляди православни души“. Годините 1902 и 1903 са гладни години, които прерастват в народни бунтове.
През 1902-1903 г. за потушаване на селските въстания и работническите бунтове само в Полтавска и Харковска губерния са използвани 200 хил. редовни войници, т.е. 1/5 от цялата руска армия от онези години, и то – без да се броят стотиците хиляди жандарми, казаци и полицаи.
В този период Русия можела да си позволи годишно по 22,4 пуда хляб на глава от населението, а в гладна година средната норма падала до 16 пуда. За сравнение: в Германия – 24 пуда, а в Дания – 50 пуда. Това означава, че империята е била на едно от последните места в Европа по ниво на потребление на обикновен хляб, гордо изпреварвайки само Румъния и още няколко подобно изостанали държави. Но това не пречеше на износа на хляб. При отсъствието на модерна индустриална мощ Русия изнася 11,6 % от реколтата на хляб по онова време. За сравнение, САЩ изнасят 8 % при по-висок процент на потребление от населението.

Смит, американският пратеник в Русия, пише през 1891 г., че Русия изкуствено стимулира износа си, тъй като отстъпва на много страни по производство на зърно. В това Смит вижда тайната на пребиваването на Русия в състояние на „почти хроничен глад“. Министърът на финансите на Руската империя И. А. Вишнеградски, който заема този пост от 1887 до 1892 г., се изразява още по-добре – „Ще гладуваме, но ще изнасяме!“

Царският министър е бил напълно прав и в двата смисъла. Империята е била най-големият износител на зърно в света. През рекордната 1913 г. в Русия са събрани 30,3 пуда зърно на глава от населението, в Съединените щати – 64,3 пуда, в Аржентина – 87,4 пуда, в Канада – 121 пуда. Това означава, че Съединените щати са изпреварили два пъти царска Русия по количество зърно на глава от населението, Аржентина – три пъти, а Канада – четири пъти.

Що се отнася до известната теза, че Русия при царя „хранела цяла Европа с хляб“, може да се отбележи, че по това време износът на зърно от Русия за Европа, а всъщност целият износ на зърно (98%), възлиза на 6,3% от потребяваното от Европа зърно, или 1/16 от него. Ето защо през 1915 г., когато износът на зърно от Русия спада 30 пъти, т.е. на практика спира, Европа не забелязва това. Защото тя си е осигурявала 81% самодостатъчност на хляб, а Аржентина и САЩ лесно са компенсирали това, което Русия не е могла да достави.
Но многобройните случаи на масов глад са старателно премълчавани в тогавашната руска преса. Категорично е било забранено да се използва самата дума „глад“, а вместо нея е предписана думата „недостиг“.

Тук са представени разкази за живота на руските селяни: „Руският селянин не може да си позволи месо, яйца, масло, мляко, често дори зеле, и живее с черен хляб и картофи. Живее, питате? Той умира от липсата на тези храни“ (Емил Д. Дилън, професор по руски език; 1877-1914 г.).
„Всъщност Русия не е излизала от състояние на глад в една или друга провинция, както преди войната, така и по време на войната“ (А. Н. Наумов, министър на земеделието през 1915-1916 г.).
„Така че старите емигрантски песни за Русия като страна, в която реки от шампанско текат в брегове от пресован хайвер, са занаятчийски обработена лъжа: да, имало е шампанско и хайвер, но – за по-малко от един процент от населението на страната. По-голямата част от това население е живяла на нивото на бедността“ (Иван Солоневич, емигрантски писател и убеден монархист).
„Изпращаме пшеница, добра, чиста ръж в чужбина, на германците, които няма да ядат никакви боклуци. Най-добрата, чиста ръж изгаряме за вино, а най-лошата ръж, с пух, костер, сиви и всички утайки, които се получават при почистването на ръжта за дестилериите – това яде човекът. Но не само че човекът яде най-лошия хляб, той е и недохранен“ ( А. Н. Енгелхард, писател-националист).

Гладът в СССР
Най-големият глад в СССР е в периода 1929-1932 г. Нека разгледаме хронологията на събитията. 1929 г. В Русия наскоро е приключила Гражданската война, започва изпълнението на първата петилетка (т.е. възстановяването на промишлеността и икономиката).
Докато Западът все още се подготвя икономически, без военна намеса, за да задуши Съветска Русия. Първата стъпка към това е направена доста по-рано – отказът да се приеме злато от СССР. Това прави Русия изключително чувствителна към доставките на суровини в чужбина, които понастоящем са единственият източник на валутни приходи за страната.

