Посвещава се на проф. Васил Проданов
Словото, ала не простите думи, а истинското Слово, – говореше разпалено чичо Картал, – както лекува, така може и да убива. Словото е по-опасно и от най-силното лекарство, и от най-страшната отрова на света…
Бяхме отишли да му се похвалим със свидетелствата си за завършен първи клас. Тогава ни изнесе своята лекция за Словото, от която малко нещо разбрахме, но това за отровата запомних. Чичо Картал ни погали по остриганите глави и ни подари по една илюстрирана с шарени картинки книжка с приказки. Голяма чест беше това, знаех го, пазех книжката и я четях непрекъснато, макар отдавна да знаех приказките наизуст. Пазя я още.
Книгите бяха неговата стихия, неговата слабост, неговата неутолима страст. Чичо Картал четеше непрекъснато. Искаше да вникне в смисъла на нещата, да предаде на другите наученото – беше учител по душа и призвание. Подтикваше децата от нашето село към науките и проявяваше искрен интерес кое дете как се развива.
Идваше обикновено лете и повечето време прекарваше в малката стая със западно изложение. Освен лавиците с книги върху чистия дъсчен под лежеше тъкана още от нашата баба черга, имаше просто скована дървена маса и постлан с козиняво халище миндер. Тая подредба му харесваше, обичаше да чете полегнал под отворения прозорец, през който върху страниците струеше тихата лятна светлина. Притежаваше дарбата да организира – младите го слушаха и с готовност отиваха да помагат на закъсалите с брането на тютюна. Вечер младежите вкупом се събираха в някоя къща и сред глъч и смях изнизваха тютюна на домакина.
Другата страст на чичо Картал бяха състезанията. Надпреварвахме се в надбягване, хвърляне на топка, носехме дърва, почиствахме дворовете, оборите, градините и бяхме горди, когато за награда получавахме похвалите му. Но най-голямата и скъпа за нас награда си оставаше дарената книга…
-Чичо ти Картал се е надпреварвал с четиридесет души в писане на стихотворния, – подхвърли веднъж баща ми, когато ме завари унесен в една взета от него книга със стихове за деца. – Накрая останали трима души и чичо ти Картал победил.
Усетих как гордостта ме напуши отвътре, въпреки че не разбирах тогава какво точно значи да се надпреварваш в писане на стихове. Чаках с нетърпение лятото и когато най-после чичо Картал пристигна, отърчах при него, уж само за да му върна книжката. Той я пое и внимателно я постави на лавицата между останалите.
– За онова със стихотворенията ще ти разкажа друг път, то не е толкова важно, пък и едва ли ще го разбереш сега. Колкото до надпреварването… то човек от първия си ден се надпреварва – с времето, с хората, с вятъра, – а изобщо се оказва, че се надпреварва предимно със себе си.
- Ама аз всичко разбирам вече.
- Така ли? Гледай ти! Всичко, казваш…
- Само това за Словото и отровата… – изчервих се аз.
- Ааа, добре, щом е само това, ще го изясним. Слушай тогава!
в очите му припламнаха весели искрици, той свали пътническата чанта от миндера, седна и ме придърпа към себе си. – Слушай!
Между селския ходжа, който лекувал с приготвени от него церове, правел муски и със заклинания развалял магии и един странник-певец, който обикалял селата със стария си саз, пеел и разказвал истории по байрами и сватби, възникнала разправия. Странникът нямал постоянен покрив на главата си. Обикновено нощувал в селските месчити. Подаяния не приемал. Изкарвал си прехраната като поддържал градините на хората, носел дърва и въглища. Нямал предпочитание към едно или друго село. Всички му били като родни, навсякъде го канели и го тачели, понесъл се слух, че песните му били лековити. А на нашите хора толкова им трябва…
Завидял ли му ходжата, не знам, може да му е завидял, пък може и да е заради нещо друго, но започнал да разправя, че неговите лекарства пък не само лекуват, но могат и да уморят човек. Всякаква сила му била подвластна, а странникът бил птица хвърката, полза от него никаква. Говорел, че мамел хората само и ги залъгвал с пеене и приказки – изобщо несериозна работа, празни думи и тем подобни. Странникът намерил начин да му отвърне както подобава…
- Какво значи “подобава”?
- Ами като истински мъж, с други дума – както трябва.
Тогава ходжата се ядосал, но не го показал, а изпратил хабер, че го предизвиква на двубой…
– Двубой?!
- Абе нещо като състезание, надпреварване.
- Както ти със стихотворенията ли?
- После ще ти обясня каквото не ти е ясно! Та
странникът-певец се изсмял на приказките му, но предизвикателството… поканата де, приел и на деня отишъл на уреченото място в една градина.
Ходжата много се старал да приготви своя илач. Направил го толкова силен, че можел да убие бивол за един миг. Наоколо било пълно с любопитни хора, дошли отвсякъде да видят как ще завърши разправията, та по закон ходжата предупредил странника какво го чака, ако дори близне от чашата.
Но онзи се усмихнал, взел я и без да мигне я изпил до дъно. Всички напрегнато затаили дъх, а странникът откъснал едно цвете и все така усмихнат му прошепнал нещо, после вдъхнал дълбоко аромата му със затворени очи. Не се случило нищо – отровата не му подействала.
Както при всяка надпревара, дошъл и редът на певеца. Той почтително доближил цветето до устните си и му нашепнал някакво стихотворение – какво било стихотворението никой не чул, – после го подал на съперника си да го помирише, като го предупредил, че в него има безмилостна сила и е по-добре да се откаже и се признае за победен. Всички видели, че цветето било същото, което откъснал и помирисал, след като изпил отровата – най-обикновено градинско цвете, ала ходжата вече не мислел така. Почувствал някаква необяснима тревога, поколебал се, но го взел. И щом вдъхнал аромата му, прежълтял, изпуснал цветето и рухнал тутакси на земята.
Станал жертва на завистта, гордостта и заблудата си.
Години по-късно поетът Иван Есенски ще напише:
…но бях платил за глупавото, шеметно
и искрено потъване в заблудите
на Словото.
Омая ни, поглези ни
и ни заряза в блатото с каруцата,
додето проумеем, че „поезия“
е всъщност синоним на „екзекуция“.
Срещу отровата винаги се намира противоотрова.
Но противослово срещу Словото няма.
Дори само защото то най-малко също трябва да е Слово!
Извън Словото светът просто не съществува.
То притежава магическа сила, единствено нему се подчинява безпрекословно душата на човека. То я лекува и успокоява, то може и да я разруши. Прави я нежна, покорна и любвеобилна, но и буйна, неукротима и войнствена…
Словото…