От книгата „Скалисто сърце“, изд. Хайни, С., 2025 г.

НА СЕДМИЯ ДЕН…

Неделя. След седмичния ритъм си почивам.
Лежа в тревата.
А Земята без почивка се върти:
топят се айсберги,
искрят вулкани, лудуват морскосини бури,
деца се раждат
и вилнеят всякакви убийства.
И няма никакво значение,
че не помръдвам, сладко уморен
след моето кръжене насам-натам
в износените дрехи на надеждата.
Земята се върти:
денят и мракът, ледът и огънят,
Доброто, пък и Злото,
се борят без почивен ден.
Докато аз, неделният безделник,
полегнал във тревата,
очаквам утре
нещо ведро и мечтано при мен да долети…
Дай Боже… Но повече е вероятно …
ранобуден понеделник
в банална градска орбита
без отдих
да ме завърти …

ЖИВ –
ДО ДОКАЗВАНЕ НА ПРОТИВНОТО

Ако случайно има
съд на времето,
готов съм да призная:
не искам нищо повече на този свят:
парче сигурен хляб
и чаша истинска свобода,
ръка, протегната с обич към мен
и утринни погледи,
в които няма омраза.
Разбира се, признавам
и куп дребни грехове,
но за тях се съдя сам…
Това е…
И засега съм жив
до доказване на противното.

2.

Но трудно се събират
доказателства
в моя полза…

Свидетелите на моите провали,
очевидците на моите успехи
си отиват от света
един след друг,
един след друг …

А пък аз (и за своя изненада)
да, още съм жив,
но избледняват доказателствата
за моя живот.

Сигурно наближава времето,
когато никому
нищо
не ще мога да докажа.

И дори да бъда
подозрително жив –
ще мълча като паметник.

А паметниците, само след смяна на съда,
могат да ги съдят.

СКАЛИСТО СЪРЦЕ

Очаквах Гълфстриймът да ме отнесе
отвъд хоризонта,
към острови непознати.
Но ето ме: кораб, заседнал
в скалистото твое сърце
с изгубена котва
и прекършени мачти …

Така аз завинаги
в твоите дни съм дошъл –
в пейзажа оголен на твоята нежност.
За друг бряг да мисля
не бих могъл.
Ще ме носиш в сърцето
докрай… Неизбежно …

Щастливо заседнал
в скалистата твоя любов,
тежи ми, че губя
просторния път през вълните …
Навярно и ти, след години спокоен живот,
усещаш
вълнуваща тежест в гърдите …

Но вече така сме със тебе, събрани в едно:
след бурния сблъсък –
взаимен копнеж неизбежен …
Макар и със спомен за удар – дано
останем задълго така
във пейзажа крайбрежен!

БЯЛО ПЛАДНЕ

Май се кани да вали.
Откога се кани
Тъмен тъпан громоли
в близките балкани.
Всички чакаме благ дъжд
да притича скоро,
ободрил на шир и длъж
стръкове и хора.

Но внезапнo притъмня.
В жегата на юли
дъжд от ледени зърна
равното забрули.
За броени часове
бяла хала мина
стръкове и плодове
спят в постеля зимна …

И човекът изведнъж,
слисан, ще попадне,
вместо в шум на ласкав дъжд –
в тъжно бяло пладне.
В зимен дим той спира дъх.
Взорът леденее …
А над онзи близък връх
ясно слънце грее.

МОЯТ МИГ

Обективно –
да, животът е безкраен.
Субективно –
аз съм на Земята само миг.
Миг, във който трябва да узная
пътя си забързан
от детинство до старик.

Само миг е моята вселена
от премеждия, мечти и страхове.
Сякаш мигновено
под нозете ми се сменя
младата трева с внезапни снегове…

Любовта – и тя –
пробляснала в сърцето ми,
ще изчезне сред космичен мрак.
Но в мига на друг човек,
подобно на комета,
с точна неизбежност ще премине пак.

А омразата е друго. Тя оставя
в миговете само
руини и тлен …
Ако в мен омраза надделява,
все едно, че аз не съм роден.