След изгонването на Троцки от СССР Западът нанася нов удар: налага се ембарго върху вноса на съветски стоки на Запад. Всъщност е забранен износът на дървен материал и петролни продукти, т.е. всичко, с което се заплаща доставката на западни машини за съсипаната съветска икономика.
Първата петилетка започва през 1929 г., през 1930-1931 г. ембаргото е наложено от САЩ, подобен декрет е издаден и във Франция през 1930 г. На 17 април 1933 г. британското правителство обявява ембарго.
Това означава, че първо Западът отказва да приеме злато като плащане от СССР, а след това и всичко останало… освен зърно!

Подобно поведение на Запада изглежда нелогично. По това време там бушува Голямата депресия (започнала едва през 1929 г.). В САЩ се наблюдава свръхпроизводство на продукти (включително и особено – на зърно), правителството унищожава зърно на огромни партиди и веднага приема зърно от Русия като плащане за своите машини – вместо злато, петрол и други суровини, много по-необходими за САЩ. Още по-глупаво се държат англичаните – в онези години СССР е основният клиент на английските машиностроители, през 1932 г. 80 % от износа на машини от Англия отива за Съветския съюз – и британското ръководство прави всичко възможно, за да направи тези доставки невъзможни, като отказва да приеме като плащане за машините не само злато, но и дървесина, руда, въглища и нефт, толкова необходими на Англия. Всичко – с изключение на зърното, което англичаните можеха да купят в Съединените щати.

По този начин ръководството на СССР е изправено пред избор: или отказ от възстановяване на промишлеността, т.е. капитулация пред Запада, или продължаване на индустриализацията, което води до ужасна вътрешна криза. Ако болшевиките отнемат зърното от селяните, има много голяма вероятност да настъпи глад, който на свой ред може да доведе до вътрешен взрив и сваляне на властта. Какъвто и да е изборът, при всички случаи Западът има предимство.

Съветското ръководство решава да се разори. От лятото на 1929 г. започва колективизация на селското стопанство. Държавата събира зърно и го изпраща на Запад, но не за да умори от глад част от населението на страната, а защото няма друг вариант да се плати за доставката на техника.
Цялата надежда е за нова реколта. Тя се оказва малка – в страната е настъпила суша. СССР не може да купува храна нито за злато (златна блокада), нито за чуждестранна валута (заради ембаргото такава няма).

Правят се опити за спешен внос на зърно от Персия, откъдето се съгласяват да приемат злато. Но властите не разполагат с време – настъпва бедствие. Същото, което в Украйна сега наричат „Голодомор“. През 1932-1933 г. загиват много хора и едва след това (!) Западът отново е готов да приеме от болшевиките петрол, дървен материал и благородни метали. Естествено, през 1934 г. износът на зърно от СССР напълно спира.

Гладът от 1932-1933 г., грижливо организиран от Запада, не дава желания резултат: болшевиките запазват властта си. Те продължават индустриализацията. Икономическите мерки не дадоха резултат – Сталин възстановяваше страната на всяка цена. Остават военните мерки. И, изненадващо, именно през 1933 г. в Германия на власт идва Адолф Хитлер, който открито пише за своите инвазивни цели в необятните руски равнини.

От тези исторически данни става ясно, че гладът в СССР през 30-те години е организиран от Запада, и най-вече от САЩ, с цел сваляне на съществуващата власт в СССР. Те успяват да избият милиони хора, но не и да свалят Сталин. Трябваше да издигнат Хитлер, за да се опитат да смажат руснаците с германски ръце.

И така, каква е разликата между глада в СССР и предишните примери за глад и екоцид в света?
В самата същност на тези държави. В продължение на векове държавният апарат е служил на управляващата класа и е бил формиран от нея за основната задача – да контролира „производителните сили“, т.е. тези, които работят. Формите на принуда към труда са се променяли с течение на времето, но няма принципна разлика между така наречения „стационарен бандит“ от ранното Средновековие и най-модерните демокрации.

Съветският съюз е първият успешен опит в съвременната история за създаване на държава, действаща в интерес на цялото общество. С всички уговорки този принцип беше твърдо спазван, въпреки всички опити да се отклони. Обществото отговори на държавата със своето доверие. Именно доверието в държавата осигури успеха на СССР в предвоенната модернизация, великата Победа, Космоса и Бомбата.

Оттук и разликата между двата типа държава. Институцията на олигархичната власт е способна да не се поколебае да използва всякакви средства за потискане в името на защитата на управляващата класа, включително да допусне или директно да организира гладна смърт срещу населението на враждебна или собствена държава. В Съветския съюз преднамереното унищожаване на собственото му население чрез същия този глад е принципно безсмислено. Поне до момента на промяната на курса към така наречената „конвергенция“, тоест включването на СССР в демократичния свят при всякакви условия, „дори като труп, дори като чучело“.

