Франческа Албанезе не пести думите си. В силно формулирана реч в Третия комитет на Общото събрание на ООН на 29 октомври специалният докладчик на ООН се отклони от типичната линия на други служители на Организацията. Тя насочи изявленията си към присъстващите.
„Възможно ли е след 42 000 убити да не можете да съчувствате на палестинците?“. Албанезе изрази необходимостта от „признаване на (войната на Израел срещу Газа) за геноцид“. „Онези от вас, които не обелиха и дума за случващото се в Газа, показват, че емпатията се е изпарила от тази зала“, добави тя.
Не е ли идеалистка Албанезе, апелирайки към съпричастността, която, по думите ѝ, представлява „лепилото, което ни кара да бъдем единни като човечество“?
Отговорът до голяма степен зависи от това как искаме да определим ролята, която играят ООН и различните ѝ институции; дали нейната глобална платформа е създадена като гарант за мира, или като политически клуб за онези, които разполагат с военна мощ и политическа власт, за да налагат своите програми на останалата част от света?
Албанезе не е първият човек, който изразява дълбоко разочарование от институцията, да не говорим за моралния колапс на ООН или неспособността й да повлияе на някаква осезаема промяна, особено по време на големи кризи.
Самият генерален секретар на ООН Антонио Гутериш обвини Съвета за сигурност, че е „остаряла“, „несправедлива“ и „неефективна система“.
„Истината е, че Съветът за сигурност системно се проваля по отношение на способността да сложи край на най-драматичните конфликти, пред които сме изправени днес“, каза той , визирайки „Судан, Газа, Украйна“. Освен това, макар да отбеляза, че „ООН не е Съветът за сигурност“, Гутериш призна, че всички органи на ООН „страдат от факта, че хората ги гледат и си мислят: „Е, но Съветът за сигурност ни провали“.
Някои служители на Организацията обаче са загрижени най-вече за това как провалът на ООН компрометира авторитета на международната система, а оттам и каквото е останало от собствения им авторитет. Но други, като Албанезе, наистина са водени от преобладаващо чувство за хуманност.
На 28 октомври 2023 г., само няколко седмици след началото на войната, директорът на нюйоркския офис на Върховния комисар на ООН по правата на човека напусна поста си, защото вече не може да намери място за примирение между неуспеха да се спре войната в Газа и доверието в институцията.
„Това ще бъде последната ми комуникация с Вас“, пише Крейг Мохибер до Върховния комисар на ООН в Женева, Фолкер Тюрк. „За пореден път ставаме свидетели на геноцид, който се разгръща пред очите ни, а организацията, на която служим, изглежда безсилна да го спре“, добави Мохибер.
Изразът „за пореден път“ може да обясни защо служителят на ООН взема решението си да напусне малко след началото на войната. Той смята, че историята се повтаря с всичките си кървави детайли, докато международната общност остава раздвоена между безсилието и апатията.
Проблемът е многопластов и се усложнява от факта, че длъжностните лица и служителите на ООН нямат правомощия да променят силно изкривената структура на най-голямата политическа институция в света. Тази власт е в ръцете на онези, които притежават политическа, военна, финансова мощ и право на вето.
В този контекст държави като Израел могат да правят каквото си поискат, включително да поставят извън закона самите организации на ООН, на които е възложено да спазват международното право, както направи израелският Кнесет на 28 октомври, когато прие закон, забраняващ на UNRWA да извършва „каквато и да е дейност“ или да предоставя услуги в Израел и окупираните територии.
Но има ли изход?
Мнозина, особено в глобалния юг, смятат, че ООН е изживяла своята полезност или се нуждае от сериозни реформи.
Тези оценки са основателни, като се базират на следната проста максима: ООН е създадена през 1945 г. с основни цели „поддържане на международния мир и сигурност, насърчаване на благосъстоянието на народите по света и международно сътрудничество за тези цели“.
Много малка част от горния ангажимент е постигната. Всъщност ООН не само не успя да изпълни тази основна мисия, но и се превърна в проява на неравномерното разпределение на властта между своите членове.
Въпреки че ООН е създадена след зверствата през Втората световна война, сега тя е до голяма степен безполезна, тъй като не е в състояние да спре подобни зверства в Палестина, Ливан, Судан и другаде.
В речта си Албанезе изтъкна, че ако неуспехите на ООН продължат, мандатът ѝ ще става още „по-незначителен за останалия свят“, особено в тези времена на размирици.
Албанезе, разбира се, е права, но като се имат предвид необратимите щети, които вече са нанесени, едва ли може да се намери морално, а още по-малко рационално оправдание защо ООН, поне в сегашния си вид, трябва да продължи да съществува.
Сега, когато Глобалният юг най-накрая се надига със собствени политически, икономически и правни инициативи, е време тези нови органи или да предложат пълна алтернатива на ООН, или да настояват за сериозни и необратими реформи в организацията.
Или международната система ще продължи да се определя единствено от апатия и личен интерес.
Д-р Рамзи Баруд е журналист, автор и редактор на The Palestine Chronicle. Последната му книга, издадена в съавторство с Илан Папе, е „Нашата визия за освобождение: „Палестинска визия за бъдещето: ангажирани палестински лидери и интелектуалци говорят открито“. Сред другите му книги са „Баща ми беше борец за свобода“ и „Последната земя“. Уебсайтът му е www.ramzybaroud.net.
Източник - ZNetwork