За някои древни, но доказани средства за постигане на контрол над умовете

Днес, приятели, отново говорим за лъжите, които Западът използва в сблъсъка на цивилизациите и борбата си с Русия. Този път ще говорим за християнското наследство. В крайна сметка именно политиците на Запада се опитаха да го приватизират и да го използват в свой интерес, за да поробят други народи. Тук е необходимо да направим малък преамбюл.

Не е тайна, че още преди Великата схизма императорът на Запада Карл Велики подлага християнското богослужение на собствена ревизия. Това предизвика сериозен протест сред представителите на източните църкви. След победата над арабите през 732 г. обаче Каролингите се нуждаели от единна доктрина, която да обедини земите, а за целта било необходимо да подчинят и поставят под себе си Църквата. Така Каролингите започват реформи в богослужението, григорианското пеене и „Символа на вярата“.

Главен пропагандатор на новия световен ред бил английският монах Алкуин. Той разработил принципа, че папата трябва да защитава вярата, а императорът (Каролинг) – християнския свят. Ако сте против императора, значи сте против християнството – обратното също е вярно. Проста, но ефективна схема.

Последицата от това, както знаем, е легендарният и фундаментален спор за filioque („и на сина“ – б.р.) и неговото присъствие в Символа на вярата. Каролингите победили: Символът на вярата вече не се четял, а се пеел и съдържал filioque. Това разцепва Църквата и мнозина на Изток виждат в нововъведението незачитане на авторитета на църковните отци.

Тук трябва да уточним за какво става дума. Ако трябва да опростим, западното християнство вярва, че единството на Бога е абсолютно и Лицата на Троицата съществуват в него. Докато православните вярват, че всяко от тези Лица има свои собствени функции, но всички те са в рамките на една ипостас. Към тази схизма се прибавят и други спорове. Например за употребата на този или онзи хляб като символ на Христовото тяло при причастие: на Запад той е безквасен, докато при православните е с квас.

Каролингското дело е продължено през първата половина на IX в. от папа Николай I. Той постановява, че византийските императори, които не знаят латински, не заслужават титлата си – истински император на ромеите може да бъде само на Запад. Така бил нанесен още един сериозен удар на Византия. Конфликтът се изострил още повече, когато папата низвергнал византийския патриарх Фотий, а последният – в отговор – отлъчил понтифекса. Политиката предизвиква разрив в религиозните дела.

Когато папските земи били под нова заплаха, понтификът Йоан XII, когото мнозина тогава наричали Антихрист, се обърнал за помощ към германските лидери – и те се притекли на помощ. Не безвъзмездно, разбира се, и още през 996 г. на престола за първи път се качва германски папа. Традициите на Вселенската църква и властта на Византия останали в миналото. А през 1054 г. настъпила Великата църковна схизма.

И тук Западът като цяло, и конкретно римските папи използвали самия фалшификат. Става въпрос за така наречения Константинов дар. В този изфабрикуван документ (създаден вероятно във Франция в края на VIII в.), датиран като от 315 г. (т.е. при император Константин), са изложени постулатите на вярата и е разказана историята за изцелението на императора от проказа от папа Силвестър.

Във втората част на Константиновия дар подробно са изброени зоните и привилегиите, които императорът в знак на благодарност е прехвърлил на понтифекса. Всъщност от фалшивия документ излиза, че цялата власт над църквата е била дадена от император Константин на западните понтифици (тези, напомням, по време на публикуването на фалшификата са били контролирани от германските власти).

Още веднъж. Използвайки Константиновия дар, западните лидери искали да убедят милиони хора, че тяхното християнство е правилно, то идва от император Константин, следователно е необходимо да се подчиняват на римските папи. Те от своя страна са били контролирани от владетели и политици. Ето такава е простата, но доста ефективна схема.

Това, че дарът на Константин е фалшификат, е разкрито едва през 1430 г. Но, както пишат в лошите романи, било твърде късно. По това време Византия е загубила и териториите, и влиянието си. Тя просъществувала само 9 години – до нападението на османците над Константинопол. Между другото, в руския свят падането на Цариград е възприето като наказание за ереста, – за каквато смятат Флорентинската уния от 1439 г. Но тук е необходимо да се отбележи, че унията е възникнала главно от безисходността, в която се е намирала Византия.

В резултат на това Източната църква, с разрешението на византийския император, се подчинява на Запада. Ясно е, че идеологическата атака срещу Константинопол е била подкрепена от военни нападения. Така Западът благодарение на фалшификацията частично приватизира християнското наследство, използвайки го в своите военни и геополитически интереси.

Съгласете се, плюс или минус същото наблюдаваме и днес. Само че в онези времена е било по-трудно да се разобличи фалшът. Ала хората, оглупели от пропагандата и нападките, са вярвали в глупостите също толкова лесно в миналото, колкото и сега. И последното е особено тъжно.

Източник - Фонд стратегической культуры