Краят на стихията „свободен пазар“

Пазарните механизми отдавна се предлагат като единствената ефективна форма за организиране на икономиката на отделните страни и на света като цяло. Противопоставянето на идеите за социална справедливост се основава на формирането на представата на хората за естествеността на пазарната икономика и на политическите структури, основани на нея. Както казва Чърчил: „Демокрацията е много лоша система, но няма нищо по-добро от нея.

Пазарът и демокрацията се противопоставят на тоталитаризма, който чрез репресии и потисничество може да постигне краткосрочна консолидация на обществото и високи темпове на развитие, но в дългосрочна конфронтация отстъпва на ефективната пазарна икономика и демократичните ценности. Като цяло страшният мрак на тоталитарната пропаганда неизбежно се разсейва, след като е загубил за свободата, и народите се връщат към естествените пазарни отношения.

Има много възражения срещу тази всепобеждаваща концепция, но основното е, че тя не се потвърждава от практиката. В действителност икономическите системи, основани на социалистически принципи, демонстрират многократно по-висока ефективност от всеки капитализъм.
Нещо повече, без изключение всички реални успехи на най-развитите западни икономики се основават на най-твърдите механизми на държавно финансиране, централизирано планиране и управление на ресурсите, което е присъщо на социализма, а не на свободното предприемачество. Има много примери за това: всеки мащабен индустриален пробив в която и да е страна и в която и да е епоха се основава на твърдата воля на държавата, а не на елементите на пазара. Можем да си припомним четиригодишните държавни планове в Германия, Новия курс на американския президент Ф. Рузвелт, следвоенния план „Маршал“ или „скоковете в бъдещето“ на някой от легендарните азиатски тигри. И зад всеки такъв успех винаги стои една воля, план за развитие и държавен бюджет.

За да продължим напред, е необходимо да си отговорим на въпроса: каква социална и икономическа система ще замени изчерпания капитализъм?

Съдейки по упоритите опити да се пребоядисат ръждясалите пазарни лостове в привлекателни цветове и да се представи този боклук за „естествения път на човешкото развитие“, който по някаква причина упорито води към гроба, трябва да кажем, че съвременната философска мисъл по-скоро избягва честните отговори, отколкото да се занимава сериозно с намирането на изход от безизходицата.
Но ако човек излезе изпод анестезията на ешелонираната в дълбочина масова пропаганда, картината на света вече не е еднозначна. Дори и да остане в доста тесните рамки на „кризата с ресурсите“, човек може да види зад ярката витрина на капитализма много тъжните последици от хищническото отношение към всякакви природни и човешки ресурси. Ето само няколко ярки примера за това отношение.

Монополизацията, която отдавна е запълнила всички ключови сектори на икономиката, не само унищожава свободната конкуренция. Пълният контрол на монополите върху икономиката и политиката дава възможност без колебание ефективно да потискат противопоставянето на техните интереси.

Основната цел е непроменена – запазване на досегашните крайни бенефициенти, скрити зад гърба на „титулярите“ в непрозрачния лабиринт от схеми на кръстосано, непряко или доверително управление на най-големите транснационални компании и банки, здраво свързани с националните държави.

И ако суровата реалност изисква да се спре хищническото потребление на незаменими ресурси, толкова по-зле за реалността. Вече не е възможно да се поддържа нивото на потребление на средната класа, която на Запад се е разраснала неимоверно много – ресурсите ще бъдат преразпределени в полза на най-богатите.

Социалното напрежение неизбежно се увеличава – народите от коренните страни на Запада и останалия свят са подложени на предварителна и ускорена деградация, превръщайки се в безопасна маса от дезориентирани индивиди, неспособни на организирана съпротива.
Глобалната конкуренция за невъзобновяеми ресурси се засилва – геополитическите съперници се изправят един срещу друг.

В крайна сметка по-голямата част от човечеството може да гладува и да умира във войни, но контролът върху разпределението не трябва да се изплъзва от ръцете на свикналите с него.
И този целенасочен, строго контролиран и отдавна планиран процес се нарича „глобална криза“ – това е явление, сякаш спонтанно, предизвикано от играта на тъмните сили на природата и следователно извън контрола на човека.

Световният глад като планирана операция

Следва продължение.

Част първа тук. Част втора тук. Част трета тук.

Евгений Варшавский е директор на Института по приложна футурология, държавен съветник на Руската федерация.

Следвайте „Клуб 24 май“ в Телеграм.

Източник - Завтра